Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (17)

16

Щом зърна Далас, Дейзи изръмжа и козината на тила й настръхна.

С нестабилна ръка Джо грабна радиостанцията от таблото пред себе си, за да се свърже с диспечера в Шайен. Знаеше, че в следващите няколко секунди той трябва да реши дали да се приближи и да паркира, изправяйки се срещу Далас, или да продължи по пътя си.

И той реши. Да продължи да се движи щеше да е проява на малодушие, въпреки че дълбоко в себе си той можеше да чуе Мерибет и момичетата, които го умоляваха да продължи.

— Тук ГП-21. Току-що пристигнах пред дома си и виждам Далас Кейтс да стои отпред…

— Повтори, ГП-21? — призова далечен глас.

— Моля, имайте предвид това, което току-що съобщих, в случай че нещо се случи — отвърна той леко изнервен. Знаеше, че призивът му е записан, надяваше се само да не се наложи някой да има причина да се рови в тези записи.

Джо се насочи към обичайното си място за паркиране на алеята пред еднофамилния гараж. Главата на Далас се завъртя леко, проследявайки движението му, но тялото му не помръдна от оградата.

Джо хвърли бърз поглед наоколо. Досега не му беше правило впечатление колко тъмно, празно и самотно изглежда мястото. При нормални обстоятелства пристигането на Далас би предизвикало неистов лай на кучетата, а верандата щеше да бъде окъпана в светлина. Но това не бяха нормални обстоятелства.

Джо не искаше да се колебае прекалено дълго в превозното средство и по този начин да покаже страх или безпокойство. Далас копнееше за това.

Той забеляза стария додж на Елдън Кейтс, паркиран на петдесет стъпки по-нагоре по пътя. Нямаше и следа от другарите на Далас, но Джо знаеше, че има прекалено много места, където те да могат да се укрият — включително и вътре в собствената му къща. Подобно на всички останали в Туелв Слийп, Джо никога не заключваше вратата.

Той изключи двигателя, но остави фаровете включени, за да си осигури поне малко светлина. Достатъчно, че да може да забележи кондензирания облак, застанал като ореол около каубойската шапка на Далас.

Грабвайки малкото си цифрово записващо устройство от джоба на седалката, той го включи и го пъхна в десния си джоб. Неговата 12-калиброва „Ремингтън Уингмастер“ пушка беше заредена с едри сачми, но както обикновено, стоеше на седалката отзад. Той пожела тя да беше в непосредствена близост до него в момента.

— Стой тук, Дейзи — каза той, пое си дълбоко дъх, отвори вратата и провеси крака.

Дори и Далас да е въоръжен, Джо не можеше да види това. Надяваше се да не е. Не че му беше необходимо оръжие, помисли си. Каубоят беше много по-едър и силен и най-вече млад. Шията му беше дебела колкото бедрото на Джо. И той имаше наистина заслужена репутация на вулканично самообладание и бързи юмруци, когато се стигнеше до бой, а това се случваше често.

Джо направи бърз преглед на ум на шансовете си: в колана на кръста си имаше кобур с „Глок“ 40, два допълнителни пълнителя, белезници и спрей. Реши, че вероятно първо ще посегне към спрея, ако се стигне до внезапна физическа конфронтация.

Приближил се на около петдесетина крачки от Далас, той спря. Неговата собствена сянка падаше върху каубоя и той не можеше да го вижда добре.

— Какво правиш тук? — попита, отстъпвайки в страни, така че да си осигури светлина.

Далас се усмихна.

— Къщата ти се плаща от данъкоплатците, нали? Е, аз съм данъкоплатец. Имам толкова право да бъда тук, колкото и всеки друг.

Джо очакваше повече.

Далас кимна с брадичка към дървения ръчно изписан знак на оградата до него:

— Ейприл ми каза, че приемаш ловци и рибари тук по всяко време. Имаш задължението да приемаш оплакванията им, нали? Така че това не е точно частен дом…

— Добре, с какво мога да ти помогна тогава?

Усмивката на Далас потрепна.

— Имам толкова много неща да кажа, че не знам откъде да започна.

