Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (20)

19

Джаксън Хол се появи в тъмната нощ като плетеница от елхови светлинки, заседнали между почти вертикалните планини. Луната блестеше на небето в бледосиньо, осветявайки ски пистите на Сноу Кинг.

Беше два и половина сутринта, когато Джо паркира пикапа си пред Шерифския отдел на „Южен Кинг Стрийт“. Въпреки че разстоянието по права линия от Садълстринг бе само 330 километра, той го взе за шест часа и 356 мили в час, преминавайки през спящите Уорленд, Термополис и Дюбоа. Шофирането от изток на запад през областите и от север на юг през планинските вериги и реки забави темпото му. Той премина планината Бигхорн успоредно през каньона Уинд Ривър, избягвайки извисяващите се над реката хребети, и заобиколи Грос Вентре Рейндж, за да стигне до там. На два пъти му се наложи да забави заради пресичащите пътя лосове и едва не удари една черна мечка на магистралата за Тоглоутии Пас.

От дългия път го болеше цялото тяло и когато слезе от камиона си, усети, че краката му са се схванали. Беше изпил огромно количество кафе, за да остане буден, и първата му спирка вътре в преддверието на Шерифския отдел беше мъжката тоалетна.

Полицейските участъци винаги се отличаваха със своя собствена миризма и звук, особено ако в затворническите килии има задържани. Остъкленото помещение се състоеше от коридор, водещ към осветена приемна с бюро, въздухът в която беше наситен с телесна миризма, зле замаскирана зад дезинфектанти. Пиянско похъркване и крясъци на затворниците долитаха от вентилационните отвори, отеквайки наоколо.

Джо се приближи до прозореца от плексиглас в края на коридора и стресна набитата зад него жена, която четеше дебел роман от Диана Габалдон.

— Казвам се Джо Пикет — каза той през кръглата хромирана решетка, монтирана в центъра на стъклото. Той завъртя горната част на тялото си, така че тя да може да види значката и табелката с името му върху джоба на униформата му. — Тук съм, за да видя семейството си.

— Виждам, че сте горски рейнджър, но все пак трябва да погледна и личната ви карта — отвърна жената.

Когато бръкна в джоба, за да извади портфейла си, Джо кимна към книгата:

— Съпругата ми също я чете.

— Нищо не може да възбуди въображението така, както мъж в килт — намигна му тя, поглеждайки документите му за самоличност.

— И аз така съм чувал.

Беше оставил колана с оръжието си в пикапа, така че нямаше нужда да предава нищо.

— Всички са в чакалнята — каза жената, подавайки му обратно документите. — И четирите. Случилото се тази вечер беше истински ад. Виждала съм доста странни неща в Джаксън, както можете да се досетите, но жена, размахваща брадва… Това не е много обичайно.

— Което си е вид добра новина — кимна Джо и стоманената врата до гишето се отключи с електронен звън.

 

 

По пътя към вратата с надпис ЧАКАЛНЯ той премина покрай стая с високи стени и кабини. Режийните светлините сега бяха спрени и вътре цареше тишина и с изключение на двамата служители зад компютърни монитори нямаше никой друг.

И двамата погледнаха нагоре, когато Джо се приближи.

— Аз съм Джо Пикет от Садълстринг. Дали някой от помогналите на семейството ми тази вечер е тук? — попита той.

Заместникът, чието име върху значката се разчиташе като Макнами, кимна:

— Аз бях първият, отзовал се на сигнала на съпругата ви. В момента работя по доклада за инцидента.

— Чух какво сте направили — каза Джо и протегна ръка. — Искам да изкажа благодарността си за това, че сте били така хладнокръвен.

Макнами се изчерви.

— Ако знаехте как биеше сърцето ми тогава, нямаше да говорите така. Мислех, че онази жена просто ще събуе ботуша си и ще избяга.

— Но не го е направила — отвърна Джо. — Задържали сте я.

Вторият заместник-шериф беше доста по-възрастен от Макнами, с гъсти бели мустаци и висящ над колана му корем.

— А вие сте я арестували — обърна се към него Джо. — Браво!

— Вършех си работата — кимна мъжът, представяйки се като Ед Естрела. — Със сигурност беше доста по-вълнуващо от работата като патрулиращ или гонещ пияни скиори — усмихна се той и се обърна към екрана пред себе си.

— Вие сте герои — каза Джо. — Благодаря.

Макнами се изчерви отново.

— Разполагате ли вече с името на жената или мотив, по който да я задържите? — попита Джо.

