Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (6)

Рисунка на стената

Баскът е привързан необикновено към племето си. Въпреки че беше изгубил всяка връзка с родното си място, Рекс стигна до заключението, че спящата у него баска кръв го беше привлякла към този самотен мъж, който поради присъщата на племето му гордост и сдържаност, също като него нямаше никакъв близък приятел между легионерите. Приятелството, което те току-що бяха завързали, не се нуждаеше от повече излияния, за да укрепне. Такива са приятелствата между мъже, тяхната дълбочина не зависи от взаимните изповеди. Един-единствен път след тази януарска сутрин Луис Ларага повдигна отново ъгъл от завесата, спусната върху миналия му живот. Рекс не беше забравил обстоятелствата, които бяха станали причина за това. Денят, в който приятелят му го защити от пиянския бяс на Клаус, остана паметен за него.

Извънредно едър и жилав, с кокалеста, покрита със златист мъх глава, с лукави очи, хлътнали в надменно и дръзко лице — такъв беше Клаус, бивш старшина от германската войска, който през 1914 година беше устоявал на смъртоносния огън на англичаните край Ипер^[1]. Рекс, единственият англичанин в цялата крепост, беше любимият му прицел за подигравки. Той постоянно го предизвикваше с обидни намеци за английските войници, но Рекс не благоволяваше да му обръща внимание. Надсмиваше се на надутостта на Клаус, възхвалявайки подвизите му, и не отговаряше на злите му закачки.

Отрядът на Ел Кеф щеше да бъде сменен след седмица. Този ден Ел Халуф отново беше посетил крепостта. Понякога старият евреин скриваше в дъното на торбите си стока, не така невинна, като тютюна и сапуна. Тогава из колибите от ръка на ръка преминаваха шишета със зеленикав абсент.

По това време Клаус довършваше украсата на Огнището на войника, чиято последна част беше портрет. Той работеше върху него от няколко дни и го пазеше в тайна. Винаги когато беше на служба, го покриваше грижливо с платно и се хвалеше на легионерите, че скоро ще им покаже най-хубавата жена в света. Най-после настъпи часът, в който немецът щеше да представи шедьовъра си. В този ден Клаус беше пил.

Рекс не каза нищо, когато видя портрета. Той изобразяваше испанска танцьорка с къса, обшита с пайети пола, с драпирано дантелено було, с вдигнати ръце и обичайна поза. Както и всички останали рисунки на легионера художник, портретът беше изпълнен в най-чист панаирджийски стил. Немците и руснаците, които бяха мнозинство в крепостта, енергично започнаха да изказват възхищението си. Клаус ги караше да се страхуват от него и те се стремяха да си запазят добрите отношения. Щом забеляза мълчанието на Рекс, немецът се изпъчи пред масата, където англичанинът четеше.

— Ей, ти, нищо ли няма да кажеш? — запита той грубо.

— Не съм критик — отговори спокойно Рекс, продължавайки да чете.

Клаус се наведе и повдигна с ръка брадата на жертвата си.

— Да не би да казваш, че си виждал подобна красота у някоя англичанка?

Очите на Рекс пламнаха и той прецеди през зъби:

— Свали си лапите!

Подофицерът го изгледа презрително от главата до петите.

— Е, няма ли да кажеш нещо?

— Да, разбира се, че имаш право да рисуваш каквото и както си искаш, щом схващанията ти за красотата са такива… — каза Рекс с едва доловим сарказъм.

Клаус позеленя.

— Хм! Професионална завист, а? Може би смяташ, че ще я нарисуваш по-добре?

Рекс не можа да не се засмее.

— Във всеки случай се надявам, че няма да е по-зле.

— Нека великият английски художник да даде доказателства за блестящите си дарования!

Клаус показа насмешливо стената с пръст.

— Там има още празно място…

Рекс поклати глава.

— Нямам модел.

Немецът се обърна и взе голяма фотография от столчето, на което бяха поставени боите му.

— Този върши ли ти работа?

Рекс отблъсна поканата с жест и отговори шеговито:

— Не оспорвам превъзходството ти.

