Чарлс Мартин
Планината помежду ни (35)

34.

Наполеон се забави и това ме притесни. Когато дрехите ми изсъхнаха, грабнах лъка, вдигнах ципа на якето си догоре и излязох. Вятърът духаше откъм езерото право в гърба ми. Подсвирнах, но нищо не чух в отговор. Вдигнах яката си и тръгнах по дирите му нагоре по хълма, после по хребета над езерото. Зигзагообразните му стъпки ми подсказваха, че е гонил нещо. Вече трудно ги откривах, тъй като снегът бързо ги запълваше. Пресякох втория хълм и го забелязах близо до езерото, легнал неподвижно в червено петно на снега. Приближих се и осъзнах, че снегът не беше единственото червено нещо. Заредих стрела и дебнешком минах зад него. Когато се приближих достатъчно, той ме чу и изръмжа, без да се обръща. Заобиколих го отдалеч, за да може да ме види. Огледах между дърветата наоколо, зад себе си и кротко му заговорих:

— Хей, момче. Аз съм. Добре ли си?

Той спря да ръмжи, но остана да лежи вкопчен в нещо, което някога е било бяла пухкава топка. Коленичих на няколко педи пред него.

Наполеон не беше нападнат, той беше атакувал. Части от заек се виждаха изпод него. Бяха останали само чифт лапи и няколко кости. Надзърнах през рамо и го похвалих:

— Браво на теб, момче. Защо не хванеш още два и да ги донесеш в голямата къща ей там.

Той ме погледна, откъсна парче месо, сдъвка го, преглътна, изсумтя и облиза муцуна.

— Не те виня. Просто и аз съм гладен. — Изправих се. — Ще успееш ли да се върнеш сам?

Очевидно не му допадна моята близост, затова грабна остатъците от заека и ги отмъкна по-далеч от мен.

— Не бой се.

По пътя обратно имах време да помисля. Бяхме на топло и сухо, защитени от природните неволи, но се нуждаехме от храна и от начин да се измъкнем. Сега повече от всякога. Ако внимателно разреждах супата, можеше да ни стигне за още ден. Иначе можеше да се каже, че бяхме намерили топло, сухо местенце, където да умрем.

Избрах различен маршрут на връщане. Далеч от езерото. Няколко пъти се натъкнах на следи от лосове. Няколко лоса. А единият явно бе по-едър от другите. Имаше и много заешки следи, които лесно се разпознават заради особения отпечатък на лапите. Лосовете също лесно се откриват, защото са големи животни и натискат дълбоко в снега.

Имах нужда да се упражнявам с лъка, но ако пропуснех целта си, стрелата щеше да се забие надолу в снега и можеше да не я намеря. Набързо щях да загубя всичките си стрели.

Върнах се до хижата ни, подкладох огъня, проверих как е Ашли, която се плискаше във водата като делфин и ме натири. Отидох до една от съседните постройки и измъкнах някакъв килим. Когато се прибрах, го сгънах на два и на три ката. Преметнах го върху една от пейките и забодох на него картонена чинийка. В центъра й изрязах дупка с размерите на десет цента.

Помещението беше дълго около четиридесет метра. Нуждаех се от двайсетина. Отброих стъпките, обърнах се и начертах ограничителна линия в прахта с подметката си. Заредих стрела, опънах тетивата, прицелих се, като си повтарях:

— Гледай в мерника, гледай в мерника, гледай в мерника — после: — Натискай. — Внимателно натиснах спусъка и запратих стрелата към мишената. Уцели хартията на десетина сантиметра над дупката. Заредих друга и последва същото бавно, плавно движение. Втората стрела се заби на косъм вдясно от първата. Изстрелях трета със същия резултат.

Трябваше да направя някои подобрения, затова свалих мерника надолу. Той представляваше малко кръгче, застопорено в кордата, през което се прицелвате. Изисква се да гледате през една и съща точка всеки път, за да имате едни и същи попадения. Поне така е на теория. Ако го свалите надолу, стрелата трябва също да лети по-ниско.

Така и стана. Само че не беше достатъчно далеч. Нагласих го отново, като този път стрелата отиде твърде далеч. Наместих го за пореден път, като направих параболата на летене по-висока. След около трийсет минути можех да уцеля дупката от двайсет метра. Не всеки път, защото не бях толкова уверен. Но от третия-четвъртия опит ставаше, ако успеех да се концентрирам и да не мърдам, улучвах дупката.

