Чарлс Мартин
Планината помежду ни (26)

25.

Към обяд бяхме изминали километър и половина и едва мърдах. Левият ми крак бе замръзнал, лош знак, и тъй като последните петстотин метра вървяхме по някакво малко възвишение, коланите се бяха впили в раменете ми и не си чувствах пръстите на ръцете. Добре че на следващия ден нямаше да оперирам.

Спряхме да починем за около час до малко поточе, което ромонеше между отрупани със сняг и дебел лед брегове. Издърпах Ашли под едно дърво, съблякох мократа си риза и я закачих да съхне. Всъщност щеше да замръзне, което беше добре, защото по-лесно беше да изтръскам леда на тези температури.

Клоните на иглолистното дърво се бяха свели до земята и я бяха предпазили от затрупалия всичко наоколо сняг. Така се бе образувало нещо като купа около ствола. Пуснах шейната с Ашли вътре, избутах я на равно и дръпнах настрани единия клон, за да влиза светлина. После се пъхнах в спалния си чувал, където на топло и тихо спах цял час. След като се събудих, се облякох, хапнах парче пастърма и надянах хомота. Изкопах подобие на рампа, за да измъкна шейната изпод дървото. След като я изкарах върху снежната покривка, потупах крака пет-шест пъти. Бяха мокри. А мокри означаваше студени. А студът беше лоша работа. Особено за пръстите на краката. Ще трябва да внимавам.

Късно следобед слънцето проби облаците и температурата се повиши, което разкашка снега и той стана мокър и лепкав. Правя две-три крачки, падам, затъвам в снега, измъквам се, правя още две-три крачки, пак затъвам… Така продължихме няколко часа.

До мръкване бяхме изминали може би три километра. И се намирахме на пет и половина — шест от мястото на катастрофата. Понякога си давах минута почивка между стъпките, което беше недостатъчно. Над билото на планината се струпаха облаци, нощта настъпваше бързо, а аз едва се тътрех. Бях измръзнал, вир-вода и нямах сила да наклада огъня. Едно гласче в главата ми нашепваше, че няма да мога дълго да продължа така. Трябваше да намеря място да се приютим и да си дадем ден почивка.

Ашли също изглеждаше уморена. През целия ден се беше терзала с мисли от типа „ами ако“ или с опасения да не пропаднем някъде. Сега това напрежение си казваше думата.

Разположихме се на скална тераса, която от годините въздействие на микроорганизмите се бе превърнала в малка пещера. Добър заслон от вятър и сняг, и за бонус невероятна гледка. Подпрях Ашли на стената, за да й осигуря възможност да се наслади на панорамата. Тя едва повдигна клепачи и възкликна:

— Леле! Никога не съм виждала подобно нещо.

— Нито пък аз — успях да промълвя и седнах. Чувствах се като изцеден лимон. — Ще имаш ли нещо против да караме тази нощ без огън?

Тя кимна в знак на съгласие.

Съблякох мокрите си дрехи и се опитах да закача каквото мога по камъните. Въпреки ниските температури навън блузата ми от капилен беше прогизнала. Навлякох единствения си чифт боксерки, пъхнах се в чувала, затворих очи и чак тогава се сетих за обувките си. Ако не изсушах лявата си обувка, следващият ден щеше да е много тежък.

Станах. Загребах няколко шепи нападали борови иглички и малки клончета, от които направих пирамида, висока около трийсетина сантиметра. Изсипах игличките под пирамидата. Знаех, че ще ми е нужна само една искра.

Взех запалката на Гроувър, разтърках я между дланите си по някаква необяснима причина, пъхнах я под пирамидата и щракнах. Излезе искра, но нищо не подпали. Разтръсках я.

— Хайде, само веднъж.

Отново щракнах. Нищо.

— Последен път.

Пак щракнах, появи се пламъче, мигом подпали игличките и угасна. Пламъкът не изтрая повече от секунда, но беше достатъчен да подхване сухите иглички, които горят като барут. Ако ви се е случвало да подпалите коледната елха, знаете какво имам предвид. Бавно добавях борина и като се уверих, че огънят достатъчно се е разпалил, потърсих по-големи клончета. Дори пън.