— Не — сви рамене Макнами. — Но знаем, че е минала покрай четири други къщи преди това, което говори, че е действала целенасочено. А и съпругата и дъщерите ви ни казаха, че ги е дебнела, освен това е ранила съквартирантката на дъщеря ви. Работим по версията, че се е опитвала да довърши задачата си.

— Не иска да ни каже името си — включи се Естрела. — Всичко, което знаем на този етап, е, че е покрита със затворнически татуировки. Надяваме се да пропее, когато ефектът на наркотиците отмине. Взехме кръвна проба, но резултатите от анализа все още не са излезли. Няма съмнение обаче, че е на метамфетамини. Виждали сме доста такива тук.

— Мога ли да говоря с нея преди да поиска адвокат? — попита Джо.

Заместник Естрела изгледа Джо така, сякаш го вижда за първи път.

— Разрешение за това трябва да се получи от шерифа.

— Шериф Тейзъл? — попита Джо.

— Да.

— Познавам го. Работихме заедно по един случай преди години. Аз всъщност бях назначен за горски на тази област за известно време. Може ли да му се обадите и да му съобщите, че съм тук и искам да разговарям със заподозряната?

Заместникът вдигна ръка и погледна часовника си.

— Почти три през нощта е.

— Разбирам… — кимна Джо. — Но също така зная и че Маркъс Ханд е на път за насам.

И двамата мъже трепнаха при споменаването на името, тогава Естрела прошепна:

— Този духач… — След това, осъзнавайки, че не трябва да говори така на глас, погледна Джо. — Съжалявам. Просто ми се изплъзна от устата. Той не е много долюбван тук. Имате ли някаква връзка с него?

— Не — отсече Джо. — Изобщо.

Естрела изглеждаше видимо облекчен.

— Хайде — подкани той Макнами, — отиди и се обади на шерифа.

— Защо аз? — попита младежът.

— Защото съм с повече стаж и ти нареждам да го направиш — отвърна Естрела, после се обърна към Джо. — Ще видим какво можем да направим.

— Благодаря ви отново — каза Джо и кимна с периферията на шапката си към вратата. — Ще бъда там.

Джо се почувства леко гузен за това, че намекна, че Ханд идва, за да представлява задържаната. Той знаеше, че служителите вероятно ще разберат на по-късен етап, че в това няма логика. Защо Маркъс Ханд би защитавал жената, опитала се да проникне в собствената му къща? Независимо от това самото споменаване на името му доведе до инстинктивна реакция и Джо се надяваше Тейзъл да му даде разрешение да говори с нея, преди да се усетят.

 

 

Мерибет вдигна очи от стар брой на списание „Дивите животни на Уайоминг“, когато Джо влезе в стаята. Изражението й беше смесица от облекчение и изтощение и целият този стрес беше изписал тъмни кръгове около очите й. Както и липсата на сън.

— Здравей, скъпа — каза той.

Тя захвърли списанието настрана, изправяйки се, за да го прегърне, после се разтопи в ръцете му и въздъхна дълбоко.

Стаята беше оцветена в светложълто и по стените й бяха окачени стари снимки на Тейтън. В допълнение към това имаше несъответстващи си едни с други стоманени мебели, кафе машина и охладител за вода. Помещението вероятно се използваше за снемане на предварителни показания и като място, на което семействата на жертвите можеха да се събират, преди да отидат в стаята на главния разследващ.

Луси, лежаща на един от диваните, отметна одеялото си и се присъедини към прегръдката. Тя сияеше. Ейприл пък наблюдаваше случващото се със скептичен поглед, преценявайки момента, в който да се изправи и да направи същото.

Джо не можеше да си спомни кога за последно семейство Пикет е правило подобна прегръдка и мислено си пожела и Шеридън да бе там с тях.

Миси седеше сама в далечния ъгъл, облегнала лакът на върха на кръстосаните си крака, и се взираше с празен поглед в далечината. Тя остана на мястото си и Джо беше благодарен.

— Трябва да ни изкараш от тук веднага — каза Ейприл на баща си и Луси кимна в съгласие.

— Да… — прошепна с горчивина Миси. — На всяка цена ги изкарай от тук.

— Изненадвам се да те видя на това място — отвърна Джо. — Защо си тук?

Тя завъртя очи и махна гневно с ръка.

В този момент заместник Макнами надникна в салона и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието им.

— Говорих с шериф Тейзъл — каза той на Джо. — Дава ви разрешение да говорите със заподозряната, но при две условия.

