Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (10)

Чаят на доня Иносенсия

Сеньорита Пилар де Зубиета-Лопез гледаше как отбрана група заемаше масите за чай. Тя седеше заедно с майка си в хола на хотела. Сезонът на Сан Себастиан беше едва в началото си и хотелите му започваха едва сега да се пълнят. Повечето от вилите на испанската аристокрация обаче бяха отдавна отворени, защото се очакваше в близките дни да пристигне кралското семейство с придворните си.

През този топъл летен ден в казиното беше организирана сутрешна благотворителна забава в помощ на ранените в Мароко и всички видни личности я бяха почели с присъствието си. Холът на хотел „Космополит“ беше претъпкан с хора в светли дрехи, които пиеха чай или коктейли. Зад тях, в рамката на широката врата, извеждаща на терасата, Бискайският залив, подобен на сърп от синя стомана, блестеше на слънцето между горите и „Пасео де ла Конча“, но никой не обръщаше внимание на красотата му. Всички гледаха само към въртящата се врата в края на хола, която пропускаше всеки миг нови и нови вълни от елегантни мъже и жени.

Сеньорита Пилар не беше отишла на благотворителната забава. Както подобаваше на ученичка от пансиона на най-големия манастир в Богота, тя бе присъствала на утринната черковна служба. Затова сега гледаше със завист бляскавото общество.

— Погледни, мамо! — каза тя на френски, защото нямаше желание да демонстрира съскащия си испански на южноамериканка пред този отбран свят от испански аристократи. — Погледни! Ето я доня Иносенсия!

Майка й, пълна грамадна жена, вдигна очи от плетивото си. Млада дама преминаваше през въртящата се врата. Тя бе красива, стройна и облечена по последна мода.

— Да, мила — отвърна майката без особен интерес.

— Толкова е прекрасна! Облечена е със съвършен вкус. Виж, виж, придружава я англичанин. Определено щях да се влюбя в нея, ако бях мъж!

— Плоска и безцветна красавица! — отсече презрително майката.

Тя говореше самоуверено, тъй като самата тя бе не само прекалено охранена, но грозна и вулгарна, с жълта суха кожа и наболи черни косми над горната устна.

— Не съм виждала по-омайващи очи от нейните — продължи девойката. — Възхищавам се на начина, по който се усмихва на англичанина.

Сеньорита Пилар въздъхна.

— Колко прекрасно е да имаш чара да омайваш всички! Първи беше онзи прелестен френски дипломат, след това полският граф, после Каспар Севиля, а сега… — продължаваше да се възхищава дъщерята. — А сега господин Гарет, единственият красив мъж в хотела!

Майката процеди през зъби заплашително:

— Неприлично е младо момиче да завижда на подобна жена. Главите на мъжете се завъртяват лесно. Всичко в Европа след войната е обърнато с главата надолу. Леките жени се държат като дами, а младите момичета — като леки жени. Мила моя, град на удоволствията, какъвто е Сан Себастиан, не е място за момиче от най-благочестивия манастир в Богота. Трябваше да отидем в Лурд, както аз исках, и щяхме да отидем, ако не беше спечелила баща си на своя страна.

Дъщерята се нацупи, но внезапно се провикна превъзбудено, без да обръща никакво внимание на благочестивите мисли, които майка й продължаваше да изказва:

— Мамо, мамо! Той разкопчава ръкавицата й. Чудя се с какво ли се маже тя, че ръцете й са толкова бели? И виж как…

Майката се повдигна от стола бавно и тежко като слон.

— Хайде, мила — заповяда тя с достойнство, — време е да си вървим.

Изглежда сеньорита Пилар нямаше особено желание да тръгват. Следвайки майка си, тя мина бавно край масата, на която седяха доня Иносенсия и англичанинът.

— Колко глупаво прекарахме времето си днес! — казваше красавицата. — Всички благотворителни забави си приличат. Участниците са винаги дръзки любители, опиянени от изкуството и отегчени професионалисти. Какво ще кажете за танцьорката?

— Очите й са твърде малки и не са изразителни — отвърна мъжът, — а латинската хубост произлиза преди всичко от очите.