Ашли бе дочула раздвижването в стаята.

— Каква е тази дандания?

— Опитвам се да се увелича шансовете ни да хванем вечеря.

— Да помогна с нещо.

Беше изпрала фланелката и гащите си и ги беше проснала на ребрата на отцедника зад главата си. Протегна ръце и й помогнах да излезе. Уви се в кърпа и подпъхна единия й край по типичния за жените начин. После затвори очи и се хвана за раменете ми.

— Зави ми се свят.

Облегна се на мен, опитвайки се да запази равновесие. Заговори със затворени очи:

— Чувала съм, че мъжете обичат да се заглеждат. Голата плът им въздейства. А ти как се справяш с това?

Обърнах я и я поведох към камината.

— Все още съм лекуващият ти лекар.

— Сигурен ли си? И лекарите са хора — усмихна се тя като слона в стъкларския магазин. — Не мога да стана по-гола, отколкото съм.

Ръцете и краката й бяха покрити с наболи косъмчета, но беше чиста и ухаеше приятно. Тя се избърса с кърпата, вдигнах едната й ръка на рамото си, за да ме използва като патерица. Този път я отведох до шезлонга, който заради самата си конструкция поддържаше крака й нависоко и облекчаваше напрежението в него. Бях напалил прекалено буен огън и в стаята беше станало твърде горещо. Открехнах вратата да разхладя, което стана много бързо.

Тя вдигна показалец, за да привлече вниманието ми:

— Бен? Не отговори на въпроса ми.

— Ашли, не съм сляп. Красива си, но не си моя. — Сложих още дърва в огъня. — А и… още обичам жена си.

Тя отново вдигна пръст.

— Полугола съм и лежа в този спален чувал, откакто ти ме постави в него. Виждах те гол няколко пъти. Всеки път, когато имах нужда, ти участваше. Така че… как се справяш с това? Притеснява ли те тази близост?

— Честно ли? — свих рамене аз.

— Честно.

— Не.

Тя ме погледна изненадано. Почти разочаровано.

— Значи изобщо не ти въздействам?

— Не съм казал това. Можеш много да ми въздействаш.

— Тогава какво точно казваш?

— Всички сме гледали филми, в които двама непознати се загубват в пустошта. И после, точно както в „Офицер и джентълмен“, накрая се озовават в обятията си на плажа. Луда, страстна любов, която заличава всичките им проблеми. На финала двамата вървят към залеза, хванати за ръце. Колене треперят, сълзи се леят. Но това тук е самата реалност. Наистина искам да се измъкна оттук и да се прибера. При това искам и сърцето ми да си е цяло. Тази част от сърцето ми вече е заета. От Рейчъл. Няма нищо общо с това дали можеш, или не можеш да ми въздействаш. Дали ми въздействаш, или не.

— Значи през цялото време — от летището до катастрофата, после дотук, нито веднъж не ти е минало през главата да правиш секс с мен?

— Естествено, че ми е минавало.

— Объркваш ме.

— Да се изкушаваш и да го направиш са две различни неща. Ашли, не ме разбирай погрешно. Ти си изключителна. Невероятно хубава. Имаш тяло на гръцка богиня — макар че те предпочитам с избръснати крака — а и със сигурност си по-умна от мен. Всеки наш разговор приключвам с вързан език, дрънкам тъпотии, но някъде има един мъж на име Винс, който би искал да се държа подобаващо с теб. И когато някой ден го срещна, бих искал да съм постъпил точно така. Бих искал да мога да го гледам в очите с чиста съвест. Защото, повярвай, тайните причиняват болка. — Млъкнах и не откъснах поглед от нея. — Когато се измъкнем оттук, ти и аз ще се връщаме към преживелиците си сега, и двамата ще сме доволни, че съм се отнесъл почтено с теб. Иска ми се да се връщам към тези дни с леко сърце. — Започнах да чопля палците си. Чувствах се неловко. — Разделен съм със съпругата си заради нещо, което направих. Или, казано по-точно, заради нещо, което не направих. Сега се уча да живея с това. Секс с теб или с друга би задълбочил тази раздяла. И колкото и да е хубав сексът, не би могъл да заглуши болката от раздялата. Опитвам се да си го напомням, когато…

— Когато какво?

