Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (18)

В мишата дупка

Кантората на господин Гуруция, нотариус в Сен Жан де Люз, беше на площад „Луи XIV“, на първия етаж на стара къща. През изядената от червеи входна врата се влизаше в зле осветен вестибюл, който водеше към стая, където нотариусът ровеше из заобикалящите го прашни книжа, свит като плъх в хамбар. Той изглеждаше толкова стар, тромав и плесенясал, колкото самата къща, със закръгления си гол череп и брадата си на патриарх, с бяло-жълтия цвят на лицето си, подобен на топящ се сняг, с обемистия си корем, както и с жилетката си, вечно посипана с тютюн. Рекс Гарет, който не го беше виждат от двайсет години, не можеше да не се учуди, че у този човек за толкова много време не беше настъпила почти никаква промяна. Именно чрез посредничеството на Гуруция още от ранно детство Рекс беше изтръгнат от родната си баска долина, за да бъде присаден — уплашен и чужд — далеч в Кент. Кантората беше запазила някогашния си вид и атмосфера. Миришеше все така на прах и стара хартия. По ъглите пак имаше паяжини, както преди много години, когато тук, на същото това място, като единайсетгодишното хлапе, с широко отворени очи, надничащи изпод баретката му, Рекс разбра за необикновения обрат, който ще предприеме съдбата му. Близо до писалището, на старото си място, стоеше изяденото от молци кресло, в което тогава беше седяла майка му, облечена в празничната си черна рокля.

— Виж ти, виж ти! — провикна се старият човек, откъсвайки очи от бележката, дадена му от Рекс. — Нима е възможно? Малкият Гарет!

Като намести очилата на носа си, той продължи:

— Честна дума, доста се поизмъчих, докато ви позная! Какво правихте през всички тези години? Как се отнесе животът към вас?

Старецът започна да разпитва Рекс с типичното неутолимо провинциално любопитство. Къде живее? Какъв занаят упражнява? Печели ли много пари?

Рекс му отговаряше толкова, колкото му беше възможно. Не беше дошъл при нотариуса, за да говори за себе си.

— Майка ви почина, нали?

Гарет кимна.

— А вашият… вашият…

Старецът се колебаеше.

— Е… искам да кажа, господинът, който се нагърби с възпитанието ви?

Лицето на Рекс помръкна.

— И той умря… поне така предполагам, защото престанах да получавам обичайната сума. Тогава трябваше да се опитам да се боря с живота, разчитайки само на себе си.

— Охо! И ако не се лъжа, изглежда, доста добре сте успели да се справите с положението. Видът ви издава благоденствие, малки ми Гарет. На пръв поглед човек може да ви вземе за английски лорд. Значи сте дошли да видите отново родните планини?

— Минавах оттук и реших да дойда да ви стисна ръката. Не си спомням много добре Сен Жан де Люз, но ми се струва, че се е разраснал.

— Да — въздъхна нотариусът, — всяка година нараства по малко. Ето ни вече далеч, много далеч от малкото спящо градче, което някога познавах. Но да не се оплаквам. Чужденците идват тук и винаги ни оставят част от богатствата си.

— Има доста испанци между тях, ако не се лъжа? — подхвърли небрежно Рекс.

— О, да, разбира се, идват доста, особено след войната. Промяната е благоприятна за тях.

— Онзи ден в Сан Себастиан се запознах с някой си дон Леандро де Ортиц, който ми каза, че имал яхта тук. Познавате ли го?

— Само по име. Яхтата му „Орор“ в момента е в пристанището.

— Интересен човек, нали?

— Особен човек, който си има мания.

— Мания?

Бавна усмивка размърда бакенбардите на господин Гуруция.

— Теория, исках да кажа. Той вярва в съществуването на Атлантида.

— Онзи изгубен континент, който някога е свързвал Европа и Африка?

— Да, именно. Според теорията на дон Леандро баските произхождали от атлантите и затова прекарва по-голямата част от годината на яхтата си, кръстосвайки Атлантика между испанските и африканските брегове. Тази пролет дон Леандро зачести посещенията си в Сен Жан де Люз. Понякога можете да го видите да изучава скалите на крайбрежието, зад укреплението Сокоа. Казват, че пишел книга върху геологическото образуване на тези камъни.