— Започни с това, по каква работа си тук. После можеш да се качиш на камиона си и да си тръгнеш.

Далас се засмя и поклати глава.

— Нервен си, нали? Не си спомням някога да съм те виждал в това състояние преди. Какво е това? Гузна съвест?… Изглеждаш така, сякаш се боиш да не те пребият.

Джо беше на предела. Страхуваше се, че всеки момент някой може да го убие, и затова погледна към тъмната къща в опит да засече някакво движение по пердетата или щорите. Но не видя нищо.

— Сам съм — успокои го Далас. — Хей — възкликна в следващия миг и щракна с пръсти, сякаш току-що му хрумна нещо. — Възможно ли е да записваш разговора ни в момента? Познавам някои от вашите трикове. Горските пазачи могат да записват законно разговор в Уайоминг, ако поне една от страните в него е наясно с това.

Джо не отговори.

— Но ако една от страните пита дали я записват, от вас се изисква да си признаете това. Едва ли е добре да ме лъжеш.

— Не лъжа.

Усмивката срещу него разцъфна още по-широко.

— Точно така… Виж… — започна Далас. — Научих няколко неща от адвокатите в Роулинс. Не, че това беше едно добро оползотворяване на времето ми като цяло, разбира се. Пропилях една шибана година и половина от най-продуктивния момент от моя живот, седейки си на задника на място, на което никога не е трябвало да ме пращат.

— Записвам разговора ни.

— Тогава предполагам, че ще откажеш да участваш в него. В такъв случай всичко, което кажа отсега нататък, няма да се счита за достоверно, нали така?

Джо кимна. Далас използваше тактика, която щеше да го освободи от отговорност и няма да може да бъде използвано по-късно в съда, ако някога се стигне до такъв.

— Тогава откъде да започна… Първо — каза Далас, — знаех, че са тръгнали по следите ми. Видях служебния автомобил на заместник-глупака на паркинга на магазина за хранителни стоки. Погледнах навън и го засякох да стои с гръб към пикала на баща ми. Всъщност той е отговорен да е в това си състояние, защото — Далас вдигна коляно и ритна назад с ботуша си — счупи стоповете му. Знаех за какво прави това…

Това беше стар трик на ченгетата — начин, по който да се оправдаят, за да спрат някого. Джо не се съмняваше, че казаното от Далас е вярно. Спивак трябва да е осъзнал, че лицензионните маркировки са изтекли доста по-късно.

Джо стрелна очи към ъгъла на къщата и около плевнята, за да провери дали може да различи нечий силует в тъмното. Остана доволен, когато видя главите на трите коня на Мерибет — Рохо, Тоби и новака Пити — на фона на мъглявата нощ. Щом конете са спокойни и чакат да бъдат нахранени, това означава, че наоколо няма непознати.

— След това, разбира се — продължи Далас, — твърдението на глупака, че съм притежавал пушка. Знаех, че ще се заяде с мен. Залавянето ми да шофирам въоръжен щеше да наруши помилването ми. Особено когато знам, че всеки полицай в областта ме иска зад решетките. Знаех, че той се надяваше да се опълча. Така щеше да има извинение да стреля в самозащита. За щастие запазих самообладание.

Джо кимна в съгласие.

— Така че какво мислиш, че направи този идиот? — попита Далас. — Дали действително е набутал онези куршуми в раните по тялото на Фаркъс? Дали е направил това с пръста си, или е използвал отвертка или нещо подобно?

— Не знам.

— О, стига, сигурен съм, че знаеш. Намирането на кръв по колата ми обаче беше изненада… Каква мижитурка! — изсмя се Далас зловещо.

— Защо уби Фаркъс? — попита Джо.

— Какво?!

— Чу ме.

— Не съм убил Дейв Фаркъс. Защо да го правя? Той беше просто един стар пияница в бара — осъзнавайки, че спомена „Стокман“, без да са го питали за това, Далас побърза да се опровергае. — В смисъл че го видях онази нощ пред бара. Но това не е причина да тръгвам след него. Аз не го мразя, не колкото мразя теб. Ако не друго — и не адмирирам нищо с това, — аз просто виждам ситуация, в която Дейв Фаркъс си е получил заслуженото. Нищо лично, уверявам те. А и дори и да съм го направил, това вече няма значение, нали? Бях съден и оневинен. Няма начин да ме арестувате отново за същото престъпление, и двамата го знаем.