Едва крепейки се на краката си, събрах достатъчно дърва да поддържат огъня в продължение на няколко часа. Оградих го с камъни, за да му осигуря заслон, като оставих отвор само в задната част, така че да излъчва горещина към нас. Поставих обувките си в пукнатина между две скали. Достатъчно близо, за да се сушат, но без да се стопи гумата им. Съблякох якето, пъхнах се обратно в чувала и заспах в секундата, в която главата ми докосна земята.

Последната ми мисъл бе за празната запалка на Гроувър. Тази вечер ни беше дала последното си пламъче. Условията ставаха все по-тежки. Подгизнали дрехи, мокри крака, мазоли и малко енергия. Все още имахме от планинския лъв, но дори с пестеливи порции нямаше да изкараме повече от два дни.

В това количество беше предвиден и Наполеон. Ако не го хранехме, може би щяха да станат три дни.

Проблемът бе, че не можех да не го храня. Теоретично, при различни обстоятелства, да кажем, на топло и удобно в кабинета ми или в операционната, бих могъл да обсъждам как ще изям Наполеон, за да не загина от глад. Но истината бе, че сега, когато умирах от глад, не можех да го изям. Само щом го погледнех, той ме близваше по лицето и размахваше опашка. А задухаше ли вятър, скачаше, обръщаше се в същата посока и започваше да ръмжи. Всяко същество с такъв боен дух заслужава шанс.

Други досега да са го нарязали на пържоли и да са го изяли, но аз не бих могъл. А и без това сигурно ще е жилав като стар чепик. Но ако трябва да съм откровен, всеки път щом го погледнех, виждах Гроувър. Може би това бе достатъчно основателна причина.

 

 

Шест-седем часа по-късно, с първите проблясъци на утрото, пъплещи по сиво-бялата планина пред нас, необичаен шум ме накара да отворя очи — пращене и топлина от огън. Мозъкът ми веднага регистрира този звук и скочих като ужилен — изплаших се, че сме се подпалили.

Не бяхме.

Ашли наглеждаше огъня. Беше го правила от няколко часа. Дрехите ми бяха топли, сухи и дори, странно, сгънати и подредени върху един скален рафт на крачка от огнището. Тя разравяше жаравата с дълъг клон, с който се бе сдобила неясно откъде. Шейната й стоеше на парче гола земя. Беше обрала всичко наоколо. Всичко, до което ръката й бе стигнала, бе хвърляно в огъня, за да не угасне. Сега слагаше последната пръчка, която бях донесъл, от нея идваше и пращенето. Обувките ми бяха обърнати, кожата — суха. Както и чорапите ми. Стоях втрещен и търках очи, боксерките ми се свличаха от хълбоците, тъй като вече ми бяха станали с два номера по-големи.

— Здрасти — насочи тя към мен пръчката, чийто връх пушеше, — можеш да помислиш за един-два номера по-малки гащи, като се измъкнем оттук. Тези ми се виждат големички. А и… — описа кръг с пръчката си — гледай да имат копче на дюкяна. Да не продаваш хотдог?

Покрих се, разтърках очи и се върнах да си легна.

— Бих искал кафе, канелена кифличка, шест яйца на очи, нюйоркски пържоли, няколко картофени кюфтета, портокалов сок, парче лимонов кейк и ябълков — не, нека да е прасковен пай.

— Може ли малко и за мен?

Надигнах се.

— Не си спала много, предполагам?

Тя сви рамене.

— Не можах. Ти беше страшно уморен. Дори говореше насън. А дрехите ти бяха вир-вода. Така и така не съм ти много полезна, поне това… — Тя очерта кръгче с пръчката си. — Това мога.

— Благодаря. Наистина. — Облякох се. Обух топлите обувки, което ме накара да се усмихна, и грабнах брадвичката. — Сега се връщам.

