Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (16)

Непредвидена намеса

Сали беше изненадана, но Барбие, напротив, не изглеждаше никак учуден. Кръглото му и свирепо лице не издаваше никакво вълнение. Без съмнение той веднага разбра, че младата жена го позна, защото не се постара да й припомни кой е. Сали не спря, а продължи по пътя си. Барбие тръгна редом с нея.

— Твърде неблагоразумно е от ваша страна, госпожо — започна той на безупречен английски, — да се разхождате съвсем сама нощем край морския бряг.

— Не се нуждая от ничие покровителство — отвърна тя студено.

Сали си помисли, че Рекс се крие някъде зад стената. Явно той знаеше, че е преследван от инспектора, и търсеше убежище в „Узотегия“. Тя ускори крачките си с надежда да отведе полицая по-далеч от къщата.

— Когато нощта падне — продължи Барбие, — тук може да стане опасно. Има цигани и още какви ли не хора… Бихте могли зле да си изпатите, госпожо!

— Смятах да се прибера по-рано — заяви Сали. — Бях дошла да донеса един костюм, но ме забавиха.

— Знам.

— Следили ли сте ме?

Той кимна.

— Защо?

— Нали продължавам да търся господин Гарет — отговори Барбие, повдигайки рамене.

— Не знам къде е мъжът ми — заяви бързо Сали.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще бъда напълно откровен с вас — поде отново инспекторът. — Както се казва, ще играя с открити карти. Ще видите, че можем да се разберем.

— Казах ви вече — напомни му Сали студено, — че съпругът ми ме напусна и не ме интересува.

— Дори и ако ви съобщя причината, поради която ви е напуснал?

Барбие видя полуотворените й устни и разширените й ноздри и продължи:

— Наистина ли не схващате, че мога много да ви помогна?

— Не мислете, че ще подпомогна полицията в преследването на човека, за когото съм се омъжила — каза тя с глух глас.

— Госпожо — обърна се към нея твърде сериозно полицаят, — знайте, че в настоящия случай не действам като чиновник от полицията. В отпуск съм и изпълнявам частна мисия по свой личен избор. Старая се да изясня тайната, заобикаляща убийството на брат ми, Феликс Барбие, чиновник като мен в Обществената безопасност. Поисках да ме освободят от служба за три месеца, защото няма да се успокоя, докато не открия истината, и единственият човек, който може да ми помогне, е господин Гарет.

— Какво би могъл да знае съпругът ми за убийството на брат ви?

— Изслушайте ме. На 28 май, на другия ден след сватбата ви, в Париж рано сутринта е бил гилотиниран някой си Педро Гомес, обвинен в убийството на брат ми. Господин Гарет присъстваше на екзекуцията.

— Присъстваше на екзекуцията? — повтори Сали смаяна.

— Госпожо, той беше до мен, на няколко стъпки от гилотината.

— Но какво правеше там?

— Подчиняваше се на предсмъртното желание на осъдения.

— Наистина ли е познавал този човек?

— Без съмнение. Наблюдавах го. Привлече вниманието ми с това, че беше придружен от адвоката на Гомес и беше необикновено блед. Ние, полицаите, имаме известен опит и можем да четем по лицата, а веднага щом се появи осъденият, разбрах по очите на съпруга ви, че го познава. Гомес слезе от колата, с която го докараха, и го чух да казва с ясен глас: „Благодаря, приятелю мой!“. Тогава Гарет се спусна напред, но внезапно се спря, обърна се и остана така, за да не гледа изпълнението на присъдата.

Сали беше спряла на един завой на пътеката, която вече се спускаше между храстите. Приближаваха се към укреплението, което се очертаваше — мрачно и тромаво — на бляскавия фон на водата.

— Но кажете най-накрая кой е този Гомес? — запита младата жена сподавено.