— Това е вярно — призна Джо. — Ще чакам да направиш нещо глупаво тогава. Съдейки по репутацията ти, не се съмнявам, че това ще е скоро.

— Ха! — Далас излая шеговито. — Това беше добро, Джо.

— Къде са тримата ти другари? — попита Джо.

— Моите трима другари?

— Двамата мъже и жената с татуировки. Рандал Лутхи, Рори Крос и жената…

Далас бавно поклати глава, сякаш озадачен от въпроса.

— Започни с жената, която е била с вас в бара онази вечер. Къде е тя? Коя е?

Далас сви рамене.

— Не знам името й. Тя беше просто случайно зайче, което се надяваше да ми направи впечатление. Вярваш или не, това се случва с мен през цялото време. Спомни си собствената ти дъщеря, Джо.

— Нейното име!

— Вече казах, не знам коя е, нито как е името й.

Беше добър в играта на невинен, но Джо забеляза известно напрежение в изражението му. Въпреки каменното си лице Далас примигваше по-бързо, когато изричаше някоя лъжа. Както в момента.

— Къде отидоха двамата бандити? Лутхи и Крос? — попита Джо. — Тези, които напуснаха дома ти точно преди ченгетата да отидат?

— Бандити е доста скапано определение.

— Което им приляга напълно.

— Те са ми приятели. Срещнах ги в Роулинс. Нямам представа обаче къде са отишли.

Примигва.

— Защо не ни каза имената им по-рано?

— Защо? Така или иначе вие ги открихте. Не предавам приятелите си.

— Знаеш ли нещо за изчезването на Уонда Стейси?

— Кой?

— Барманката от онази нощ. Тази, която може да е подслушала плановете ви.

Далас се престори, че се опитва да си спомни.

— Тя просто искаше да спечели вниманието ми — накрая отвърна той. Мисля, че просто се опитваше да си изпроси почерпка, ако трябва да бъда честен.

— Има нещо, което не мога да разбера — каза Джо. — Какво точно предложи на тези приятелчета в замяна? Не ми казвай, че просто правят всичко, което им кажеш, само защото си твърде очарователен. Откъде имаш пари, за да наемеш Маркъс Ханд и трима бандити, които рискуват живота си за теб?

Далас се засмя и потупа масивната тока на колана си.

— Може би те просто искат да бъдат близо до шампион? Мислил ли си някога за това?

— Имаш ли намерението да ми кажеш нещо истинско, или ще говориш само лъжи? — попита Джо.

Далас кимна сериозно.

— Има няколко неща, да, мисля, че знаеш какви са те.

Джо не отвърна. Нямаше нужда.

— Знаеш какво направи с мен, нали? — попита Далас. — Ти и онзи окръжен прокурор ме пратихте в затвора по обвинения, заради които всеки друг би се разминал само с глоба или фиш, разбира се, ако не носи името Кейтс. Не те ли гризе съвестта, или си наистина един студенокръвен кучи син…

Джо не оспори. Нямаше какво да се оспорва.

— Ти уби брат ми Бул. Застреля го право в лицето.

— При самозащита — каза най-накрая Джо.

— Това е твоята версия. Заместник-глупак също получи шанса си да разкаже своята версия.

— Не ни слагай под общ знаменател.

— Не, разбира се — изсмя се Далас подигравателно. — Ти си г-н Чист като сълза, не си като онзи корумпиран глупак. В което аз наистина вярвам. Но поне глупакът не е отговорен за смъртта на баща ми и осакатената ми до живот майка. Вина за това носиш само и единствено ти. Ами брат ми, Тимбър? Излиза от затвора и отива чак в Билингс, за да се хвърли от прозореца? Предполага се, че трябва да повярвам на това?!