— Когато… си мисля неща, които лекуващият ти лекар не би трябвало да си мисли.

— Значи си човешко същество.

— До голяма степен.

— Завиждам й — промълви тя след кратко мълчание.

— Ти ми напомняш на нея.

— Как така?

— Ами… физически. Ти си слаба, атлетична, мускулеста. Предполагам, би могла да ме нокаутираш с един ритник.

Тя се разсмя.

— В интелектуално отношение — не бих искал да споря с теб. В емоционално — открита си. Казваш каквото мислиш, без да увърташ — изправяш се лице в лице с реалността. И си много силна, доказателството е чувството ти за хумор.

— А каква е най-голямата ми слабост?

Не исках да отговарям.

— Добре, не ми казвай. Каква беше най-голямата ти слабост преди раздялата?

— Онова, което беше нейната най-голяма сила.

— Кое точно?

— Любовта й… към мен и близнаците.

— Как така?

— Поставя ни на първо място. А себе си — на последно.

— И това ли е слабост?

— Би могло да бъде.

— Затова ли двамата се разделихте?

— Не, но не ни помогна.

— А ти какво би предпочел?

— Бих предпочел тя да беше себична като мен — отвърнах, след като премислих.

Взех парче шперплат, метър на метър, изтупах го от прахта, положих го в скута й и й подадох кутията с пъзела.

— Пробвай да го наредиш. Картината е изтъркана, не се вижда какво е, но… може да убиеш скуката.

Тя отвори капака, изтърси парчетата и моментално отдели онези с равни краища.

— Искаш ли да помагаш? — попита ме тя.

— Никакъв шанс. Прилошава ми само като го погледна.

— Не е толкова зле. — Пръстите й ловко обръщаха парчетата. — Просто се въоръжи с търпение. Накрая ще се получи.

— Ами ако не стане? — попитах, без да откъсвам поглед от бъркотията пред нея.

— Ще стане. Може би не както си го представяш, но ще стане.

— Нямам такова търпение.

— Съмнявам се.

— Не, благодаря — поклатих глава.

 

 

Снегът продължаваше да се сипе от схлупеното сиво небе, а температурите малко се промениха. Под билото на островърхия ни покрив прозорецът се бе заскрежил. Ледени кристали като паяжина покриваха стъклата.

Кракът на Ашли не ми харесваше.

— Можеш вече да ме наричаш Бедро-трепач.

Взех голяма тенджера и излязох навън, направих десетина плътни снежни топки с размерите на топки за тенис и се настаних до левия й крак. Отместих пъзела, сгънах една кърпа и я подложих под крака й, после започнах внимателно да правя кръгове около мястото на счупването с една снежна топка.

Тя примижа, хванала ръце зад тила си.

— Не ми харесва това.

— Потърпи пет минути. Щом изтръпне, ще те облекчи.

— Да, но точно сега не е приятно.

На четвъртата снежна топка спря да се оплаква. Отпусна се назад и се загледа нагоре през прозореца. Охлаждах крака й почти трийсет минути. Освен зачервяването на кожата, нямаше друг видим ефект.

— Ще го правим на всеки час. Ясно?

Тя кимна. Продължаваше да не изглежда добре. Очите й бяха кървясали, лицето й пламтеше. Може да беше от банята, но имах чувството, че е от друго.

— Имаш ли някаква представа къде сме? — попита тя.

Разгънах така наречената ни карта и й показах точката, където се намирахме.

Точно тогава чух Наполеон да драска по вратата, промуши се и влезе наперен като господар. Отиде до своето ъгълче на матрака, завъртя се в кръг, тръшна се, сви се на кравайче, пъхна муцуна под лапичката си и затвори очи. По муцуната му още се виждаха червени петна, а стомахчето му изглеждаше пълно.

— Къде ли е бил?

— На закуска.

— Запазил ли е нещо и за нас?

— Говорих с него по въпроса, но няма нищо за нас.

— Не можа ли да вземеш нещичко? Да дръпнеш някое парченце?

— Искаш да му докоснеш храната, докато яде? — поклатих глава. — И ще останеш с половин пръст.

