Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (19)

Мракът се сгъстява

В строгата самота на крайбрежието и в това неочаквано появяване имаше нещо фантастично. Мъжът стоеше неподвижен, облегнат на преградата от зеленина. Лицето му, обърнато към морето, беше единственото светло петно в околния полумрак. Червена точка светеше на височината на устните му и Рекс усети острата миризма на цигара. Брегът се издигаше нагоре, висок и мрачен, и сякаш самият той дебнеше хората, които се криеха сред скалите му.

Като всички хора, които са живели дълго време на открито, Гарет можеше за миг да се отърси от съня си. Той не промени положението, в което беше спал, и човек можеше да помисли, че още спи, ако очите му не блестяха зад полуповдигнатите му клепачи. Един миг му беше достатъчен, за да се разсъни окончателно и да си даде сметка, че и най-малкото движение би могло да го издаде. Нервите му бяха страшно опънати. Той тръпнеше отново така, както в дните на сражения, когато беше в Легиона. За него настъпваше един от добре познатите му часове, в които се изискваше максимална решителност и хладнокръвие.

Изведнъж откъм морето долетя тих и равномерен шум, подобен на тракането на пишеща машина. Той се усилваше много бързо и ударите ставаха все по-нетърпеливи и по-чести. Човекът, който чакаше, се раздвижи и се изгуби в подножието на скалата. На фона на океана сега се очерта набита мъжка фигура. Този човек имаше на главата си баска барета. От все поприближаващия се шум Рекс разбра, че към брега идва моторна лодка. Той протегна врата си зад скалата, за да вижда по-добре. Дълга бяла лодка разсичаше тъмните води. Човекът с цигарата излезе от сянката и тръгна край брега, докато първият завой го скри от очите на Рекс. Тогава, за да чува по-добре, се изправи много тихо, без да напуска мястото си.

След цяла седмица търпеливо очакване решителният момент беше дошъл и той изпита облекчение, но не можеше да си прости, задето беше задрямал толкова ненавреме. Очевидно човекът, който чакаше, беше дошъл от къщата, и то през тайния проход. Сигурно лодката идваше да го вземе. „Къщата на гълъбите“ все така продължаваше да пази тайната си.

Само печалният шум на вълните нарушаваше тишината. Рекс се питаше дали не трябва да отиде до завоя, за да види какво става зад него, но ненадейно два гласа прозвучаха в ушите му толкова наблизо, че уплашен, той побърза да се прибере в скривалището си.

На десет или дванайсет метра от него двама мъже се движеха между скалите. Единият от тях беше човекът с баската шапка, който чакаше в подножието на скалата. В негово лице Рекс позна баска от „Узотегия“. Другият беше едрият испанец, който сутринта товареше бензинови варели на „Орор“. Първият носеше куфарче, а вторият — кожена чанта. Двамата вървяха и говореха полугласно. По едно време се спряха, за да си починат. Рекс, който не смееше да се помръдне, чу усиленото им дишане. До носа му достигна присъщата им селска миризма, в която преобладаваше тази на чесън. Гарет долови няколко фрази от родния си език и в душата си благодари на Луис Ларага за това, че с него си беше припомнил баския език.

— Що за работа! — оплака се единият от мъжете. — Ще бъда доволен, когато най-после се свърши, Педро, въпреки че вземаме хубави пари. Във всеки случай това пътуване е последното. Вие сте в началото му, нали?

— Откъде да знам! — другият сви рамене. — С господар като нашия, човек не може да бъде сигурен в нищо. Не обичам много тези тайнствени пътувания. Някоя нощ митничарите ще заловят лодката и тогава…

— Хм! — забеляза презрително първият. — Откога баск се страхува от митничари? Хайде, тръгвай, Педро! След половин час ще свършим работата и ще сме на масата вкъщи.