Той гледаше очите на Иносенсия, големи и влажни, променящи изражението си според различните настроения, с които женската й душа беше така богата.

— От очи като вашите — добави той.

Тя се усмихна и хвърли поглед към образа си, отразен в огледалната врата срещу нея.

— Очите ми са най-хубавото нещо, което притежавам — заяви тя уверено. — Сарацините са белязали повечето испански носове, а брадичката ми…

Пръстът й се плъзна по продължение на волевия й профил и се спря на леката, едва забележима трапчинка в средата на брадичката й.

— … е магарешка!

Мъжът се засмя от сърце.

— Значи сте доста упорита и избухлива, нали? Ще ми бъде особено приятно да ви видя разгневена, доня Иносенсия.

Тя отвърна очи от образа си в огледалото и ги втренчи в него. Черният им пламък подчертаваше още повече млечната бледност на лицето й, несравнимата бледност на испанските красавици, по-мека от лунната светлина и съчетаваща блясъка на перлите с белия цвят на еделвайса. Гладейки правата си лъскава, синкавочерна коса, която се подаваше изпод шапката й. Иносенсия запита:

— Защо?

— Защото щом сте тъй красива, когато сте спокойна, най-малкото вълнение трябва да ви прави възхитителна.

Те разговаряха на френски, но изведнъж тя плесна глезено с ръце и каза на невъзможен английски:

— О, да вярвам ли на ушите си? Това комплимент ли е, господин Гарет? А аз мислех, че сте по-различен от другите!

Казвайки това, хубавицата поклати глава с упрек.

— Боже мой, наистина ли ви е толкова неприятно! — усмихна се той.

— О, не, ни най-малко, напротив. Коя дата сме днес? Четвърти юли, нали? Значи ето вече пет седмици, откакто и аз, и вие сме в този хотел. Три от тях ме гледахте… вижте! Точно така. — И тя ококори очи. — Но поисках ли да отправя някой скромен поглед към вас, очите ви веднага се забиваха в земята.

Кокетката сведе клепачи за миг, после, вглеждайки се настойчиво и закачливо в англичанина, продължи:

— И какъв беше отговорът ви, когато младият Каспар Севиля ви е предложил да ни запознае? Отказ! Приятелю мой, както виждате, аз съм прекрасно осведомена.

— Пощадете ме! — помоли Рекс.

— Не, безмилостна съм! — заяви весело Иносенсия. — Защитавам слабия пол и ще ви накарам да изпиете до дъно горчивата чаша. Сега трябва да си разчистим сметките. Вие ме измъчвахте цели три седмици, мен — бедната жена — с мълчаливата молба на очите си. Какво можех да направя, освен да ви заговоря първа, за да се уверя дали сте ням, срамежлив или…

Тя замлъкна за миг и след това завърши с предизвикателна дяволитост:

— Или чисто и просто — безразличен!

— Протестирам! Аз ви заговорих пръв — извика събеседникът й.

— Господи! Как можете да изопачавате истината така! Бяхте там, на терасата, аз — също. Помолих ви да ми дадете „Льо Матен“, който вече бях прегледала и който вие току-що бяхте прочели. И о, чудо! Ледът се пропука! Хората в страната ви трябва да имат много студени сърца, сеньор англичанино, щом за да се размразите, е необходимо да се приличате три седмици на баското слънце и…

Тя се усмихна многозначително и каза:

— И на палещата топлина на някои други лъчи.

Той не отговори и продължи да гледа замислено пълното й с живот лице.

— Не съм загубила напълно надежда — каза умилкващо се Иносенсия. — Напредвате, господине, защото току-що ми направихте комплимент.

— Това не беше комплимент — възрази младият мъж. — Комплиментът не е нищо друго, освен любезна лъжа, а човек не лъже, когато възхвалява красотата ви, доня Иносенсия.

Пръстите на доня Иносенсия докоснаха неговите за миг.

— Знаете ли, че думите, които току-що изрекохте, прозвучаха в ушите ми като чуден хвалебствен стих?

— Не пиша стихове.

— Знам, и също сигурно никога не тичате след лудетините, които изгарят от желание да се запознаят с вас?

Той се изчерви.