— Във всеки случай — изсмя се Рекс — манията му не пречи на никого и му струва по-евтино от бакарата. Предполагам, че като всички любители мореплаватели, той винаги пътува с тълпа приятели на борда?

— Напротив, казват, че живеел като отшелник. Пристига винаги ненадейно, остава седмица или месец, според прищевките си, снабдява се с храна и всичко необходимо и заминава отново. Предполагам, че и настоящото му пребиваване няма да трае дълго. Тази сутрин, на идване в кантората, видях една от лодките на яхтата да се отдалечава. В нея имаше някакъв товар, сигурно храна, което показва, че дон Леандро скоро ще отпътува.

Не след дълго Рекс стана, за да се сбогува. Господин Гуруция се опита да го задържи, но времето на Гарет беше пресметнато. Когато стигна до вратата, го осени внезапно хрумване. Старият нотариус имаше клиенти в цялата околност и сигурно научаваше от тях всички клюки. Не беше ли в състояние му разкрие нещо за къщата на морския бряг?

— Много сте любезен, господин Гуруция — каза Гарет, — но днес съм страшно зает. На морския бряг, малко по-далеч от Сокоа, има стара, много живописна къща, която бих искал да скицирам на утринна светлина. Забелязах я, когато се разхождах вчера. Казва се „Узотегия“. Може би я знаете?

— Мислех, че отдавна се е срутила в морето — отговори нотариусът. — Вече станаха почти шейсет години, откакто не съм се изкачвал там. Тази къща принадлежеше някога на стария Лаксал и още тогава беше почти развалина. Нима все още живее някой в нея?

— Да, стара жена на име Катерина.

Нотариусът поклати глава.

— Не я познавам. Лаксал имаше дъщеря или племенница, не мога да си спомня. Тогава „Узотегия“ беше кръчма: „Къщата на гълъбите“. Над вратата върху бял камък беше издълбан гълъб. Все още ли младежта ходи там да танцува в неделя следобед?

— Не вярвам — отвърна Рекс. — Сега изглежда съвсем запусната, въпреки че се използвала за странноприемница.

— О, някога тя беше много на мода. В началото къщата се намираше край пътя, водещ към Андай. Тъй като беше много близо до границата, бе много удобна за контрабандистите. Баща ми ми е разказвал, че преди около сто години били направили „Узотегия“ свое свърталище. Според мълвата между кръчмата и брега съществува някакъв таен проход. Колко пъти съм го търсил като дете заедно с приятелите си, без да го намеря! Малко по малко високият бряг започна да се руши и накрая от пътя не остана и следа. Така къщата се озова на самия край на стръмния бряг. По времето, когато я посещавах, в двора й свиреше малък баски оркестър, под чиито звуци се въртяха млади двойки. В неделя завеждахме там най-хубавите продавачки от магазините и играехме на криеница под лозниците. Между тях имаше едно чудесно създание, казваше се Мария, струва ми се… или Жана, танцувахме заедно фанданго. Тя беше лека и пъргава като фея и невъобразимо грациозна и пламенна. Пръстите й плющяха като кастанети.

Старецът започна да пее някаква весела мелодия, клатейки глава и мъчейки се да издаде някакъв звук със старите си изкривени пръсти. После се засмя дрезгаво.

— Танцувахме около огньовете, а после се целувахме зад църквата. Днес тази грация трябва много да е остаряла, ако още не е умряла! И аз вече не съм млад, мой малки Гарет. „Узотегия“! Като си помисля — видях да умират един след друг всички приятели от младините ми, а „Узотегия“ все още се крепи!

Сивите очи на господин Гуруция добиха замечтан израз, устните му се отпуснаха. Свит в креслото си, той гледаше втренчено изцапаните от мухи книжа, които бяха натрупани върху писалището. Рекс се възползва от унеса на стареца, за да го остави на спомените му, и се отправи по главната улица към морето, прекосявайки малкия площад.

