Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (15)

Здрач в „Узотегия“

Сали отсъстваше от магазина през по-голямата част от следобеда. Отиде в банката, за да уреди сметки, които й бе оставила собственичката, а след това и на гарата, за да получи нови стоки. Когато се върна, й се стори, че магазинът сякаш е ограбен. На витрината нямаше почти нищо. Едно от момичетата старателно сгъваше бански костюми, шалове и отделяше настрани някои блузи.

Ивон шиеше в стаичката зад магазина.

— Госпожата излезе ли? — запита Сали.

— Да — отвърна Ивон. — Отиде в казиното. Чудесен ден имахме днес.

— Нима?

— Не се излъгах, като те предупредих за посещението на доня Иносенсия.

Сали, която оправяше косата си пред огледалото, отпусна ръце.

— Купи си зелен костюм за града, жълт за плажа, три шала и цял куп от най-фините кърпички — съобщи Ивон, облизвайки устни с крайчеца на езика си. — Ах, тази жена умее да пръска пари и не се отказва от нищо!

Сали се питаше дали може да зададе въпроса, който пареше езика й, нареждайки почти машинално вещите, разхвърляни из магазина.

— Трябва да поправя целия костюм — оплаква се Ивон. — Иска го за утре следобед и ще дойде сама да си го вземе, но едва ли ще успея да го свърша дотогава, защото имаме още две спешни поръчки. Ах, видях бельото й, докато пробваше дрехите. Прекрасно е! А кожата й — кадифе! Невероятна жена!

Ивон продължи да шие, разтърсвайки червените си коси.

Сали мина зад нея и започна да нарежда банските костюми на полиците.

— А приятелят й придружаваше ли я? — запита най-накрая тя.

Ивон вдигна глава.

— Приятелят й. Сигурно говориш за мъжа, който обядваше с нея на терасата? Е, да, имаше някакъв човек в автомобила, който я чакаше пред магазина, и предполагам, че е бил същият. Много хубав младеж. Тя каза на госпожата, че ще се върне заедно с него в Сан Себастиан и той ще шофира, тъй като тя си била наранила ръката. Изглежда, този й е най-новият, защото не го бях виждала досега.

От магазина долетя пискливият глас на момичето, което прибираше нещата, купени от доня Иносенсия:

— Знам кой е този мъж. Той е англичанин. Чух, когато доня Иносенсия говореше на госпожата за него. „Не мога да се бавя повече — каза тя, — защото моят див англичанин ще изгуби търпение.“ Въпреки това той не изглежда толкова див. Лицето му е приятно и по-скоро тъжно. И да знаете само как й се усмихна, когато тя се качи при него в колата! Успяла е да го дресира както всички други! Очевидно е, че й е любовник!

— Мадлен — извика Ивон, — я ела да събереш тези парцали и конци от пода. Госпожата много ще се разсърди, ако намери магазина разхвърлян.

Момичето обаче не обърна внимание на заповедта на Ивон. А тя заключи с възмущение, примесено с възхита:

— Мадлен е хитра като лисица! Нищо не може да й убегне!

Но Сали вече не я слушаше. Значи Рекс беше в Сан Себастиан с тази жена, с тази жена, която го наричаше „моя див англичанин“! Лицето й пламна от гняв. Помисли си, че ако беше в магазина по време на посещението на доня Иносенсия, щеше да я изпрати до колата, за да изпита, макар и нищожното удовлетворение, да види лицето на Рекс в този момент. Сали се закле, че на другия ден нищо няма да я помръдне от магазина целия следобед. Изпита огромно желание да се срещне лице в лице със съперницата си и сама да оцени опасния й чар.

За нещастие, на другия ден доня Иносенсия не се появи. Обади се в края на работния ден, за да ги уведоми, че няма да може да дойде, но ще вечеря в „Узотегия“, странноприемницата на старата Катерина, където моли да й изпратят преправения костюм. Госпожа Валиа се съгласи веднага и натовари Ивон, която още не беше свършила с поправката, да го занесе в „Узотегия“ колкото може по-скоро.

Сали, чието внимание се беше изострило, видя, че веднага щом чу името на доня Иносенсия, лицето на Ивон се удължи. Въпреки това момичето не възрази. Днес госпожата не беше в настроение, тъй като в казиното не й беше провървяло. Ивон се задоволи да промърмори едно: „Добре, госпожо!“, и търговката се върна в казиното.