Тя погали коремчето му.

— Наистина изглежда кибритлия. — После ме погледна: — Е… какъв е планът?

— Днес ще изляза да обиколя. Ще видя дали мога да осигуря вечеря.

— А после?

— Е… трябва да се храним. Ще изчакаме да спре да вали.

— А после?

— Ще ядем, докато снеговалежът свърши, после събираме багажа и потегляме.

— Накъде?

— Още не съм стигнал до този въпрос. Отхвърлям проблемите един по един.

Тя отпусна глава назад и затвори очи.

— Информирай ме, когато измислиш всичко. Аз ще чакам тук.

Направих още десетина твърди топки и ги сложих по-далеч от огъня до стола. Нарязах ленти от едно вълнено одеяло и ги увих около ръцете си. Взех лъка.

— Ако не се върна до час, слагай лед на крака. Запомни, трийсет минути налагаш, шейсет почиваш.

Тя кимна.

— И пий вода.

— Да, сър.

— Не се шегувам. Трийсет на шейсет.

— Звучиш точно като лекаря ми.

— Това е добре.

 

 

Излязох навън. Вятърът духаше все по-силно и завихряше снега от земята в миниатюрни торнада, които танцуваха между дърветата и разлюляваха клоните им. Тръгнах нагоре по хълма зад лагера. Хребетът ограждаше езерото. От единия му склон беше езерото, от другия имаше долина.

Загледах се в разположението на лагера. Хора, скаути, който и да е, все трябваше някак си да идва дотук по някакъв начин, с нещо. Едва ли ги пускат с хеликоптери. Логично изглеждаше да идват пеш или с коне, но къде бяха пътеките? Щом сме в парка „Ашли“, където не се допускат коли, значи не сме прекалено навътре. Иначе никой не би могъл да се добере до мястото.

Поех на юг и не след дълго я открих. Тясна, лъкатушеща, затрупана със сняг пътека, достатъчно широка да се движи по нея конски впряг, която отвеждаше надолу, далеч от езерото, през една клисура в долината зад нас. Естествено, не биха довели пеш деца с багаж през целия щат дотук. Може би няколко километра, не повече. Освен ако лагерът не беше на скаутите орли, в което се съмнявах. Базата беше прекалено голяма за техните цели. Изглеждаше предназначена да обслужва много повече хора.

Стана ми студено. Вълната вършеше по-добра работа от разнищения деним, но лентите не можеха да ме предпазят от студа. Трябваше да се връщам при огъня.

Ашли спа през по-голямата част от деня, въпреки че аз продължих да налагам крака й с лед. Понякога това я събуждаше. Друг път — не. Сънят бе най-добрия лек за нея. Всяка минута сън беше като депозит в банка, откъдето щеше да тегли енергия, когато потеглехме от лагера. А това, интуицията ми подсказваше, щеше да стане скоро.

Късно следобед, когато светлината гаснеше и сивото стана по-сиво и по-мрачно, аз се измъкнах с лъка и поех отново към хребета, където бях забелязал множеството следи. Покатерих се сред клоните на една трепетлика и седнах. Заради студа трудно се задържах неподвижен. Преди мръкване с крайчеца на окото си долових движение на нещо бяло. Огледах снега. Нещото мръдна отново и фокусирах картината.

Шест заека стояха на около двайсетина метра от мен. Бавно издърпах тетивата, прицелих се в най-близкия. Дръпнах докрай, задържах дъх, прицелих се през мерника и натиснах спусъка. Стрелата улучи заека в гърба и го прекатури. Останалите не помръднаха. Заредих втора стрела, дръпнах докрай, съсредоточих се отново и пуснах.

Прибрах се с два заека, нанизани на зелени клони от трепетлика и ги окачих над огъня.

Ашли седеше на шезлонга с пъзела на скута си и попита:

— Само два ли?

— Стрелях по три.

— Какъв беше проблемът?

— Единият мръдна.

— И?

— Нали знаеш… ако имаш такъв процент попадения в главната лига, те записват в Залата на славата.

— Този път ще оставя номерът да мине.

Сготвих заешкото на бавен огън, дори намерих малко сол в килера.

Ашли ръфаше бутче с омазана уста, месото в една ръка, купа супа в другата, ухилена до уши.