По-рано, сутринта, в Сан Себастиан Гарет видя от прозореца на стаята си как Иносенсия и дон Леандро заминаха. Веднага след това той уреди сметката си в хотела и взе влака за Сен Жан де Люз. Щом пристигна там, Рекс остави куфара си на гардероб с намерение да го вземе, когато тръгне да си търси стая след разговора си с нотариуса. Но срещата с господин Гуруция промени намеренията му. Художникът си беше начертал програма за деня и трябваше първо да я изпълни, а след това щеше да има достатъчно време да си потърси стая.

Той искаше да отиде в „Узотегия“, за да научи някои неща. Отсъствието на Иносенсия и дон Леандро беше щастлива възможност да разгледа къщата на морския бряг и околностите й без притеснение, че някой от тях ще го види, което едва ли щеше да му се удаде друг път. И все пак да се приближи дотам незабелязано през деня, нямаше да е лесно, затова по-добре щеше да бъде да дочака нощта. Дотогава една морска разходка щеше да му се отрази добре, а и да му даде възможност да изучи крайбрежието.

Ако тайният проход, за който нотариусът беше споменал, наистина съществуваше, а тази легенда започваше да се вижда на Рекс твърде вероятна, то той трябваше да извежда някъде в скалите, недалеч от къщата. Входът, разбира се, сигурно бе грижливо скрит. Рекс реши, че има по-голяма вероятност да го открие, ако наблюдава внимателно от морето, отколкото ако го търси напосоки, вървейки по продължението на брега. В джоба на мушамата си той носеше бинокъл „Цайс“.

Рекс можеше да избира между дванайсетина лодки, изтеглени върху пясъка на плажа. Вятърът беше стихнал. Морето беше гладко като огледало и слънцето прежуряше. Рекс трябваше да хвърли доста сили, за да стигне до брега, над който се издигаше „Узотегия“. Като излезеше от пристанището, трябваше да мине край скалите на Арта, след това да се отправи към укреплението Сокоа, легнало като морско чудовище върху лилавите скали, и едва след като стигнеше до него, смяташе вече да кара точно по протежението на брега, недалеч от сушата.

В огрения от слънцето залив три яхти бяха хвърлили котва. Гарет помоли да му покажат „Орор“. Това беше тежка черна лодка, която не беше толкова нова и луксозна, колкото другите две. Гарет гребеше с усилие, защото не беше упражнявал този спорт от напускането на колежа. Той описа широк кръг около „Орор“ и отпусна весла, за да я разгледа и да си почине.

Мрачният тъмен цвят и вехтият вид на яхтата изпъкваха още повече на фона на изящните линии и ослепителната белота на съседките си. В „Орор“ нямаше палми, нито кресла, нито моряци в кокетни бели дрехи — нищо от онова, което украсяваше другите лодки. Виждаше се само един моряк с мръсна фланелка без ръкави, на бели и сини ленти, обут в тесни панталони от сиво платно, който лъскаше металните части по перилата на платформата. До него, гол до кръста, негър миеше мостика с четка.

Постепенно морското течение отмести лодката на Рекс, така че пред погледа му се откри другата страна на яхтата. Долу, до комендантската стълба, беше завързана лодка, от която пълен човек подаваше варели с бензин на някой друг, който беше на мостика, но не се виждаше. Трети мъж наблюдаваше работата им, облегнал ръцете си на перилата на палубата. Синята фуражка и сребърните копчета на дрехата му показваха, че е някой от офицерите на яхтата. Рекс насочи бинокъла си към него и различи шоколадовия цвят на лицето му, а под килнатата назад фуражка видя гъстите му и сякаш настръхнали червени коси.

Мъжът с рижата коса се обърна и извика гръмогласно: „Макс!“. Един глас му отговори от вътрешността на кораба. Рекс не можа да схване думите, но интонацията беше немска и червенокосият също заговори на немски.

Течението беше приближило лодката до яхтата. Рекс хвана греблата с желание да се отдалечи и да заобиколи „Орор“ още веднъж, но в този миг погледът му попадна на човека в лодката, вързана под комендантския мостик. Пълен и отпуснат, с маслинен цвят на кожата, той стоеше прав, в профил, очакващ да поемат един от варелите. Рекс позна намусения испанец, когото беше видял в „Узотегия“.