— Прозорецът принадлежеше на болницата, в която се възстановяваше дъщеря ми от това, което й се случи, след като я изхвърли от камиона си. Болница!

Далас махна с ръка срещу уточнението.

— Ето какво знам аз: една седмица съм на върха на света, на върха на родеокласирането. Имам родители и двама братя и имущество, което някой ден ще наследя. На следващата седмица се сгромолясвам от върха; никога повече няма да бъда родео шампион и имам само един полужив родител. Майка ми никога повече няма да проходи. Ще умре в затвора — той заби пръст в Джо. — Това е шибаната история, която знам аз.

За момент Джо изпита трудност с дишането и преглъщането. Той знаеше, че може да оспори всичко казано от Далас, но нямаше никакво съмнение — мъжът срещу него вярваше в изреченото. И това, което удари Джо най-силно, беше осъзнаването, че всъщност каквито и доводи да даде срещу него, те нямаше да бъдат достатъчно… верни.

Далас посочи към предната част на къщата:

— Като говорим за това: къде, по дяволите, е семейството ти?

— Не са тук.

— Е, виждам и сам. Избягаха ли? Уплашиха се като теб?

Джо нямаше как да отговори на въпроса, без да заеме отбранителна позиция.

— Заминаха на екскурзия — отвърна той.

— Как е Ейприл? Прекарах много самотни нощи, мислейки си за нея. Всъщност нещо повече от мислене, ако се сещаш какво имам предвид…

Джо усети как задната част на врата му настръхва.

— Тя е истинска тигрица в леглото, знаеш ли… — продължи Далас. — Винаги съм се чудел откъде е научила всичките тези неща. В тази къща или някъде другаде? — Очите му се заключиха върху лицето на Джо, за да проследи реакцията му.

— Достатъчно! — изсъска Джо през стиснати зъби.

— Или какво?!

Джо чу гласа на Долси в главата си: „Това копеле сигурно се е бронирало…“

— Предполагам, че скоро ще се върнат — кимна Далас. — По-добре им кажи, че не е нужно да бързат. С теб имаме някои лични въпроси за уреждане, преди да замесим и тях.

Джо наклони глава. Нямаше представа какво означава това.

Далас вдигна ръка и посочи към очите си с два разперени пръста, след това ги обърна, насочвайки ги към лицето на Джо.

— Ти и аз — повтори той.

Зад умишлената игра на Далас да се изкара глупав Джо прозря, че досега е тълкувал и погрешно намеренията му. В крайна сметка той щеше да бъде първи, което в известен смисъл си беше облекчение, защото семейството му следва да бъде пощадено… Но след малко по-обстоен анализ Джо осъзна какво всъщност казва каубоят и това беше по-лошо, отколкото си го беше представял досега. Да, той щеше да бъде първи, но само за да остави семейството си незащитено. После, един по един, щяха да го последват и те.

Това беше най-жестокото нещо, което Джо можеше да си представи. И Далас го знаеше.

— Знаеш какво ми причини, нали? — попита Далас.

— Знам.

— И знаеш, че ще ти го върна.

— Не е нужно да бъде по този начин… — започна Джо. — Можеш да прекратиш всичко, преди да се е превърнало в порочен кръг.

Далас изглежда се замисли за миг. Най-малкото остана в покой за дълго време. После погледна нагоре и каза:

— Не мисля. Имаш пистолет. Можеш да направиш само един глупав ход и да ме премахнеш така, както премахна Бул. Може и аз да извадя пистолет, за да изглежда по-добре. Може всичко да свърши сега.

— Не съм такъв човек.

— Знаех, че ще кажеш това — кимна Далас със самодоволна усмивка. — Ейприл ми е разказала доста неща за теб.

— Стой далеч от семейството ми! — предупреди го Джо.

— О, не се притеснявай — отвърна Далас. — Така или иначе няма да си наоколо, за да бъдеш свидетел.

 

 

Далас умишлено мина твърде близо покрай Джо на път за камиона си. Толкова близо, че ноздрите на Джо се изпълниха с животинския му аромат.