Двамата мъже тръгнаха отново. Рекс слушаше шума от камъчетата, търкалящи се под краката им. След малко същият глас добави:

— Ще оставим чантите при входа и ще се върнем да вземем сандъка, а…

Рекс не можа да чуе края на фразата. Той се измъкна крадешком от скривалището си и се огледа. Двамата мъже вече бяха само две сенки в мрака. Тръпнещ от нетърпение, Рекс реши да ги последва с риск да го видят да се катери непосредствено зад гърбовете им, но най-сетне да разкрие тайния проход.

Двамата мъже се спряха под преградата в подножието на скалата. Баскът се покатери на тясната площадка и бялата му риза се открои в мрака. Тогава на равнището на площадката в гъстата зеленина на преградата се отвори тъмна квадратна дупка.

В средата на квадрата се очерта главата на баска. Испанецът му подхвърли чантите и след това двамата слязоха долу. Веднага щом те изчезнаха, Рекс се озова пред тъмния отвор. Всичко около него отново се беше смълчало.

Гарет не знаеше колко време беше изминало, когато тежко дишане и дрезгав шепот го известиха за завръщането на двамата мъже. Баскът и испанецът вървяха долу край морето и носеха на раменете си дълъг и плосък сандък. Рекс чуваше как скърцат под краката им сухите морски треви. Той знаеше, че се излага на голяма опасност, като напуска скривалището си, но тайният вход беше отворен и трябваше да се възползва от няколкото свободни минути, докато двамата мъже не са се върнали. Чувстваше, че никога вече няма да му се удаде подобен случай, и се постара да отстрани от главата си мисълта, че другият край на прохода може да бъде затворен. Но дори и да беше, Рекс реши, че там, където може да се влезе, може и да се излезе.

Начинът, по който бяха прикрили входа, беше възхитителен по своята простота. Под преградата от зеленина имаше галерия, чийто отвор се затваряше с дебел дървен капак, а пред него бяха посадени на гъсто къпини, които го закриваха напълно. От вътрешната страна на капака беше прикрепена пружина, която се привеждаше в действие отвън, като обикновена заострена желязна пръчка се пъхнеше в кръгла дупка. Когато капакът беше затворен, къпиновите храсти го прикриваха така съвършено, че беше невъзможно да го откриеш, ако не знаеш за съществуването му.

Като разгледа галерията, Рекс заключи, че тя е била построена, след като е бил унищожен първоначалният изход на прохода при срутването на брега. Новият вход се свързваше с прохода точно където той излизаше от скалата. Тя беше поддържана от дебели греди и се спускаше надолу до отвор, подобен на вход на пещера. Рекс реши, че оттам проходът започва да се изкачва нагоре към къщата.

В галерията беше много тъмно. Въздухът беше топъл и миришеше на влажна пръст. В момента, в който Рекс навеждаше глава, за да мине в прохода, краката му се натъкнаха на някакво препятствие. Той запали клечка кибрит и видя куфарчето и чантата, които двамата мъже бяха донесли.

Гарет знаеше, че разполага с много малко време. Двамата можеха да се върнат всеки момент. Ако някаква причина ги накараше внезапно да дойдат в къщата, той трябваше да успее да стигне преди тях до изхода и ако е затворен, да се опита да го отвори и да избяга. Рекс имаше само кибрит и трябваше с него да осветява пътя си.

Случаят беше единствен и трябваше да го използва. Не се съмняваше, че обяснението за тайнствените пътувания на Иносенсия между Франция и Испания не беше далеч. Коленичи и потърси пипнешком ключалката на куфарчето. За щастие, то не беше заключено. Рекс го отвори и запали клечка кибрит. Беше натъпкано с банкноти от по сто франка. Те бяха издадени от националната банка на Мароко. Бяха от някаква нова емисия, бившият легионер виждаше такива пари за пръв път. Миришеха още на печатарско мастило, което показваше, че са излезли от печатницата много наскоро. Пачките бяха пристегнати с ивици хартия. Цялата им стойност възлизаше може би на няколко милиона франка, защото куфарчето, което и без това побираше доста, беше пълно догоре. Същото примамливо съдържание имаше и кожената чанта, оставена до него.

