Е. Локхарт
Истинска измама (16)

3

Втората седмица на юни 2016 г.

Ню Йорк

Седмица преди да иде в Мартас Винярд, Джул стоеше до Пати Соколов на една тераса с изглед към Сентръл парк. Слънцето вече беше залязло. Паркът се простираше под тях — тъмен правоъгълник, опасан от светлините на града.

— Чувствам се като Спайдърмен — избълва Джул изведнъж. — Той наблюдава града нощем.

Пати кимна. Косата й падаше на едри, професионално оформени къдрици по раменете й. Носеше дълга жилетка над роклята си с цвят на шампанско и красиви сандали с ниска подметка. Краката й изглеждаха стари и имаха лейкопласт по палците и петите.

— Един приятел на Ими, който дойде тук за едно парти — поде тя. — Той каза същото за гледката. Е, всъщност спомена Батман. Но идеята беше такава.

— Те не са еднакви.

— Да, но и двамата са сираци — каза Пати. — Батман е загубил родителите си на много ранна възраст. Спайдърмен също. Затова живее с леля си.

— Ти четеш комикси?

— Нито един не съм чела. Но проверих есето на Ими за университета някъде шест пъти. Беше написала, че Спайдърмен и Батман са наследници на всички онези сираци във викторианските романи, които тя харесва. Тя много обича викторианска литература, знаеш ли? Това е едно от нещата, чрез които определя цялата си личност. Нали разбираш — някои хора се самоопределят като спортисти или като борци за равни права, или като меломани. Ими се самоопределя като читател на викториански романи.

Пати спря за миг, после продължи:

— Тя не е от най-големите отличници, но искрено се увлича по литературата. В есето си беше написала, че в тези истории смъртта на родителите се явява основна предпоставка за превръщането на действащите лица в герои. Също така твърдеше, че героите от комиксите не са просто обикновени герои, а „противоречиви и сложни персонажи, тъй като често им се налага да правят морални компромиси по начин, сходен с този на сираците във викторианските романи“. Мисля, че предавам цитата точно.

— В гимназията четях комикси — каза Джул. — Но в „Станфорд“ вече нямах достатъчно време.

— Гил е израснал с комикси, но аз не съм, нито пък Ими всъщност. Супергероите бяха само средство, което използва в увода си, за да покаже защо по-старите книги също са от голяма важност за съвременния читател. Повечето от нещата за Батман беше научила от онова нейно гадже, за което споменах.

Двете обърнаха гръб на гледката и влязоха обратно вътре. Мезонетът на семейство Соколов беше зашеметяващо луксозен и модерен, но и претъпкан с купчини книги, списания и най-различни дребни сувенири. Подовата настилка във всички стаи беше от бяло дърво. В кухнята се трудеше готвачът им, а масата в трапезарията бе отрупана с ненужна поща, пластмасови шишенца с хапчета и пакетчета сухи кърпички. Холът беше обзаведен с два огромни дивана, които се явяваха централен акцент на помещението. До единия от двата беше поставен апарат за изкуствено дишане.

Гил Соколов не стана, когато Джул влезе в стаята след Пати. Беше едва на петдесетина години, но от двете страни на устните му се бяха врязали болезнени бръчки, а кожата на шията му висеше отпусната. Чертите на лицето му бяха източноевропейски, а косата му бе гъста, къдрава и посивяла. Носеше анцуг и сива тениска. Бузите и носът му бяха осеяни със спукани капиляри. Наведе се напред бавно, като че движението му причиняваше болка, и стисна ръката на Джул. После й представи двете шишкави бели кучета: Снежна топка и Снежен човек. Запозна я и с трите котки на Имоджен.

След това отидоха да вечерят в официалната трапезария — Гил влачеше крака бавно, а Пати вървеше редом до него. Готвачът подреди купите и платата с храна и излезе. Ядоха малки агнешки котлети и ризото с гъби. Гил помоли да му донесат апарата за изкуствено дишане по средата на вечерята.

Докато хапваха сирената от предястието, разговаряха за кучетата, които бяха нови.

— Съсипаха ни живота — каза Пати. — Ходят по голяма нужда където им падне. Гил им позволява да го правят дори на терасата. Представяш ли си? Излизам навън сутринта и заварвам някое вонливо кучешко ако.