Испанецът не се обърна, тъй като беше погълнат от работата си. Рекс се страхуваше да не го забележат, ако продължи да се върти около яхтата, затова започна да гребе, за да излезе вън от пристанището. Известно време трябваше да се бори с течението, защото направляваше лодката в противоположна посока, но най-после се озова в спокойни води и гребейки без усилие, започна да плава успоредно на брега.

Мислите му се насочиха в нова посока, продиктувана от последното му откритие. Разговорът с нотариуса подсилваше предположенията му. Той се прехвърляше от една подробност на друга и малко по малко пред него се очертаха, макар и все още неясни, основните линии на заговор, който трябваше да бъде осуетен.

Предположенията му се потвърждаваха от редица факти: пренесените от Иносенсия тайни сандъчета, които бяха прехвърлени от Испания във Франция; яхтата на дон Леандро с полунемския си екипаж; приготовленията за заминаване на другия ден след пренасянето на пратката. Усамотената къща на морския бряг, тайният изход, благодарение на който дон Леандро и контрабандата бяха изчезнали така безследно, връзките на Иносенсия с Чуждестранния легион в Мароко и неотдавнашното й пътуване в тази страна, и най-накрая вечните странствания на дон Леандро в океана допълваха картината. Какво значеше манията на стареца по изгубената Атлантида? Не му ли служеше за мним псевдонаучен повод, с който да оправдава пътуванията си от испанския до африканския бряг?

Африка! В съзнанието на Рекс изплува огромният континент, към който вероятно се стремяха всички тези хора. Кой знае защо, той си спомни за първото си пътешествие в Ориента, когато видя делтата на Нил при първите лъчи на изгряващото слънце. Наистина ли трябваше да търси разрешението на тайната, която криеше „Къщата на гълъбите“, сред печалните червеникави хълмове, където Абд ел Крим и сините му воини атакуваха ожесточено пътя за Фес? Присъствието на немци на борда на „Орор“ оправдаваше предположенията му, защото беше известно, че имаше много немци между рифяните^[1], но каква можеше да бъде целта на заговор, организиран на границата между две страни, които понастоящем бяха във война с Риф? Разбира се, не можеше да бъде военна контрабанда, защото тя е свързана с големи опасности. Освен това нямаше никакви основателни причини да се събират в Сен Жан де Люз оръжия, предназначени за мароканците, когато можеха да се изпратят много по-лесно от неутрални страни. Във всеки случай сандъчетата, които Рекс беше видял, не можеше да съдържат нито оръжия, нито муниции, защото очевидно бяха твърде леки за такъв товар. Нарежданията на Иносенсия до Клаус, на пръв поглед, изглеждаше, че се отнасят до някакъв план за привличане на войници за войската на рифяните. Но тогава какъв смисъл имаше да се излагат на толкова опасности, за да доведат от Мароко двама дезертьори от Легиона, когато много по-лесно и безопасно би било да преминат в Риф, пресичайки линиите на фронта, или ако не бяха на фронта, да поемат пътя за Танжер? Не, явно бе, че определянето на дата (не по-рано от 1-ви и не по-късно от 30 юни, беше отбелязано в писмото на Ларага) показваше, че в случая се касае за начинание, което беше във връзка с пристигането на „Орор“. А що се отнася до естеството на това дело, Рекс изобщо не можеше дори да предположи за какво става дума.

Сега, наведен над греблата, той виждаше пред себе си червения покрив на „Къщата на гълъбите“. Тя сякаш бдеше над целия бряг, кацнала високо на скалите. На първия етаж слънцето хвърляше лъчи в прозорците на дълга закрита тераса, под която скалистият бряг се спускаше стръмно надолу. Той слизаше към морето на малки наклонени стъпала, издълбани от вълните, обрасъл тук-там с полуизсъхнала трева или някой разкривен от вятъра храст. Горе, около растенията, прехвърчаха пеперуди, а долу с тих шум морето се разбиваше в острите ръбове на скалите. Жълто-червеникавите камъни трептяха в прозрачната светлина на ясния следобед.