Рекс запали втора клечка кибрит и зарови ръка в купчината пари. Ето че Африка отново изплуваше от мъглите, които все още му пречеха да погледне на положението ясно. Това беше опасна помощ за мароканската война. Не бяха ли тези пари най-неоспоримото доказателство за обвиненията на Абд ел Крим срещу Испания и Франция?! Внезапно мисълта за фалшификация премина като светкавица през главата му. Не бяха ли фалшивите пари, откакто е започнала войната, най-ефикасното оръжие на бунтуващите се малцинства? Той грабна пачка банкноти и я пъхна в джоба си, без да се колебае.

В този миг шум от стъпки долетя откъм входа на галерията. Това накара Рекс да се спусне слепешката в дълбокия мрак на прохода. Опирайки се с ръце о стените, той напредваше с мъка и едва успяваше да се задържи прав върху ситните камъчета, които се хлъзгаха под краката му и се търкаляха надолу с тих шум. Трепереше някое непредпазливо движение да не го издаде и най-после спря и се облегна на стената. Пот се стичаше по челото му, ушите му бучаха под напора на учестения му пулс. Мракът беше пълен и непрогледен. Миришеше на влага.

Ослуша се, но не чу нищо. Наоколо цареше потискаща задушаваща тишина. Внезапно в прохода отекна силен удар, последван от влаченето на някакъв метален предмет. Капакът на изхода беше затворен. Двамата мъже отиваха отново при лодката.

Гарет имаше чувството, че животът се влива в него отново като свежа вълна. Запали клечка кибрит и се огледа. На трептящата жълтеникава светлина видя кръгъл тунел, издълбан в ронливите скали, който ставаше все по-нисък, колкото по-нагоре се изкачваше. Тръгна по него и чак след шестия му завой почувства, че въздухът става по-свеж. Тунелът завършваше с дълга, ниска стая, чиито каменни стени блестяха от влага. На земята беше оставена свещ, поставена в гърлото на бутилка. До стените бяха наредени сандъчетата, които вчера Рекс беше видял да разтоварват от автомобила на Иносенсия. Те бяха отворени и празни.

Той запали свещта и я издигна над главата си. Освен сандъчетата, в помещението имаше и няколко купчинки талаш и трески, разхвърляни по лепкавата почва. На една от стените се открояваше малка дървена врата. Тя беше ниска и по нея не се виждаше нито брава, нито ключалка. За дръжка служеше мръсно въже, обтегнато между две резета. Рекс го дръпна, но вратата не помръдна. Най-накрая направи единственото нещо, което му оставаше — натисна вратата с всичка сила. Почувства, че тя поддава, и продължи така, докато я отвори докрай. Пламъкът на свещта се засили и няколко капки лой опариха пръстите на Рекс. Свежият нощен въздух разхлади лицето му. Угаси свещта и мракът го обгърна. Пред него, над двукрила зелена порта, се очерта къс оловносиво небе. Той се намираше в задния двор.

Гарет прекрачи прага на тайната вратичка и се озова в двора. Установи, че изходът се намираше в долната част на дебелия каменен зид, до дясното крило на къщата. Като се наведе, за да постави капака на мястото му, видя, че целият бе облепен с лишеи и мъх, както и самата стена.

Мина му през ума, че като поставя капака на мястото му, сам затваря един от пътищата си за бягство. Успехът му даваше смелост, старата самотна къща и заобикалящият го мрак го насърчаваха да продължи разследването си. Отправи се към двукрилата порта, стъпвайки предпазливо на пръсти.

Във въздуха се носеше миризма на подправки. Рекс се спря. Това пикантно, приятно дразнещо обонянието му ухание му беше познато. То беше част от фона на спомените му от Африка, които се събуждаха в паметта му в подобни нощи, когато на необятния небосвод проблясваха първите звезди. Към изпаренията от гореща мазнина се прибавяше мирисът на ориенталската кухня, острото благоухание на кимион, дъх на шафран и аромат на портокалова вода. Топлата, тайнствена сянка на Африка още веднъж пресичаше пътя му.