— Има ли смисъл да се шегувате? Няма да е новина за вас, ако ви кажа, че имах голямо желание да се запознаем, но ми беше неприятно да любезнича с Каспар Севиля. Покровителственото му отношение ме дразни — каза сериозно Рекс.

— О! — възкликна Иносенсия с презрение. — Той е надут от глупава гордост и суетност, каквито са и всички съотечественици. Въобразява си, че щом прошепне любовна дума на ухото на някоя жена, тя в миг ще падне в прегръдките му. Вие не сте от този тип мъже. Докато тези бедни глупаци ме убиват с пламенните си светкавични любовни обяснения, а вие…

Тя се поколеба за миг.

— Ето, говорим си от две седмици вече, а вие още не ми бяхте казали нито една ласкава дума.

Той се изчерви отново:

— Нещо, което би накарало повечето от хората да ми се присмеят.

Иносенсия го погледна сериозно.

— Кой знае? Може би в поведението ви има доста повече преднамереност, отколкото предполагам.

— Не ви разбирам.

— Кой ви е казал — запита тя с неочаквана и малко суха тържественост, — че най-добрият начин да ме заинтригува човек е да ме принуди да направя първата крачка?

Този внезапен въпрос го изненада. Той осъзна твърде късно, че разговорът им незабелязано беше престанал да бъде шеговит.

— Никога не ми е минавала подобна мисъл през главата — отвърна той искрено.

— Познавате ли много жени, господин Гарет?

Изчезналите за миг игриви пламъчета отново се появиха в очите на Иносенсия.

— Винаги съм предпочитал качеството пред количеството — отговори той.

Тя се засмя с тих и приятен смях, който излезе от гърлото й като гукане на гургулица.

— Думите ви ме ласкаят. Мислех, че мъж като вас, без работа и задължения, пътуващ по света, трябва да има множество приятелства, че сте много взискателен и не всяка жена ви се харесва.

Иносенсия погледна часовника си.

— Боже! — провикна се тя уплашено и грабна ръкавиците и чантата си. — Осем часът е, а съм канена на вечеря в десет!

— За каква вечеря говорите? За тази, която дава американският посланик по случай Деня на независимостта?

— Не, говоря за вечеря насаме с един господин — каза тя предизвикателно.

Рекс се престори, че не забеляза дръзката й провокация и й отвърна спокойно:

— Значи днес няма да ви видя повече.

— Възможно е. Вечерята ще е в казиното.

Той й протегна ръка.

— Тогава довиждане! Благодаря за приятната компания.

— Довиждане, господин Гарет… но оттук нататък няма да продължавам да ви наричам така.

— Тогава защо не ме наричате Рекс?

Тя повтори името му няколко пъти, сякаш за да види как звучи, и накрая заяви:

— Много твърдо! Нямате ли друго име, което знаят само близките ви?

— Всички ме наричат Рекс.

— Може, но една от отличителните ми черти е, че не обичам да постъпвам така, както всички хора. Някога познавах човек, който имаше хубави гъсти коси като вашите. Наричахме го Ричи. Иска ми се да наричам и вас Ричи. Може ли?

— Името Ричи звучи прекрасно, когато вие го произнасяте.

Нежният тих и приятен смях отново погали слуха му.

— Гледате да наваксате изгубеното време, ако не се лъжа!

Нямам нищо против, защото иначе няма да ви простя пропилените три седмици!

— Обвиняемият разчита на снизхождението на съда.

— В такъв случай бъдете в десет без петнайсет на терасата, за да изпием по един коктейл преди вечеря и тогава може би съдът ще ви оправдае. Довиждане, Ричи.

Тя поднесе ръката си към устните на Рекс — според испанския обичай — и когато той се наведе, очите й се плъзнаха с нежност по матовото му чело и тъмните му коси. След това се разделиха и тя се запъти към асансьора. В момента, в който натисна бутона за повикване, Иносенсия се обърна и хвърли последен поглед към елегантната и същевременно атлетична фигура на Рекс, който излизаше на терасата. Тя беше така погълната от мислите си, че момчето от асансьора трябваше да я попита два пъти на кой етаж иска да се качи, докато най-после получи отговор.