Но вратата едва се бе затворила след нея, когато Ивон избухна в плач. Хленчейки, тя заяви, че не е робиня, за да си боде по цял ден пръстите за неблагодарната господарка, неспособна да разбере, че младостта отлита бързо и че тя като всеки друг има право да се позабавлява! Точно тази вечер хубавият Бертран щял да я води с колата си в Биариц да танцуват в Баския бар. Защо точно сега трябваше да я изпраща сега в „Узотегия“? Разнасянето на поръчки не влизаше в задълженията й. Досега беше правила много поправки на дрехи, избрани от доня Иносенсия, и нямаше нужда да се прави втора проба. Тогава защо Сали, която имаше своя кола и беше свободна целия следобед, да не занесе костюма? Ивон не искаше да осведомява госпожата за тази промяна, тъй като тя нямаше да узнае, а и в крайна сметка е все едно коя от двете ще свърши работата.

Сали с готовност заяви, че ще занесе костюма. И защо не? Госпожата беше казала, че понякога доня Иносенсия вечеряла в странноприемницата на бившата си прислужница. Нямаше вероятност Рекс да я придружава и там. Следователно Сали щеше да има възможност да поговори с испанката и да опознае спокойно жената, която й беше отнела съпруга. Пол Куция, който имаше задълженията да отваря магазина и да го почиства всяка вечер, упъти Сали как да намери къщата. Той я посъветва да остави колата си пред укреплението Сокоа и да измине останалия път пеша, тъй като с автомобила било малко рисковано. От там до „Узотегия“ щяла да стигне за десетина минути.

Костюмът беше готов едва в седем часа и когато Сали отиде да вземе колата си, откри, че една от гумите й трябва да се напомпа. Тъй като монтьорът в близкия сервиз беше отишъл да вечеря и щеше да се върне най-рано след час, тя реши също да отиде да вечеря, преди да тръгне за „Узотегия“. Смяташе, че при това положение ще стигне към девет часа.

Слънцето залязваше, когато Сали потегли с колата си. Въздухът беше кристалночист и околните възвишения бяха облени от огнената светлина на залеза. Мисълта за приключението, което предприемаше, изопваше нервите й. Напускайки стария живописен кей на града, тя пое по стръмния и сенчест път, който водеше към укреплението Сокоа.

Когато стигна дотам, остави автомобила си встрани от пътя, близо до последната къщичка край старото укрепление, взе кутията с костюма и започна да изкачва пътечката към високия морски бряг.

Беше спокойна вечер. Някъде наблизо от залива долиташе бръмченето на моторна лодка. Не след дълго къщата, която Сали търсеше, се показа пред очите й като тъмно очертание върху пламналото небе.

Тъй като на вратата нямаше нито чукче, нито звънец, тя взе малък камък от земята и потропа с него. Измина доста време, докато най-после една стара жена подаде неприветливото си лице през малката врата, изрязана в едното крило на голямата порта. Тя направи знак на Сали да влезе и я поведе по покритите с пясък пътеки на градината до полуразрушената беседка, като попита за какво е дошла. След като избърса с престилката си един от столовете, наредени около стара селска маса, тя промърмори, че госпожата ще дойде скоро и се оттегли, куцайки.

Сали седна и зачака. Под навеса от зеленина цареше полумрак. От време на време прехвърчаха прилепи. От кухнята долиташе особена екзотична миризма, а от големия комин право нагоре се издигаше синкав дим. Нощта сякаш пристъпваше тихо с бавни, отмерени крачки.

Колко спокойна беше старата къща! Спокойна и черна! Сали реши, че столовата трябва да е в задната част, защото прозорците и фасадата бяха тъмни. Те всички бяха затворени, освен един на горния етаж.

Здрачът падаше бързо. Между зеленината прозираше сивосинкавото бистро небе. Сали едва различи цифрите върху циферблата на часовника си, часът беше десет без петнайсет. От вътрешността на къщата внезапно се разнесе песен. Гласът беше несигурен и остър и ту се изкачваше, ту спадаше внезапно. Изведнъж тъжният напев секна и се чуха тихи провлачени стъпки и скърцане на дъски. Сали вдигна глава и през завесата от зеленина, която се спускаше от покрива на беседката, съзря бял силует, който се появи на балкона.