В този миг от вътрешността на къщата прозвуча тънък фалцет, който пееше песен на арабски. Но не гласът, а думите накараха лицето на Рекс да се свие от безпокойство.

Като всеки легионер, служил в Южно Мароко, той можеше да различи тази общоизвестна в този край песен между хиляди други. Колко пъти беше слушал да я пеят с носов глас млади момчета, крачещи зад ралото, или на чешмата, или в някоя гореща утрин на пазара, или скупчени край високите порти на домовете си във вечерния хлад! За последен път я беше чул в най-далечния гарнизон на юг — в Тизнит — укрепения град, през който минаваше тъжният път на керваните, отиващи от Сахара към бреговете на Атлантика. Там, оковани във вериги, затворници настилаха пътищата с камъни и работейки, тананикаха тази песен, която озвучаваха с дрънченето на веригите си и с ударите на чуковете си.

Внезапно песента спря и къщата се смълча. Рекс се притисна към стената и зачака. Нищо не нарушаваше настъпилата тишина. Той се ослуша, но не можа да долови никакъв шум от движение нито в къщата, нито навън. Тогава, като се движеше, плътно прилепен към стената, той се отправи много бавно към двукрилата порта. Бе твърдо решен да стигне до края на приключението, в което се беше впуснал. Не искаше да се върне в Сен Жан де Люз, преди да зърне тайнствената личност, която похапваше арабска храна и пееше берберска песен. Никак не се изненада, когато портата се оказа затворена. След като се увери, че в градината всичко е спокойно, се хвана за едното крило на вратата, издигна се и скочи от другата страна на пясъка.

Никой от прозорците на главната фасада на къщата не светеше. Човекът, който пееше, вероятно се намираше в някоя от стаите на първия или втория етаж, които гледаха към морето. Рекс си спомни старата дървена стълба, която от ъгъла на кухнята сякаш го подканяше да изследва горния етаж. Трябваше ли да влезе в къщата? Тежък браунинг, плячка от бойното поле при Газа, се намираше в десния му джоб, но часът за разплата още не беше ударил. Художникът стоеше нерешително и не знаеше какво да предприеме, когато шум от мотор наруши спокойствието на топлата нощ. Нечий глас извика: „Катерина!“ — и някой потропа на входната врата.

Без да губи време за размишления върху това непредвидено събитие, Рекс прескочи зелената порта и се озова отново в задния двор. Заопипва стената, в която се намираше тайният изход. Чувстваше се толкова объркан и слисан, сякаш внезапно беше изгубил способността да вижда, да чува и да размишлява.

Наоколо вече цареше пълен мрак, но той не смееше да запали клечка кибрит. Мисълта, че няма да може да открие тайния вход, го накара да изтръпне. Ръцете му опипваха трескаво камъните. Колко глупаво беше постъпил! Как не му мина през ума да остави някакъв белег на капака или поне да го разгледа, за да знае как да го отвори.

Нервно потрепващите му пръсти все още се движеха по стената, когато капакът падна внезапно в краката му и в отвора, на фона на жълтата светлина на свещта, се очерта тънката фигура на баска. Рекс отстъпи назад, но миг след това изгуби равновесие и падна по гръб. Силна миризма на чесън го удари в носа и още преди да се опита да стане, силните ръце на двама мъже го приковаха към земята. В ушите му прозвуча дрезгавият шепот на баска: „Мушни го, ако мърда, Педро!“. Тънко блестящо острие се допря до ребрата му.

Гарет престана да се брани. Тогава зад нападателите му се чу глас:

— Престанете, момчета! Пуснете сеньор англичанина!

Мъжете се подчиниха и когато Рекс се изправи, видя пред себе си дон Леандро.