Клаус избухна:

— Критикуваш изкуството ми, а когато те каня да направиш нещо по-добро, гледаш да се измъкнеш. Не, не, драги ми англичанино, ще стане така, както аз искам, или ще ти блъскам главата в стената, докато започнеш да виждаш такива картини, за каквито даже не си сънувал!

Събрани около двамата, останалите легионери следяха разпрата с интерес. Рекс нямаше никакво желание да дразни пияния подофицер.

— Добре! — отвърна той със смях и взе снимката, която Клаус му подаваше.

Портретът представляваше млада жена с дантелено було. В единия ъгъл с едри букви беше написано: „Иносенсия“. Рекс ококори очи. Лицето имаше съвършен овал, очите бяха черни и страстни. Под дантелата се подаваха тъмни и лъскави къдрици.

Повърхността на стената беше изгладена заради рисунките на Клаус. Рекс не посегна към боите му, а извади от джоба си парче въглен и се залови за работа. Мъжете се събраха около него. Смеховете продължиха. Забележките започнаха да стават цинични.

Рекс скицира най-напред лицето в естествен размер и след това малко по малко започна да изтъква особеностите на модела.

— Приятелю — обърна се един руснак към Клаус, бутайки го с лакътя си, — малкият англичанин направи женичката ти като жива!

При тези думи Клаус, грамадният Клаус, чиято глава се издигаше над всички други, смръщи свирепо вежди.

В това време, погълнат от работата си, рисувачът не забеляза, че вратата се отвори и в същия миг прокънтя гневен вик. Луис Ларага се спусна към групата. Лицето му беше бяло като тебешир. Очите му горяха. Той дръпна Рекс за ръкава. С поглед, изпълнен с подозрения, испанецът посочи със заплашителен жест стената.

— Това лице… — започна той глухо. — Защо рисуваш това лице?

Всички започнаха да се възмущават в един глас:

— Млъкни или се махай оттук! Остави го да рисува!

Рекс беше изненадан и объркан.

— Не познавам оригинала — отвърна той. — Тази жена е приятелка на Клаус.

Художникът се наведе и взе снимката от столчето.

— Ето модела.

Луис грабна фотографията и щом я погледна, изгуби всякаква власт над себе си. Обърна се към Клаус и изрева:

— Мръсна свиня! Откъде си откраднал този портрет?

Устните на Клаус се свиха в свирепо, животинско изражение.

Съвсем ненадейно широките му страшни ръце се протегнаха към Луис и се сключиха около гърлото на Ларага. Той започна да се брани безпомощно, изненадан от неочакваното нападение. Клаус го повдигна за врата и го привлече към себе си, така че брадите им почти се допираха.

— Ти си крадец! — прогърмя гласът на Луис на френски. — Досега не се е случвало да крадем портретите на любовниците си нито в Испания, нито другаде!

Клаус се изплю в лицето на Ларага, отблъсквайки го внезапно. Баскът залитна, направи няколко крачки назад и се просна на пода, а снимката падна до него.

Обидата беше ужасна и възмути Рекс до дъното на душата му. Той се спусна да отмъсти за приятеля си. Някой се опита да го спре, но Рекс се освободи, хвърли се към Клаус и стовари юмрука си върху челюстта му. Ударът му не бе добре премерен и едва докосна брадата му. Немецът изрева като бесен, грабна пушка, оставена на масата, отстъпи и се прицели в нападателя си. Рекс си спомни за по-малко от секунда, че всички пушки в Ел Кеф са заредени, докато кървясалото око на противника му блестеше на другия край на дулото, което го заплашваше. Но в мига, в който беше даден изстрелът, един мъж се хвърли напред, Клаус изгуби равновесие, описа пълна дъга във въздуха и се просна в противоположния ъгъл на стаята.

Вдигна се страшна олелия. През тънкия барутен дим Рекс съзря очите на Ларага, които го гледаха разтревожено и въпросително.

— Как си?

— Нищо ми няма. Кучият син не ме улучи само благодарение на теб… Но питам се какво направи ти, та…

— О, стар номер на борец.

Дотичаха легионерите, които в момента бяха на пост. Докато те отвеждаха тримата мъже, Ларага, по чието лице беше изписана буйна ярост, успя да прошепне на приятеля си:

— Иносенсия ми беше годеница! Клаус трябва на всяка цена да ми обясни какво значи всичко това, преди да го убия!