Джо изчака.

— Първо, трябва да бъда с вас в стаята за разпит, а заместник Естрела ще наблюдава по монитора и ще се намеси при нужда. Разговорът ще бъде записван. Второ — Макнами понижи глас и погледна надолу, сякаш за да пощади семейството на Джо от това, което се налагаше да изрече, — трябва да напуснете Тайтън веднага след като получите това, за което сте дошли.

— Каза ли защо? — попита Джо.

— Каза, че неприятностите ви следват навсякъде, където отидете.

— Това е вярно — съгласи се Джо.

— Последвайте ме до стаята за разпит…

Докато вървяха по коридора, Макнами подхвърли през рамо:

— Аз просто предадох това, което ми казаха.

— Зная.

 

 

Макнами приближи картата си за достъп до четеца и завъртя дръжката на очуканата метална врата. Когато я отвори, той отстъпи встрани и даде възможност на Джо да влезе пръв.

Стаята беше малка и с оскъдна мебелировка: маса от тежка дървесина, чиято повърхност беше цялата издрана, три сгъваеми метални стола и видеокамера с червен датчик, монтирана в единия от горните ъгли.

Жената, която бяха арестували, седеше зад масата с оковани в белезници ръце в скута си. Главата й беше сведена напред, опирайки брадичка върху гърдите й. Дълга мръсна руса коса висеше пред лицето й като своеобразна завеса.

— Тук има някой, който иска да разговаря с теб — каза Макнами и тя вдигна глава, втренчвайки се в Джо с изцъклени очи.

— Здравей, Кора Лий — поздрави я той с изненада.

Макнами погледна към камерата и след това към Джо.

— Познавате ли я?

— Да. Но не съм сигурен, че тя може да ме разпознае в този момент.

Кора Лий Кейтс беше съпругата на Бул Кейтс. Джо ги беше арестувал веднъж за убийството на лосове извън сезона, по времето, когато Бул работеше като ловен гид. Загубиха връзка помежду си, след като Джо уби Бул при самозащита. Всъщност Джо не беше чувал за нея, нито я бе виждал оттогава…

Кора Лий беше жилава, цапната в устата блондинка и Джо я беше виждал на една от семейните снимки в къщата на Кейтс. Изображението беше от деня на сватбата им и на него двамата с Бул носеха официални тоалети с камуфлажен десен. По онова време тя определено не изглеждаше в толкова лошо състояние.

Тази жена сега беше бледа сянка на Кора Лий, която той си спомняше. Телосложението не се бе изменило толкова, нито полуотворената й уста, която непрекъснато бълваше проклятия, но очевидно пътят й по нанадолнището след смъртта на Бул я бе довел до настоящата наркотична зависимост. Тя беше загубила много от теглото си; лицето й беше мъртвешки бледо; зъбите й, там където ги имаше, бяха жълто-кафяви; а ръцете, краката и шията й бяха покрити с многоцветни татуировки на змии, дракони и жени с вампирски зъби, от които капеше кръв. Те бяха грубо изрисувани и едва различаващи се, сякаш татуистът беше ползвал кожата й за трупане на практика.

Осъзнаването, че самата Кора Лий седи срещу него в тази стая, удари Джо като шамар. Значи жената, с която Уонда Стейси бе видяла Далас, всъщност не е фенка, както той твърдеше, а негова снаха.

Джо разгъна един стол и седна срещу нея с ръце на масата.

Блясък премина през очите й, когато тя го разпозна.

— Защо той е тук?! — попита тя Макнами с дрезгав глас. — Той е задникът, който уби моя Бул!

— Разпозна ме — отбеляза Джо.

— Какво има предвид с това, че си убил нейния бик? — попита Макнами.

— Ще ти обясня по-късно — вдигна ръка Джо в знак заместникът да спести въпросите си към него за момента. — Кора Лий — обърна се той към жената, — защо дебнеш семейството ми?

— Ти как мислиш?

— Кажи ми.

Устата на Кора Лий увисна надолу:

— Око за око, зъб за зъб.

— Аха… — кимна Джо. — Отмъщаваш си. Точно като Далас.

Джо усети очите на Макнами върху себе си, но заместникът не го прекъсна.

— Нападна студентка, защото я обърка за дъщеря ми. Почти отряза главата на охранителя, който просто си вършеше работата. Бих казал, че се представяш доста зле в работата, която си поела.

— Майната ти!

Джо сплете пръсти.