Рекс се надяваше бинокълът да му помогне да открие следи от срутването, което беше разрушило пътя. Точно под „Узотегия“ имаше широка в основата си, грапава скала, която изтъняваше нагоре. От двете й страни се гушеха няколко храста. Пръстта и срутените камъни над нея бяха образували нещо като преграда, която с течение на годините се беше обвила в гъста растителност. Колкото и да се взираше, Гарет не можа да открие в скалите никакъв отвор или пък намек за пътека, проправена от хората.

Ако се подчиняваше на инстинкта си, той незабавно би слязъл на сушата, за да продължи разузнаването си на самия бряг, но лодката му пречеше. Ако я оставеше на пясъка, тя можеше да привлече вниманието на някого. Не му оставаше друго, освен да я върне в Сен Жан де Люз и след това да дойде отново по суша. Така и направи. Часът беше четири, когато, катерейки се в непоносимата горещина с хиляди мъки по скалите, той забеляза самотното възвишение, на което се издигаше „Къщата на гълъбите“. Брегът беше такъв, какъвто го беше оставил: спокоен, пуст, окъпан в слънчеви лъчи. Рекс с удоволствие забеляза от мястото, на което се намираше, че в подножието на скалата извивката на брега скриваше от погледа му старата къща. Така се надяваше, че от сушата няма да го види никой. В морето не се забелязваше никакъв плавателен съд чак до хоризонта, нямаше дим на параход, който да нарушава еднообразната синева на небето.

В основата си брегът беше изронен от бури, които бяха предизвикали срутването на скалите. Рекс беше много разочарован, че не можа да открие отвор, който да прилича на таен вход. Навсякъде около него имаше грамадни скални късове. Той ги огледа и се убеди, че те нито можеха да се местят, нито пък криеха някаква тайна.

Рекс заобиколи основата на една остра скала и след това изкачи преградата, която я свързваше с брега. Тази преграда завършваше с площадка, обрасла с трева и къпини, която се издигаше над равнището на морето с около седем-осем метра. Над нея, отделяйки се от брега, нагоре се извиваше острият връх на скалата, на който не беше възможно човек да се покатери. Рекс се изкачи, не без риск, на моста от зеленина между скалата и стената на брега, вкопчвайки се в храстите. С удвоени усилия той успя да стигне до другия му край, за да провери дали там не е по-лесно да се слезе. От другата страна скалата беше по-стръмна, а храстите — по-гъсти. Два метра по-надолу имаше тясна площадка. След нея следваха издатини, върху които можеше да се стъпи.

Рекс се плъзна на тази площадка и там се спря поразен пред куп полуизгорели кибритени клечки. Погледът му бързо обходи брега от горе до долу, но не откри нищо и напразно си избоде ръцете да разтваря храстите. Нищо не показваше, че наблизо има някакъв отвор и не оправдаваше озадачаващото наличие на кибритените клечки. Все пак те доказваха, че някой идва там нощем. Той слезе по-надолу и се увери, че на места скалите бяха умишлено разчистени от храсти и лишеи, за да се улесни придвижването до площадката. Реши, че е твърде вероятно да е открил „дупката на мишките“ и затова не му оставаше нищо друго, освен да застане, както би постъпила всяка котка в подобен случай, и да ги дебне. Младият мъж потърси наоколо някакво скривалище и откри малка вдлъбнатина, над която се накланяше голяма четвъртита скала. Той се промъкна, сгуши се вътре и се увери, че от мястото си може да вижда добре тясната площадка, без да бъде забелязан, тъй като скалата беше чудесно прикритие.

Вече минаваше пет часът. След сутрешната си закуска Рекс не беше слагал никаква храна в уста, защото когато се върна в Сен Жан де Люз да остави лодката, не искаше да губи време. Все пак беше успял да купи от една сладкарница шоколад и хлебчета, които сега изяде. Почувства се по-добре. Сгорещеният гранит топлеше гърба му и в ушите му звучеше еднообразният шум на морето. Гребането, катеренето по скалите и напрегнатото състояние, в което се намираше през целия ден, го бяха уморили. Той се унесе в дрямка.

Когато се събуди, слънцето се беше скрило, духаше хладен ветрец и ризата му беше неприятно залепнала на гърба му, потънала във влага. Пред погледа му върхът на острата скала се открояваше рязко на фона на изстиващото небе.

В подножието на скалата стоеше мъж.