Без съмнение това беше човешко същество. Фигурата беше висока и загърната в бяло от горе до долу. Качулка, подобна на монашеска, покриваше главата и от лицето не се виждаше нищо, освен черно петно. Сали почувства, че се сковава от страх. Стори й се, че сърцето й престава да бие, докато, без да има сили да откъсне очи от фигурата, отмести стола си към вътрешността на беседката. Бялата фигура почти се сливаше с бледия цвят на фасадата и очертанията й бяха така смътни и неосезаеми, че имаше вид на зловещ призрак, загърнат в саван, а зад нея тайнствената и мрачна къща беше като запустял гроб.

Изведнъж призрачното създание изчезна така внезапно и необяснимо, сякаш бе погълнато от нощта. Сали разбра това само по скърцането на сухите греди на балкона и по шума на тихо затварящия се прозорец. Тя скочи от стола си и грабна кутията с костюма, решена да не чака повече сама в мрака, но още не беше излязла от беседката, когато от другия край на градината се чу шум от леки стъпки. Спря се, вцепенена от ужас.

Шумът сякаш долиташе иззад портата. Високите лозници не достигаха до нея. До портата водеше широка открита алея, по която можеше да мине кола, и там беше по-светло, отколкото в другите части на двора. Сали видя, че крилата на портата потрепват. Някой се опитваше да я отвори. Тя застина в очакване. Шумът спря, а след това отгоре, над портата, се показа ръка. Някакъв мъж се покатери по дъските, обковани с желязо, остана за миг горе и после скочи в градината.

Това беше Рекс. Последните лъчи на умиращия ден осветиха достатъчно ясно лицето му. Той се опитваше да проникне с поглед в заобикалящите го сенки, ослушвайки се. На главата му нямаше шапка и очите му издаваха безпокойство, но въпреки това той изглеждаше така решителен и готов за борба, че присъствието му беше достатъчно, за да се възвърне смелостта на Сали.

Тя се готвеше да пристъпи напред и да се покаже, когато отвън, пред портата на градината, спря автомобил. Веднага, без никакво колебание, Рекс се обърна, прехвърли с един скок зелената порта и изчезна в същия миг, в който малката вратичка се отвори и в градината проникна шум от гласове и бръмчене на мотор.

Автомобилен клаксон отекна няколко пъти в мрака и някакъв мъж извика много силно: „Катерина!“. Старицата излезе от къщата с бавни несигурни крачки и с лампа в ръка.

— Това е госпожата — каза тя на Сали, която беше излязла от беседката и бързаше към изхода.

Две сенки се зададоха насреща им. Едната от тях беше доня Иносенсия, а другата — мъж, загърнат в черно наметало.

Светъл лъч, дошъл от отворената врата на кухнята, освети лицето на испанката. Чертите й бяха напрегнати, а устните й — свити. Катерина й посочи Сали, но доня Иносенсия я отмина.

— Дон Леандро — каза тя през рамото си, влизайки в къщата, — дайте нещо на младото момиче и го изпратете. Нека остави костюма. Много съм уморена тази вечер и не мога да го пробвам.

Мъжът се спря, отмести широкополата шапка, която закриваше челото му, и Сали видя лице, съсипано от годините. Две мътни и навлажнени очи се взираха в нея със снизходителна благосклонност.

Възрастният човек извади кесията си, пъхна в ръката на Сали една банкнота, взе кутията и с тих старчески смях протегна ръка, за да погали бузата й. Тя отстъпи назад и изпусна банкнотата на земята. Мъжът се изсмя от все сърце и се прибра в къщата със ситни крачки.

Катерина вдигна парите.

— Запазете ги! — каза Сали.

Старицата я изпроводи с лампата до вратичката, като смотолеви някакви благодарности.

Луната беше изгряла и посребряваше лентата на пътя, по който Сали беше дошла и който минаваше покрай стената на къщата. Когато стигна до ъгъла на зида, тя се озова внезапно лице в лице с човек, спрял по средата на пътя.

— Добър вечер, госпожо — поздрави я той извънредно учтиво, сваляйки каскета си.

Този мъж беше инспектор Барбие.