— Добре си приготвил заека.

— Благодаря. Ще е наистина добре, ако и аз го потвърдя.

— Знаеш ли… — не спираше да бърбори тя с пълна уста. — Няма вкус точно на пилешко.

— Кой ти каза подобно нещо?

— Никой, просто всичко има вкус на пилешко. — Тя тръсна глава и измъкна от устата си малко кокалче. — Но не. Не е вярно. — Извади още едно по-малко кокалче. — Откакто се мотая с теб, всъщност нищо няма вкус на пилешко.

— Благодаря.

* * *

Трийсет минути по-късно между нас имаше само чиния с камара кокали и две празни купи. Лежахме преяли. От всичко най-много ми хареса солта. И предвид огромните усилия и потта, която се изля от мен откакто катастрофирахме, имах нужда от всички електролити, до които можех да се добера. Засега солта щеше да свърши работа.

Тя посочи с глава кутията „Монопол“ на масата.

— Една игра?

— Отдавна не съм играл.

— И аз.

След три часа тя притежаваше три четвърти от дъската, хотели и разни имоти, а аз бях на ръба на фалита, тъй като се налагаше да плащам наеми на всяко хвърляне на зара.

— Бива си те.

— Като деца понякога играехме.

— Понякога?

— Е, добре де… може би често. — Тя хвърли зара. — И какъв е планът?

— Ами, мислех си да изчакаме снегът да спре и после да видим дали…

Взе да брои ходовете по дъската.

— Не говоря за нашия план да се измъкнем оттук. А за този, когато се върнеш вкъщи. Планът за теб и жена ти.

Свих рамене.

— Хайде де. Изплюй камъчето.

— Аз…

— Заекването няма да те докара доникъде.

— Ще ми позволиш ли да се вместя с някоя дума.

— Давай. Какво ще предприемеш и какво правиш по въпроса? Готин тип като теб не може да е чак толкова зле.

— Сложно е.

— Така ли? Добре дошъл на Земята. Тук всичко е сложно. Та какво й каза?

— Казах това-онова.

— Да, и ти като всички останали. Какво по-точно?

— Думи, които не мога да върна назад.

— Защо не?

— Защото те са… тя е… — затворих очи и поех дълбоко въздух.

— Откровен ли беше?

— Да, но това не означава, че бях прав.

— Рано или късно ще трябва да откриеш картите си. Опитвам се да ти помогна. — Тя посочи диктофона. — Много по-добре си говориш с онова нещо, отколкото с мен.

— Предупредих те още в началото.

— Не че много си казал досега. Защо така?

— Може би вече няма нищо за казване.

— Знаеш ли… каквото и да кажеш, винаги можеш да си вземеш думите назад. Имам предвид, какво толкова лошо може да е станало? Все пак са просто думи.

Обърнах се да подклада огъня, загледан в пламъците. Прошепнах едва чуто:

— Казват, че дума дупка не прави, но ако искаш да нараниш някого… и то дълбоко, използвай думи.

 

 

Ашли спа неспокойно, говореше в съня си. Мина полунощ и станах, хвърлих още дърва в огъня. Отметнах чувала от крака й и прокарах ръка по бедрото. Отокът беше спаднал, кожата не беше така опъната. Все добри признаци. Наблизо до нея, на парчето шперплат, парченцата от пъзела вече оформяха картина. Все още не си личеше каква. В единия й край се виждаше заснежената планина.

Светлината на огъня огряваше тялото й. Дълги крака. Единият свит. Другият изпънат. Лежеше отпусната. Наболите косъмчета по прасците й и завъртените по бедрата й подсказваха колко време е минало от катастрофата. Главата й беше килната на една страна. Фланелката висеше около врата й. Бикините — на хълбоците й.

Докоснах слепоочието й. Отметнах кичур коса зад ухото й. Прокараха пръст надолу по врата й, по ръката. Чак до върховете на пръстите й. Кожата й настръхна.

— Ашли…?

Тя не помръдна. Не отговори. Пращенето на огъня заглуши шепота ми.

— Аз…

Тя обърна глава, вдиша дълбоко, после издиша бавно и продължително. Очите й се движеха наляво-надясно под клепачите й. Не можех да изрека признанието си.