Съдбата обаче беше решила друго. В Легиона бе традиция всеки сам да се справя с неприятностите. Комендантът на крепостта, стар войник с голям опит, въобще не се учуди, че не намери никакви свидетели на свадата. Ларага отказа да говори, Рекс последва примера му, Клаус също не прояви повече словоохотливост. И на тримата бяха наложени по седем дни карцер.

В деня, в който двамата приятели се озоваха на свобода, узнаха, че отрядът им е разделен на няколко части, всяка от които има различно назначение. Клаус беше заминал с първата. По-късно научиха, че е преместен в друга войскова част. Това беше последното, което чуха за него в крепостта. Рекс не узна какво стана с фотографията, а и Ларага не заговори повече за случилото се, но нито единият, нито другият забравиха този ден. А Ел Кеф — нерадостната крепост, в която всеки от тях беше намерил първия си приятел в Легиона, остана в тяхната памет като символ на другарството им.

И в тази майска нощ, когато автомобилът отнасяше Рекс с вихрена бързина към Париж, хиляди спомени го връщаха към Ларага. Той винаги се виждаше заедно с Луис, когато си спомняше за последните години, прекарани в Легиона. Двамата ту се криеха от жегата под скалите на някое горещо възвишение на Тадла, ту предизвикваха куршумите, които свистяха около тях и рикошираха в гранита, или пък картечниците, които трещяха от клисурите, докато до ушите им долиташе зловещият вой на местните жени, насърчаващи мъжете си в боя. Друг път, заедно с ротата си, се установяваха сред храстите, гледаха полузаспали мълчаливите чакали, които се събираха около огньовете, и слушаха как недалеч в мрака мулетата тъпчат на място и подръпват веригите си. А понякога пиеха на бавни глътки ментов чай в малко мавърско кафене в градината на Медерзах. Тогава Ларага учеше Рекс на родния му език — ескуара^[2], който художникът беше забравил напълно. Сбогуваха се във Фес, на зелените хълмове, които се издигаха над белите мъгли на града. Рекс се връщаше във Франция. На Ларага му предстоеше още тригодишна служба в Легиона и не допускаше, че някога ще му се удаде случай да се срещне отново с приятеля си.

— Ако и аз на свой ред отида във Франция — заяви той мрачно, — ще го сторя, без никой да подозира, и то само за да се върна в Испания.

— В Испания? Нима смяташ да направиш подобна лудост? — попита Рекс, но не получи отговор. — Тогава поне ми обещай, че ако ти се случат някакви неприятности, ще ме потърсиш.

— Добре — отговори Ларага, — но само ако изпадна в много отчаяно положение. А пък и откъде да знам дали тогава ще нося името, с което ме познаваш сега?

— Да не би да имаш намерение да дезертираш? — промълви изумено Рекс.

Ларага отново замълча и Рекс продължи:

— Да бъде така, както казваш, но нека да си изберем парола, която ще бъде достатъчно да ми изпратиш, за да се притека на помощ. Това е единственото, което искам от теб.

Преди да се разделят, те определиха за своя кодова дума „Ел Кеф“.

Оттогава Луис не се бе обаждал никакъв. Рекс му писа, но не получи отговор. Малко по малко промяната на средата и успехът оказаха върху него неизбежното влияние — образът на легионера Гарет започна да избледнява даже в собствената му памет, приятелството му с Ларага нямаше никаква връзка с живота му в момента. Той не забрави другаря, който му беше спасил живота, но мислеше за него все по-рядко и по-рядко. А сега, когато беше дошло писмото с тяхната парола, Рекс видя, че споменът за Ел Кеф беше запазил в него първоначалната си свежест.

Все пак той изпитваше някакво дълбоко смущение. Рекс постоянно си мислеше, че даденото обещание беше твърде тежко за изпълнение точно в този момент, докато автомобилът се плъзгаше безшумно между сенките на пътя и увеличаваше скоростта си. Страшно съжаляваше, че зовът на Ларага идваше точно преди първата му брачна нощ, колкото и да се опитваше да не мисли за това. Образът на любимата жена го следваше в лудия нощен бяг, разкъсвайки завесата на старите спомени.