Устните на инспектора се свиха в горчива гънка и той отговори:

— Това е въпрос, на който не съм намерил отговор. Брат ми беше на служба в паспортното отделение и имаше за задача да проверява книжата на работниците чужденци. В деня на смъртта си трябваше да отиде в един от най-бедните квартали, в една от онези, подобни на казарми сгради, където хората са наблъскани като сардини в консерва. На такива места агентите ни отиват винаги по двама, но брат ми беше непростимо самонадеян. Той и колегата му Паскб решили да си разпределят етажите, за да спестят време. Съдба! Не знам какво точно се е случило, след като двамата са се разделили, но по едно време Паскб, който тогава бил на стълбите, чул шум от борба на най-горния етаж. Изтичал веднага и изкъртил вратата на стаята, в която била свадата. Някакъв мъж се спуснал насреща му и се опитал да избяга. Дрехите му били изцапани с кръв, а в ръката си държал кама. Паско се хвърлил отгоре му и го натикал в стаята. На пода лежал окървавеният труп на брат ми.

Инспекторът замлъкна, облиза устните си, избърса чело и продължи:

— Убиецът бил много силен. След ужасна борба, в която взе надмощие, успял да избяга по покривите. Намерили го едва три месеца по-късно. Този път, странно наистина, не оказал никаква съпротива, когато го арестували, но имаме основание да се съмняваме, че той се е подвизавал под името Педро Гомес. В тази насока от него не успяха да изтръгнат никакви признания. Той упорито отказваше да разкрие истината, защото смятам, че това, което всички знаем, далеч не са действителните факти. От Дирекцията на полицията не можаха да дадат никакви сведения за него, а от Мадрид ни съобщиха, че Педро Гомес е много опасен анархист, който доскоро е живял в Танжер. Нещастникът не само отказваше да разкрие истинската си самоличност, но и не желаеше да даде никакви обяснения за престъплението си. Не знаем да е имал основателна причина да убие брат ми и постъпката му можеше да се обясни само със свирепост. Въпреки това този човек не беше нито зъл, нито свиреп. Имах възможност да го наблюдавам в затвора и видях, че, напротив, е много благ и спокоен. Когато му казах, че Феликс ми е брат, той ми изказа най-искреното си съжаление, но остана непроницаем по въпроса защо го е сторил. След екзекуцията му разбрах, че е оставил писмо до съпруга ви.

Сали имаше чувството, че са свалили огромен товар от сърцето й. Най-после след толкова седмици светъл лъч проникваше в мрака. Тя каза с леко треперещ глас:

— Значи съпругът ми ме напусна посред нощ, за да присъства на екзекуцията?

— Да, точно така. Господин Шардон бил отишъл да го вземе с кола.

— Шардон?

— Адвокатът на осъдения. Всичко, което току-що ви разказах, научих от него, тъй като от съпруга ви не можах да изтръгна нито дума.

— Наистина ли сте говорили с мъжа ми?

— Да, веднага след екзекуцията. Той стоеше като закован на мястото си, обърнат с гръб към гилотината и с ужасено лице. Показах му полицейската си значка и поисках да проведем кратък разговор. Той ме погледна, както би ме погледнал някой пиян, обърна се и изчезна в тълпата.

— И го оставихте да избяга?

— С какво право бих го задържал? Това съвсем не би било в реда на нещата, защото на екзекуцията представлявах семейството на жертвата. Тогава реших, че по-добре ще бъде да потърся Шардон.

— Той познавал ли е мъжа ми допреди този ден?

— Не. Шардон е видял мъжа ви за първи път, изпълнявайки поръчката, възложена му от Гомес. Може би не знаете, госпожо, че във Франция осъденият на смърт не подозира жестоката си съдба до последния момент. Дори и самият адвокат се известява за смъртната присъда едва в навечерието на изпълнението й. Гомес не се е надявал на друг изход от делото, тъй като законите са много строги, когато се касае за убийство на униформено лице.

Двамата продължаваха да вървят. Пред тях в мрака се показаха аварийните светлини на колата на Сали. Инспекторът се спря и облягайки се на дърво край пътя, продължи:

— Последния следобед преди екзекуцията, за която нито осъденият, нито адвокатът му подозирали, че е толкова близка, Гомес предал на Шардон плик, адресиран до съпруга ви. „Господин Шардон — казал Гомес, — вие ще узнаете по-рано от мен деня на изпълнението на смъртната ми присъда. Моля ви веднага щом ви стане известно решението на съда, да потърсите човека, до когото е адресирано това писмо, и да се постараете да го доведете заедно с вас на екзекуцията. Не знам дали е в Париж, но четох в един вестник, че излагал тук картините си. Вие бихте могли да се осведомите по-добре по този въпрос. Ако той е в Париж, вярвам, че ще дойде, а ако се колебае, дайте му тази бележка.“ Тогава Гомес подал на Шардон къс хартия, на който били написани само две думи.

