Чарлс Мартин
Планината помежду ни (5)

4.

Запознанството ми с Ашли, която толкова ми напомня за теб, ме върна към деня, в който те срещнах.

Беше след училище. Чувствах се загорещен повече, отколкото в момента. Правехме обиколки на стадиона, когато отборът по кроскънтри навлезе през затревената площ. Всички тичаха в пакет, а на няколкостотин метра пред тях се бе откъснало и бягаше самотно едно момиче.

Ти.

Направо се носеше във въздуха. Едва докосваше тревата. Ръцете ти се движеха в пълен синхрон с краката, сякаш дърпани от невидим кукловод. Бях за втора година в отбора по кроскънтри и знаех коя си. Говореше се, че дългите разстояния са твоята стихия. Косата ти бе подстригана късо като на Джули Андрюс в „Звукът на музиката“. С лекота прескочи пейката край пистата, после високото препятствие до мен. Дишаше дълбоко, ритмично, тренирано. Прелитайки над поредното препятствие, ти ме стрелна с поглед. Бялото на очите ти подчерта изумруденозеленото в средата.

От ритмичното движение на ръцете и пръстите ти ме изби пот по краката и корема. Чух се да възкликвам „леле“ и в следващия миг съборих едно препятствие, което падна с трясък. Само за миг ти наруши концентрацията си. Допусна вниманието ти да бъде отклонено. Повдигна едното ъгълче на устните си. Очите ти блеснаха. После краката ти докоснаха земята, изумруденозеленото изчезна, мернах само бялото и ти отпраши.

Наблюдавах те как летиш напред. Над препятствията. Рядко ги заобикаляше. Земята като че ли се надигаше и спускаше под теб, без да нарушава ритъма на движението ти нагоре-надолу. Безупречна концентрация, и все пак лицето ти изглеждаше някак независимо от тялото. Беше на отделно управление. Изглежда, бях повторил онова „леле“, защото съотборникът ми Скот ме тупна по тила.

— Не смей да си го помисляш.

— Кое?

— Рейчъл Хънт. Заета е, нямаш никакъв шанс.

— Защо пък не?

— Две думи — вдигна два пръста той. — Нейт Келси.

Не можех да откъсна поглед от теб. Образът на Нейт изплува в съзнанието ми. Играеше мидъл лайнбекър^[1]. Нямаше врат. И държеше щатския рекорд по щанги от тилен лег през последните три години. Ти прекоси инфилда и съседното игрище и изчезна от погледа ми в посока на женската съблекалня.

— Мога да го изместя.

Скот пак ме тупна по тила.

— Момче, имаш нужда някой да те наглежда.

И това беше.

 

 

Съпругата на треньора ми работеше в деканата. Все се опитваше да ме сватосва. И когато я попитах за разписанието на часовете ти, тя на драго сърце ми принтира твоята програма. Скоро след това открих, че изпитвам неистово желание да сменя свободноизбираемия предмет за третия семестър. Груповият ми ръководител остана смаян.

— И с какво ще го замениш?

— С латински.

— Защо?

— Защото звучи супер, когато хората го говорят.

— Хората не говорят латински от падането на Рим.

— Рим е паднал?

Въпросът ми не го учуди.

— Бен.

— Е… а трябва да се говори. Време е за ренесанс на латинския.

Той поклати глава.

— Как се казва тя?

— Рейчъл Хънт.

Подписа заявлението ми и се усмихна.

— Трябваше направо да ми кажеш.

— Следващия път така ще направя.

— Късмет. Ще ти е нужен.

— Благодаря.

После се приведе през катедрата си и попита:

— Имаш ли здравна застраховка?

— Ами да. Защо?

— Виждал ли си гаджето й?

Пристигнах рано в стаята и те видях да влизаш. Ако не бях седнал, коленете ми със сигурност щяха да се подкосят. Ти ме погледна, усмихна се и тръгна право към мен. Остави учебниците си на масата отляво. После се обърна, наклони глава, усмихна се и протегна ръка.

— Аз съм Рейчъл.

— Здрасти. — Е, добре де. Може и да съм заеквал малко.

