Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (4)

Пратеникът в черно

Рекс Гарет извади замислено от джоба си кутия кибрит и запали цигара, след като Сали се отдалечи. Върху устните му блуждаеше замечтана усмивка. Чертите му бяха съвършено правилни, почти гръцки. Той остана при езерото и се загледа в звездното небе.

Ясните звездни нощи винаги го караха да си спомня за Африка. Петте години, които беше прекарал там, бяха оставили у него неизличими следи. През хубавите летни вечери Изтокът му ставаше близък и пленяваше сърцето му. И сега аромати и полузабравени звуци сякаш действаха на обонянието му и звучаха в ушите му — миризми на африкански ястия, чесън, шафран, масла, лагерен огън, монотонен шум на барабани в далечината и глух стон на берберска свирка.

Потънал в щастливи мечти, той премина от миналия към новия си живот, който започваше днес, но все по-настойчиво и по-настойчиво до слуха му достигаше бръмченето на някакъв автомобил. Шумът идваше откъм края на градината. Рекс вече беше направил малка разходка със Сали и бе видял, че пътят, който минаваше край реката, е в твърде лошо състояние от вилата нататък.

Младият мъж погледна към дъното на градината и видя бялата светлина на фар, който напредваше бавно, сякаш пипнешком, очертавайки светла лента по тъмната зеленина на храстите. Първо му мина през ума само въпросът какво прави някакъв автомобил по този път в този късен час. Много скоро обаче любопитството му се превърна в изненада. Ярката светлина на фара престана да се движи и внезапно угасна. Моторът продължи да пухти, но към неговия шум се присъедини и дрезгавият шум от звънеца на пътната врата.

Вилата, построена към края на деветнайсети век, имаше все още звънец до пътната врата, който някога е бил свързан примитивно с тел в отделението на прислугата. Днес този електрически звънец звънеше едновременно и вън, и вътре и телта беше махната. Рекс знаеше, че бутончето на новия звънец почти не се забелязва между бръшляна, който обвива зида. Чу глухия звън на старата ръждясала камбана, който му показа, че късният посетител идва за пръв път във „Вилата с брястовете“.

Сали беше казала на Батист, че може да си легне веднага след като им поднесе десерта, затова Рекс тръгна към вратата и отвори. Двама мъже говореха тихо в сянката на дърветата. Единият носеше на главата си шофьорска фуражка, а другият беше облечен от главата до петите в черно. Виждаше се прашен автомобил на пътя отстрани до тях. Щом Рекс се появи, човекът в черно се спусна към него. Широка траурна лента заобикаляше бомбето му. В едната си ръка стискаше чифт черни, съвсем нови ръкавици. Той беше нисък, с извънредно бледо лице и черни увиснали мустаци като на китайски мандарин. Дълга черна панделка висеше от пенснето му.

Бледото му зеленикаво лице изглеждаше зловещо под лунната светлина. Още от пръв поглед се виждаше, че бе обзет от силно вълнение, което издаваха нервните потрепвалия на ръцете, главата и цялото му тяло. Той се обърна към Рекс и запита без заобикалки:

— Нали това е „Вилата с брястовете“?

— Да — отвърна Рекс съвсем спокойно.

Човекът в черно хвана с трепереща ръка ревера на дрехата на събеседника си.

— Чуйте — каза той, — в тази вила имало някакъв англичанин, някой си Рекс Гарет, когото непременно трябва да видя по много важна и неотложна работа. Чакайте! Знам, че се е оженил днес, но причината за посещението ми е от такова естество, че ще ме накара да проникна в спалнята му и през първата брачна нощ. Трябва веднага да говоря с този англичанин по въпрос на живот и смърт.

След като изрече всичко това на един дъх, мъжът се спря, примигвайки, с широко отворена уста, за да си поеме дъх.

— Можете веднага да ми съобщите това, което имате да казвате, защото аз съм човекът, когото търсите, господине.

Рекс говореше френски без никакъв акцент и затова събеседникът му го погледна учудено:

— Гарет художникът? Този, чиято изложба се откри вчера в Париж?

— Самият той.

— Слава богу!

След това човекът в черно се обърна към мъжа с шофьорската фуражка:

— Обърнете колата, ще се върнем по същия път. Не бива да рискуваме отново да спукаме гума.

Шофьорът седна зад кормилото. Моторът забръмча. Фаровете изпуснаха сноп бяла светлина.

— Хайде — каза човекът в черно, обръщайки се към Рекс, — не трябва да губим нито минута, а незабавно да тръгнем за Париж.

Той хвана Рекс за лакътя и се опита да го поведе към колата. Рекс се отдръпна енергично.

— Преди това бих желал да ми кажете кой сте и какво искате? — запита хладно той. — Предупреждавам ви, че тази нощ няма да отида никъде заради когото и да било.

Човекът в черно се удари с пръст по челото.

— Къде ми беше умът? — провикна се той. — Боже мой, виновен ли съм, след като прекарах подобна нощ! Знаете ли, че от седем часа тичам след вас? Изложбата ви беше затворена и човека ви го нямаше там. Благодарение на мой приятел журналист успях да разбера, че сте се венчали сутринта в американската църква и че ще прекарате тук медения си месец. Минаваше вече обяд, когато тръгнах насам. Изминахме сто километра, за да ви намерим, и ще трябва да изминем още толкова, за да ви върнем в Париж. Марсел караше бързо, но такава скорост не остава без последствия по пътищата, които войната ни остави. След Мантон спукахме гума, закъсняхме много и едва успяхме да открием в мрака тази вила.