— Но си признавам, успя да ме изненадаш със завръщането си.

Кора Лий вдигна окованите си ръце и проследи бузата си с пръст:

— Виждаш ли тази сълза? Тя е в резултат на онова, което направи.

— Виждам я.

Под масата един от краката на Кора Лий започна да се тресе. Джо усещаше вибрациите през плота на масата. Той не знаеше дали това се дължи на страх, гняв или заради отминаващото действие на опиатите. Предположи, че е комбинация от последните две, и се надяваше това да не доведе до нервен пристъп.

— Това, което служителите на реда са открили в теб при ареста ти, са били детско вагонче, брадва, мобилен телефон и пари в брой. Искам да знам кой ти даде тези пари?

— Няма да отговарям на въпросите ти — изплю тя.

— Хайде… Кой ти даде пет хиляди в брой? Едва ли си ги спечелила законно…

— Казах, няма да отговарям на въпросите ти.

— Далас ли беше? Той ли те прати след дъщерите ми? Колко ти обеща, когато приключиш с тях?

— Ти уби моя Бул!

— Това не беше убийство и аз бях оправдан. Забравяш частта, в която той ме нападна и стреля по камиона ми без предупреждение. Улучих го, когато се приближи до кабината, за да провери дали съм мъртъв. Нямах друг избор, но това беше адски глупав ход от негова страна. Бул винаги е бил тъп, но не и толкова, че да рискува всичко, съгласявайки се да убие невинни хора за пет хиляди долара.

Тя го изгледа, но имаше проблем с фокусирането. На Джо пък му беше трудно да прозре какво се крие зад гневните отблясъци в очите й, тъй като се разсейваше от гледката на липсващите й зъби.

— Единственият начин да се измъкнеш от това е, като сътрудничиш на правоприлагащите органи — каза той. — Сигурен съм, че съдията ще го вземе под внимание, ако решиш да помогнеш тази каша да се разплете. Няма нужда да защитаваш Далас. Можем да се обзаложим, че ако беше обратната ситуация, той нямаше да го направи за теб. Знам какво би казал: „Кора Лий? Тази мърла избяга от брат ми тогава, когато той имаше най-голяма нужда от нея.“ — Джо искрено се надяваше, че някъде там, дълбоко в нея, може да е останало все още някакво незасегнато човешко чувство. — Какво ти обеща, ако навредиш на семейството ми? — попита той отново. — Колко още пари ти обеща? Пари, които да те държат затънала до коленете в наркотици…

— Той не ми обеща нищо — отвърна тя. — Направих го заради Бул.

— Мъжът, когото ти изостави? Наистина, Кора Лий, трудно ми е да повярвам на това.

— Не съм направила нищо заради Далас — изграчи тя.

Треперенето, което до този момент беше изолирано само в крака й, сега като че ли се разпространяваше и към останалата част на тялото й, защото ръцете й се разтресоха, а зъбите й започнаха да тракат в спазми.

Джо се облегна назад с несигурност.

— Може би е по-добре да спрем дотук — обади се Макнами. — Преди да е получила гърч. Ще се обадя на Бърза помощ.

Кора Лий започна да се поти и Джо усети специфична метална миризма. Той погледна нагоре към камерата и каза към Естрела:

— Чухте, нали? Името й е Кора Лий Кейтс и разговорът мина съвсем нормално. Тя не пожела адвокат.

Джо плъзна стола си назад и се изправи, докато Макнами се свърза с болницата по радиостанцията, прикрепена на рамото му. Щяха да изпратят екип възможно най-скоро.

Заместникът изведе Джо от стаята за разпит и затвори вратата.

— Ще остана тук, за да я държа под око, докато медиците пристигнат — каза той. — Може да се върнете при семейството си.

— Дали са приключили със снемането им на показания? — попита Джо.

— Мисля, че да.

— Отново, благодаря — протегна ръката си за ръкостискане Джо. — Нямах представа как ще протече това…

— Тя ме плаши — призна Макнами.

— Мен също — съгласи се Джо.

— Лоши неща се случват, когато привикнеш към метамфетамините.

— Да…

— Та каква е историята с убития й бик?

След като Джо разказа случилото се, очите на заместник-шерифа се разшириха:

— Сега се сещам, че съм чувал нещо за това.

След като си размениха телефонните номера, Джо се запъти към стаята, в която го чакаше семейството му. По средата на коридора той спря замислен: „Не съм направила нищо заради Далас…“ — беше казала Кора.