— Скимтят да ги пусна, преди да си станала — каза Гил без капка разкаяние, отмествайки маската настрани, за да може да говори. — Какво да сторя?

— И после трябва да пръскаме с белина. Навсякъде по дъските има петна. Отвратително е. И все пак, когато обичаш някое животно, нямаш друг избор. И го оставяш да ака на терасата, предполагам.

— Имоджен все водеше бездомни котки у дома — каза Гил. — Когато беше в гимназията, у нас се появяваше по някое ново коте на всеки два-три месеца.

— Някои не оцеляха — допълни Пати. — Тя ги намираше на улицата, най-често с котешки бронхит или някое друго заболяване. Накрая умираха, мънички и жалки, а сърцето на Ими се разбиваше на парченца всеки път. После тя постъпи във „Васар“, а тези тримцата заживяха при нас. — Пати погали едната котка, която тъкмо минаваше под масата, и додаде: — Само ни създават неприятности и не изпитват и капка угризения.

Като всяко препатило момиче от „Грийнбрайър“, Пати разполагаше с богат запас истории за ученическите си години.

— Бяхме длъжни да носим чорапогащници или чорапи до коляното с униформите, и то по всяко време на годината — разказваше тя. — Беше толкова неудобно през лятото. Когато бях в гимназията, тоест в края на седемдесетте години, някои от нас ходеха без бельо, за да не се сварят съвсем. С чорапи до коляното, но без бельо! — Тя потупа Джул по рамото и продължи: — Ти и Ими извадихте късмет, задето промениха униформите. Занимавала ли си се с музика, докато беше там? Звучеше така ентусиазирано, когато говореше за Гершуин онзи ден.

— Малко.

— Помниш ли зимния концерт?

— Да.

— Все едно и сега ви виждам с Имоджен, застанали една до друга. Бяхте най-дребните момичета от всички девети класове. Пяхте коледни песни, а онова момиче Карауей изпълни солото. Сещаш ли се?

— Разбира се.

— Украсили бяха тържествената зала за празниците със светлини и елха в единия ъгъл. Имаше и менора, естествено, но това си беше чисто лицемерие — каза Пати. — О, по дяволите! Ще взема да се разплача сега, припомняйки си Ими в онази синя кадифена рокля. Купих й празнична рокля специално за концерта — тъмносиня, с V-образни шарки по предната част.

— Ими ме спаси през първия ми ден в „Грийнбрайър“ — каза Джул. — Някой ме блъсна, докато чаках на опашка в столовата, и поля цялата ми блуза със сос за спагети. И ето ме мен — омацана пред всички онези лъскави момичета в безупречни дрехи, които при това вече се познаваха от предишните години.

Историята се нижеше плавно. Пати и Гил бяха добри слушатели.

— Как можех да седна до когото и да било, след като цялата бях покрита с яркочервен като кръв сос?!

— О, горкото картофче.

— Ими веднага се запъти към мен. Взе подноса от ръцете ми. Представи ме на всичките си приятели и се престори, че не вижда лекетата по блузата ми, затова и те се престориха, че не ги забелязват. И това беше — каза Джул. — Тя беше сред любимите ми хора, но спряхме да поддържаме връзка, след като се преместих.

След вечеря се върнаха в хола и Гил се настани пак на дивана с тръбичката за кислород в носа. Пати извади отнякъде дебел албум, направен от твърда лъскава хартия.

— Нямаш нищо против да ти покажа малко снимки, нали?

Запрелистваха старите снимки. Джул намираше Имоджен за извънредно красива — дребна, приличаща на някоя горска фея. Имаше светла коса и пухкави бузи с трапчинки, които по-късно бяха отстъпили място на високите й скули. На много от снимките бе застанала пред някое интересно място. „Тук сме в Париж“, казваше Пати. Или: „Отидохме да разгледаме тази ферма“. Или пък: „Това е най-старата въртележка в Америка“. Ими носеше красиви широки поли и раирани чорапогащници. На повечето от снимките косата й бе дълга и малко рошава. На снимките от по-късния период беше с брекети.

— Така и не си намери други осиновени приятели, след като ти напусна „Грийнбрайър“ — каза Пати. — Винаги ми се е струвало, че я предадохме в това отношение.

После се наведе към Джул и попита:

— Ти имаше ли такива? Общност от семейства като твоето?

Джул си пое дълбоко дъх.

— Не, нямах.

— Чувстваш ли се така, сякаш родителите ти са те предали?