Помня, че погледнах в очите ти и си помислих, че никога не съм виждал други толкова зелени. Големи, кръгли. Напомняха ми за онази змия от „Книга за джунглата“, която постоянно се опитваше да хипнотизира хората.

— Ти си Бен Пейн — каза ти.

Ченето ми увисна и само кимнах. В коридора един от моя отбор се заливаше от смях и се пляскаше по коляното.

— Ти ме познаваш?

— Всички те познават.

— Така ли?

— Какъвто си бърз, кой не би те познавал?

Може би баща ми не беше чак толкова лош в крайна сметка.

Усмихна се, изглеждаше сякаш се каниш да кажеш нещо, но само поклати глава и се обърна.

Може би бях една идея стеснителен.

— Какво?

Ти леко завъртя глава и едва доловимо се усмихна.

— Някой казвал ли ти е, че имаш хубав глас?

Докоснах гърлото си с пръст и гласът ми се извиси с осем октави.

— Не. — Покашлях се. — Искам да кажа… — продължих по-тихо: — Не.

Ти отвори един тефтер и запрелиства. Кръстоса крака.

— Ами… да. Много е… топъл.

— О…

До края на същата година си останахме само „приятели“, защото ми липсваше нали се сещаш какво, за да те поканя на среща. Да не споменавам, че оня господинчо Безвратия можеше да ме прекърши с един замах.

В началото на третата година, тъкмо бях пристигнал в училище трийсет минути преди първия звънец и с теб се сблъскахме в коридора, докато излизаше от съблекалнята. Косата ти бе мокра от душа.

Очите ти бяха присвити, а между веждите ти се виждаше дълбока бръчка.

— Добре ли си?

Ти се обърна, забелязах, че си плакала, и тръгна към пистите. Далеч от училище. Беше свила юмруци.

— НЕ!

Взех раницата ти и заедно излязохме на стадиона.

— Какво се е случило?

— Нямам никакво подобрение в резултата, това става — ядно отвърна ти.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Можеш да ми помогнеш ли? — попита ти и сбърчи нос.

— Ами да. Поне така мисля. — Посочих към кабинета на треньора по кроскънтри. — Напълно сигурен съм, че той не може да ти помогне. Ако можеше, досега да ти е казал каквото трябва.

Не изглеждаше убедена.

— О, и виждаш нещо, което той не успява?

Кимнах.

Ти се спря и разпери ръце.

— Е, кажи го де!

— Ръцете. Прекалено ги мяташ встрани. Вместо напред. И… — посочих към хълбоците. — Тук си прекалено стегната. Имаш къс разкрач. Краката ти се движат бързо, но трябва да покриваш по-голяма площ с една крачка. Мисля, че пет-шест сантиметра ще помогнат.

Ти се нацупи, сякаш току-що ти бях казал, че изглеждаш дебела с този екип.

— О, така ли?

Пак кимнах. Започнах да се озъртам за гаджето ти. Доколкото си спомням, това беше най-дългият разговор, който бяхме провеждали сами на публично място.

— И твърдиш, че можеш да оправиш това? — Ти подпря ръце на кръста.

— Е… не точно да го оправя. Ти ще свършиш тази работа. Но мога да тичам заедно с теб и да ти подсказвам. Може би ще откриеш ритъм, с който ще удължиш крачката. Все едно тичаш по тротоара и прескачаш разхлопаните плочи. Просто трябва да тичаш с някого с по-голяма крачка и така ще накараш мозъка си да работи на тази вълна. Във всеки случай крачката ти се нагажда инстинктивно, без специално да го мислиш.

— И ти ще го направиш?

— Ами… разбира се. Кой не би го направил?

Ти кръстоса ръце на гърдите си.

— А досега? Точно ТИ! Ти си единственият, който не ми обръщаше внимание.

Аз продължавах да се озъртам през рамо. Вече усещах дъха му на тила си.

— Ами… номер петдесет и четири? Онзи без врат.

— В случай че още не си чул, Айнщайн, вече не излизаме… от миналата година!

— О! — Замислено се почесах по главата. — Така ли?

Ти поклати глава.

— Може да си много бърз тук — ти замахна към пистата, а после ме тупна по гърдите, — но когато става дума за ей това, душата ти ще взема.

Както е и до днес.