— Само две думи? — повтори Сали живо.

— Да, две, не повече, но този глупав адвокат ги е забравил.

— Изглежда, моята памет не струва повече от неговата — каза смирено младата жена, — защото аз също ги забравих.

— Моля? — провикна се Барбие. — Виждали сте бележката?

Сали наведе глава.

— Намерих я захвърлена на земята пред вратата на вилата след изчезването на мъжа ми.

— Не я ли запазихте поне?

— Уви, не! Хвърлих я, без да й отдам особено значение, и не бих могла да си спомня думите, написани на нея, даже животът ми да зависеше от тях. Във всеки случай мога да кажа с увереност, че те нямаха някакъв определен смисъл.

Инспекторът въздъхна примирено и заключи:

— Очевидно е, че нямам късмет, но чакайте да довърша разказа си. Гомес казал на Шардон: „Човекът, за когото ви говоря, някога беше мой приятел. Скъсайте писмото ми, без да го четете, ако той ме е забравил вече и откаже да ви последва. Ако, напротив, приеме, както се надявам, нека да не знае къде го водите, защото като научи, може би не ще посмее да дойде точно заради приятелството ни. Той няма как да разбере, освен от вас, защото името Гомес не му говори нищо и той няма да узнае кога е екзекуцията ми, дори и да следи хода на това дело по вестниците“. След това Гомес поръчал на адвоката си да предаде писмото едва в последния момент и да подреди нещата, така че господин Гарет да бъде в първите редове на хората, допуснати около гилотината. „Защото — обяснил той — така ще бъде достатъчно да забележа приятеля си в тълпата, за да разбера, че е готов да изпълни последните ми желания.“ Сега — довърши инспекторът, обръщайки се към Сали — вече знаете какво е накарало съпруга ви да ви напусне през първата ви брачна нощ.

— Едно не мога да разбера — проговори най-накрая потресената жена. — Защо не ме е предупредил за заминаването си? Бях във вилата и той трябваше само да прекоси градината, за да…

— Обвиненията ви в този случай са несправедливи.

И инспекторът разказа как, след като видял Гомес сутринта в деня на сватбата им, Шардон се опитал да намери Рекс, но като не го открил нито в галерията, където излагал платната си, нито в хотела му, решил да му пише. Обаче към девет и половина вечерта получил съобщение, че Гомес ще бъде екзекутиран призори. Сали слушаше тръпнеща разказа за трескавото търсене на Рекс, който най-после бил намерен посред нощ във „Вилата с брястовете“.

— Поставете се на мястото на бедния Шардон, госпожо. Той не е можел, след като най-после е открил господин Гарет и е взел съгласието му, да рискува да получи отказ под ваше наставление. Не е можел да чака повече, защото е трябвало да види за последен път довереника си, а за това е било необходимо да бъде в затвора преди изгрев-слънце. Положението е било много сложно! Първият признак на вълнение, който Шардон забелязал у Гомес, се е проявил едва когато — малко преди да го отведат на гилотината — му казал, че приятелят му се намира на площада, зад редицата на полицаите. Очите му се насълзили и той прошепнал: „Уверен бях, че той ще удържи на думата си!“.

Барбие завърши разказа си и замълча. Сали ненадейно попита:

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Умеем да се осведомяваме за много неща — отвърна инспекторът с тайнствена усмивка.

Взирайки се настойчиво със сивите си очи в лицето й, той попита:

— Мога ли да ви задам един въпрос, госпожо?

Тя го погледна замислено.

— Току-що ми дадохте успокоителни отговори на много въпроси, които ме смущаваха, господине, и аз съм ви искрено благодарна, но въпреки това, питам се дали бих могла да отговоря на вашите въпроси…

— О, госпожо — възкликна Барбие, — съпругът ви няма защо да се страхува от мен.

— Тогава какво го е накарало да изчезне?