Обръщайки се, той се втренчи в широкия гръб на каубоя. Деляха ги по-малко от десет стъпки — дори Джо можеше да уцели такава мишена. Но не… Няма как да застреля човек в гърба. Дори и този човек да е Далас.

Вместо това той затвори очи и се заслуша в звука на собствената си кръв, ревяща в ушите му.

Джо обходи всяка стая на къщата с пушка в ръка, за да се увери, че никой не се крие там. Той провери дори гардеробите и под леглата.

Взе пушката си и когато отиде в плевнята, за да нахрани конете, и се уплаши, след като един вирджински бухал излетя през гредите към тъмната нощ. Джо наблюдаваше полета му през цевта на оръжието си и въздъхна с облекчение, че не го застреля по погрешка.

Вътре в трапезарията той постави пушката на масата и размрази пакет пържоли в микровълновата фурна. Повече от веднъж погледна през прозореца на дневната за приближаващи фарове.

Имаше чувството, че Далас е застанал върху него и натиска главата и раменете му надолу.

Може всичко да свърши сега… Ти няма да бъдеш наоколо, за да бъдеш свидетел…

Джо слушаше думите от записващото устройство отново и отново. Щеше да се наложи да свали записа на домашния си компютър, така че да го има в резерва за идните поколения. Запис за следователите, в случай че Далас дойде за него.

Той отново провери телефона си. Нямаше причина да връща обаждането до офиса на губернатора. Не обърна внимание и на пропуснатото повикване от непознатия номер. Колкото до съобщението от Рик Еуиг, той натисна „Обратно позвъняване“.

— Джо! — каза Еуиг веднага след като вдигна. — Чух какво се е случило днес. Извинявай приятел.

— Благодаря.

Във фонов режим Джо чуваше телевизор и плач на бебе. Еуиг имаше две малки деца.

— Хей, имам напредък по случая с бракониерския пръстен — каза Еуиг.

Джо беше благодарен за разсейването.

— Знаеш онези промишлени сгради на запад от града, нали? Местата, където енергийните компании имаха имоти, но ги напуснаха…

— Да.

Джо беше виждал изоставените помещения на петролните и газови компании извън Жилет, които преди година бяха иззети от тях.

— Е, някой се обади и каза, че е видял раздвижване посред нощ на мястото. Ченгетата провериха и ми се обадиха, за да съобщят, че са намерили съоръжения за обработка на дивеч. Неръждаема стоманена маса, опаковъчна хартия, охладители… Намерили са и доста доказателствен материал: косми, кръв… Не са почистили нищо. А отзад в старото бунище имало девет или десет трупа. Предимно лосове, като онези, които предпочитат нашите приятелчета.

— Добра работа — кимна Джо.

Еуиг беше направил снимки на всичко и взел проби, които да изпрати в държавната лаборатория в Ларами за експертиза. Полицейското управление в Жилет пък беше проверило за пръстови отпечатъци и следи от влакна.

— Сградите са под наблюдение — допълни Еуиг. — Може да ги хванем в момента, в който разфасоват някое от животните.

— Надявам се това да стане — кимна Джо. — Дръж ме в течение.

 

 

Докато говореше, той не обърна внимание на Дейзи, която се изправи от мястото, на което се беше свила, и тръгна към входната врата. Не забеляза и опашката й, размахваща се на посоки по начина, по който прави, когато поздравява познати гости.

Но когато прекъсна разговора си с Еуиг и вдигна глава, очите му се спряха на лицето на изпълнилия рамката на вратата Нейт Романовски.

— Вече не връщаш ли обаждания? — попита Нейт.

— Ти трябва да си този с непознатия номер…

— Звучи точно като мен, да.

Нейт изглеждаше спретнат и потъмнял. Неговата русолява опашка беше побеляла от слънцето. Носеше риза с дълги ръкави и лого с надпис „Ярак Инк.“ върху джоба на гърдите.

— Хубаво е да те видя, Нейт — поздрави го Джо. — Добре дошъл.

Нейт огледа празната къща и очите му се задържаха върху пушката на кухненската маса.

— Нещо става… — отбеляза той.

— Да… — въздъхна Джо.