— Да — отговори Джул. — Те наистина ме предадоха.

— Много често си мисля, че трябваше да възпитаме Ими по друг начин. Да направим повече за нея. Да разговаряме за трудните неща.

Пати продължи да размишлява на глас, но Джул не я чуваше.

Родителите на Джулиета бяха починали, когато тя беше на осем години. Майка й си бе отишла вследствие на дълга, мъчителна болест. Малко след това баща й се бе самоубил, срязвайки си вените, умирайки от кръвоизлива… гол във ваната.

Джулиета бе отгледана от друг — от онази леля в един дом, който не беше неин.

Не. Нямаше да мисли за това повече. Изтриваше го от съзнанието си още сега.

Щеше да напише за себе си нова история. История на произхода си. В тази версия на миналото й холът беше в пълен хаос. Късно през нощта. Да, точно така. Историята още не беше готова, но тя й придаде форма, доколкото успя. Видя родителите си насред кръга светлина около уличната лампа — лежаха мъртви в тревата, а около телата им се бяха образували локви тъмна, почти черна кръв.

— Нека започваме по същество вече — обади се Гил с хриптене. — Момичето не разполага с цяла вечер да ни слуша.

Пати кимна.

— Онова, което не знаеш, и причината, поради която те поканихме тук, е, че Имоджен напусна „Васар“ след първия семестър.

— Според нас е станала част от някаква компания купонджии — каза Гил. — И така и не е развила потенциала си в учението.

— Е, тя никога не си е падала особено по учението — каза Пати. — Не беше като теб с явната ти любов към „Станфорд“, Джул. Но както и да е. Напуснала е „Васар“, без дори да ни каже, и се свърза с нас чак след месец. Така се бяхме разтревожили.

— Ти се беше разтревожила — каза Гил и се наведе напред. — Аз само се бях ядосал. Имоджен е безотговорна. Губи си телефона или пък забравя да го включи. И едва отговаря на обаждания, съобщения и други подобни.

— Оказва се, че е отишла в Мартас Винярд — продължи Пати. — Често ходехме на острова на семейни почивки и тя явно е решила да избяга там. Каза ни, че си е наела някакво жилище, но не ни даде адрес, нито дори град.

— Защо не идете да я видите? — попита Джул.

— Аз не мога да пътувам — каза Гил.

— Трябва да ходи на диализа през ден. Изтощително е. А има и други процедури — обясни Пати.

— Скоро всичките ми вътрешности ще излязат навън — каза Гил. — Ще трябва да ги разнасям със себе си в торбичка.

Пати се наведе към него и го целуна по бузата.

— Затова ни хрумна, че може би ти би отишла, Джул. Във Винярд. Обмисляхме варианта да наемем детектив…

— Ти го обмисляше — прекъсна я Гил. — Нелепа идея.

— Помолихме някои от колегите й от университета, но те не пожелаха да се месят — каза Пати.

— Какво искате да направя? — недоумяваше Джул.

— Да провериш дали е добре. Не й казвай, че сме те изпратили ние, но ни пиши, за да ни съобщиш как вървят нещата — отговори Пати. — И се опитай да я убедиш да се върне у дома.

— Няма да работиш това лято, нали? — попита Гил. — Нямаш стаж някъде или нещо такова?

— Не — отвърна Джул. — Нямам работа.

— Ние, естествено, ще платим за всичките ти разходи до Винярд — каза Гил. — Можем да ти дадем ваучери на стойност около две хиляди долара например, като ще ти осигурим и престой в хотел.

Соколови бяха така доверчиви. Така добри. Така глупави. Котките, кучетата, които акаха на терасата, машината за изкуствено дишане на Гил, албумите, пални със снимки, безпокойството им за Имоджен, дори намесата им; разхвърляният апартамент, агнешките котлети, непринуденият начин, по който бърбореха — всичко беше прекрасно.

— Много ще се радвам да ви помогна — каза им тя.

 

 

Прибра се в апартамента си с метрото. Отвори лаптопа си, проучи нещата в Google и си поръча червена тениска с логото на „Станфорд“.

Щом тениската пристигна няколко дни по-късно, тя я раздърпа около шията, докато не стана по-свободна, и я напръска с белина в долния край, за да й направи петно.

После я пусна да се пере отново и отново, докато не й придаде по-износен и похабен вид.