Той въздъхна и избърса оросеното си от пот чело.

— Дявол да ви вземе, няма ли най-накрая да ми кажете кой сте? — прекъсна го Рекс грубо. — Защо ме търсите в този час?

В това време шофьорът беше обърнал умело колата и бе спрял пред тях. Светлината на фаровете се насочи към червения фенер, който отбелязваше средата на моста. Автомобилът се тресеше под напора на мотора, цял покрит с прах.

— Хиляди извинения! — каза човекът в черно. — Аз съм Шардон, парижки адвокат, и съм изпратен да ви потърся от името на довереника ми Педро Гомес.

Живите му черни очи потърсиха тези на шофьора, за да намерят в тях потвърждение на казаното, но Рекс не виждаше нищо.

— Мислите ли — възмути се той, — че това е подходящ час за посещение при младоженец? Довереникът ви се е подиграл с вас, господине. Не го познавам и никога не съм чувал името му. Дори да е собственият ми брат, тази нощ няма да помръдна оттук. Лека нощ!

При тези думи той се обърна и понечи да тръгне към градината.

— Чакайте! — провикна се отчаяно Шардон.

Блед и объркан, адвокатът започна да рови трескаво из джобовете си. Най-после намери портфейла си и извади от него къс хартия, сгънат на две.

— Довереникът ми каза, че за да ви накарам да дойдете, е достатъчно да ви предам това.

Рекс пое небрежно листа, разгъна го и се приближи към колата, за да може да прочете съдържанието му на светлината на фаровете. Едва спря поглед на хартията и лицето му се вкамени. Раздразнението му изчезна и в очите му се появи учудване и смущение. Вдигна глава и впи поглед в адвоката. Листът се изплъзна от ръцете му и падна на земята.

— Къде е човекът, който ви даде това? — запита Рекс.

— Нямам други нареждания, освен да ви заведа там, където ви чака — отвърна сдържано Шардон.

— Нима не разбирате, че ми е невъзможно да ви последвам сега? Не може ли утре?

— Утре?

Гласът на адвоката прозвуча зловещо.

— Утре ще бъде късно. Трябва да ме последвате веднага, ако държите да видите довереника ми жив. Вече ви казах, че се касае за въпрос на живот и смърт.

— На живот и смърт? — отговори Рекс. — Болен ли е, или е станало някакво нещастие?

— Не мога да ви кажа нищо повече.

В това време часовникът на заспалото селце се обади отново и звънът му отекна над реката.

Адвокатът погледна часовника си.

— Дванайсет и половина! — промълви той с ужас. — Даже и при безпроблемно пътуване е изключено да стигнем в Париж преди два сутринта. Не знам дали сте съгласен да ме придружите или не, господине, но аз трябва да тръгна незабавно.

Шардон скочи в автомобила. Мрачен и нерешителен, Рекс не помръдваше от мястото си. Най-после обърна глава. Високо над дърветата, облян от лунна светлина, се издигаше островърхият покрив на вилата. Не се чуваше никакъв друг шум, освен лекото бръмчене на мотора и квакането на жабите.

— Ще ви придружа! — каза внезапно Рекс. — Само че преди това ще отида да обясня всичко на жена си, тя ще разбере. Дайте ми само две минути!

— Нямам и една! — отвърна неумолимият пратеник. — Съжалявам, че трябва да отблъсна справедливата ви молба, господине, но дългът преди всичко. Обещавам ви, че ако тръгнете с нас, ще бъдете отново тук още утре преди обяд, но ми е невъзможно да чакам повече. И без това пропилях твърде много скъпоценно време.

Той потупа шофьора по рамото.

— Хайде, Марсел!

Той натисна педала на газта и моторът усили шума си.

— Но чакайте, не мога да се измъкна така — възмути се Рекс. — Трябва поне да ме оставите да обясня…

Автомобилът вече потегляше. Объркан и тревожен, той скочи на стъпалото.

— Идвам с вас, но преди това трябва да изтичам до вкъщи…

— Потегляй! — заповяда властно Шардон.

Тогава Рекс влезе в колата и тръгнаха, друсайки се и подскачайки по неравния път. Неволният пътник се отпусна на седалката до човека в черно и не каза нито дума повече, но когато стигнаха до моста, той гледа дълго през прашния прозорец светлата вила, в която го чакаше красивата му булка.

Щом премина моста, автомобилът зави остро надясно, профуча като светкавица през селото и пое по главния път.

Шардон, съзнаващ, че е изпълнил най-трудната част от мисията си, промърмори нещо, спусна бомбето над очите си и скоро захърка. До него седеше Рекс и гледаше втренчено пред себе си. Той не забелязваше нищо от нощния пейзаж, който преминаваше покрай прозорците. В съзнанието му изникваше все по-ясно мрачното и загоряло от слънцето лице на легионера Луис Ларага, стария му приятел.

„Ел Кеф!“

Това беше паролата, която двамата си бяха определили и никой друг, освен Луис, не можеше да я напише. Естествено, Педро беше само измислено име. Колко жалко, че трябва на всяка цена да се отзове на повикването на приятеля си точно сега! Той може би е в опасност. Сали, така добра и чувствителна, вероятно щеше да разбере за какво става дума и да му прости.

Значи щеше да се срещне с Луис!

В паметта му изникна споменът за една януарска сутрин, от която бяха изминали вече две години.