— Може би съм го уплашил, когато така ненадейно и настойчиво исках да разговарям с него миг след екзекуцията на приятеля му. Знаете ли, че той е отишъл в хотела ви малко по-късно същата сутрин?

— Не — отговори тя изненадана. — Кога точно?

— Предполагам, че към осем часа, тъкмо когато разговарях с вас, иначе щях да го видя. Един от прислужниците в хотела го срещнал на двора. Господин Гарет се готвел да влезе, но внезапно се обърнал и си тръгнал. Предполагам, че ме е забелязал.

— Какво го е карало да ви избягва?

— Въобразил си е, а и предполагам, че още си мисли, че имам за цел да му попреча да изпълни задачата, възложена му от Гомес, но в това отношение съпругът ви е на грешен път, както и вие, госпожо.

Предизвикателството беше явно и Сали се обърка за момент. Най-после прошепна:

— Не знам каква задача е възложена на мъжа ми.

— Сигурна ли сте?

Той се наведе:

— Искате ли да ви кажа какво ме озадачава, госпожо?

Сали стоеше пред него с наведен поглед.

— Озадачава ме внезапното ви решение да дойдете в Сен Жан де Люз.

— Изглежда, че сте в течение на всичките ми действия — отвърна тя. — А мога ли да знам вие откога сте тук?

— Откакто и вие, госпожо — беше отговорът.

Тя вдигна очи и Барбие видя смущението в тях.

— Тогава — продължи Сали — защо сте напуснали Париж веднага след мен?

— Реших, че чистият въздух на Пиренеите ще ми подейства добре — отвърна сухо инспекторът.

Значи полицаят я беше проследил до къщата на морския бряг. Дали беше успял да забележи Рекс? Изглежда, че инспекторът не подозираше къде се намира той. Но какво правеше Рекс в „Узотегия“? Какво значеше предпазливото му появяване в градината? Да не би да е имал тайна среща с испанката? Но Сали не искаше да се поддаде на тези глождещи съмнения. Рекс беше неин съпруг, тя все още се чувстваше свързана с него и приемаше, че има задължения, които трябва да следва. Не смяташе, че е свободна да даде без негово разрешение информация, която би могла да издаде ревниво пазена от него тайна. Рекс я беше помолил да му има доверие един месец. Месецът беше минал и тя продължаваше да има доверие в него.

Инспекторът изглеждаше ядосан. Каква полза щеше да има Сали, ако го настрои враждебно срещу себе си? Освен това, не му ли определяше тя известна роля в плана, който започваше да се очертава в главата й. Младата жена го погледна с по-голямо доверие.

Барбие явно беше чувствителен млад човек. Топлината на ясния и приятелски женски поглед стопи яда му.

— Вижте, госпожо — проговори той, — има ли смисъл да слагате препятствия по пътя ми? Във ваш и мой интерес е тази тайна да се разбули. Бъдете уверена, че е по-добре да ме имате за приятел, отколкото за враг.

— Знам — кимна Сали — и затова ще ви направя предложение. Дайте ми тридневен срок, след който ще ви кажа всичко, което знам и ще науча… или нищо.

— Но, госпожо…

— Чакайте, към предложението си ще прибавя и условие. Трябва да престанете да ме следите. Ще считам споразумението ни за нарушено, ако забележа, че продължавате да ме дебнете.

— Всичко, което казахте досега, ме кара да предполагам, че смятате да се съветвате със съпруга си, така ли е?

— Не ми задавайте повече никакви въпроси.

Барбие я погледна, опитвайки се да прочете мислите й.

След кратко мълчание той заяви:

— Така да бъде! Само още една последна дума, госпожо. Аз съм нормандец, а нормандците са упорити. Не забравяйте, че никога не отстъпвам.

Тя кимна и инспекторът се отдалечи. Той едва беше изминал няколко крачки и храстите се размърдаха. Някаква неясна и тъмна сянка се надигна от земята и започна да се изкачва, ниско приведена, криейки се зад всеки храст, нагоре към „Узотегия“.

Никой не отива по-далеч от този, който не знае къде отива, както е казал кардинал Ред. Тази мисъл напълно описваше действията на Рекс, когато в деня след разходката с Иносенсия, той тръгна без достатъчно ясни намерения и в края на краищата се озова в задния двор на къщата на морския бряг.