Дойдох след половин час с пълни ръце. Направих още три такива акции. Чувал съм, че съпругите и майките в африканските племена прекарват от три до десет часа дневно, в зависимост от условията, в търсене на вода и дърва за огрев.

Сега разбирах защо.

Разпалих огъня, разтопих сняг, затоплих малко месо и нахраних Ашли и Наполеон. Докато дъвчеше кротко, тя посочи към кучето:

— Ребрата му се броят.

— Да… мисля, че с нетърпение очаква да се измъкне оттук.

Гласът й омекна и долових едновременно хумор и сериозен тон.

— Аз също.

Известно време мълчахме. Разнежени от топлината на огъня.

— Как е кракът ти?

Тя сви рамене.

Коленичих, откопчах ципа на чувала и прокарах ръка по бедрото й. Отокът бе спаднал, а моравото петно не се бе увеличило. И двете бяха добър знак. Тя вдигна поглед към мен, докато оглеждах шевовете по лицето й.

— Трябва да извадя конците, преди да са враснали в кожата.

Ашли кимна разбиращо. Взех швейцарското си ножче, клъцнах всеки бод и после се заех с болезнената и неприятна дейност по изваждането на конците. Тя протегна длан и аз започнах да ги пускам там. Стискаше очи, но нито веднъж не извика.

Когато приключих, тя скръсти ръце и ме попита:

— Как изглеждам?

— Не е нещо, което един добър пластичен хирург да не може да оправи.

— Толкова ли е зле?

— Неоспорин или течен витамин E биха били от полза, щом се върнем у дома. Заличават белезите.

— Течен витамин E ли?

— Ами да. Рейчъл ме караше да й мажа корема, за да не получи стрии, когато беше бременна с близнаците.

— Обзалагам се, че им липсваш.

— И те ми липсват.

Тя смени темата.

— Не знам дали си имал вече време да помислиш, но какъв е планът?

— Подслон и храна — отвърнах и несъзнателно погледнах часовника си, бях забравил, че не работи. — Тук сме на нещо като плато. Продължава още километър и нещо приблизително през дърветата, после внезапно прекъсва, доколкото си спомням. Ще ми се да се доберем дотам тази вечер. Ако прекъсва, все нещо има в подножието. Мисля, че може да е някакъв водоизточник. Езеро, поток, нещо такова. Може би ще успеем да се устроим там за няколко дни, което ще ми даде шанс да намеря храна.

Тя хвърли поглед към лъка, вързан отгоре на шейната.

— Шест стрели достатъчни ли са?

Вдигнах рамене.

— Нямам голям избор. Ребрата ми са по-добре, но дръпна ли тетивата докрай, болката се връща. Гроувър е имал по-голяма дължина на опъна от мен, затова ми е трудно да го задържам.

— По-голяма какво?

— Дължина на опън. Всеки лък съответства на стрелеца. Като обувките. Можеш да носиш не своя номер, но няма да ти е удобно. — Загледах се в тъмните облаци, прииждащи над върховете срещу нас. — Изглежда, днес ще вали сняг. И то много. Иска ми се да преминем през гората, преди да натрупа.

— Готова съм — кимна тя.

Набързо събрахме багажа — нещо, в което ставахме все по-добри — и надянах хомота, преди да имам време да се притесня. Тъкмо бях завързал снегоходките и бях направил първите няколко крачки, когато я дочух да подвиква отзад:

— Бен?

Спрях, без да се обръщам:

— Да.

— Бен? — повтори тя, този път по-тихо.

Тонът й звучеше различно. Обърнах се и се приближих до шейната, дърпан от коланите.

— Да.

Тя ме гледаше от спалния си чувал. Белегът над окото й щеше да заздравее, но беше розов и се нуждаеше от антибиотичен мехлем. Пресегна се и сграбчи ръката ми. Лентите от дънковото яке на Гроувър висяха разръфани от ръцете ми като дрипи. Ръкавиците ми бяха целите на дупки и показалецът на дясната ми ръка стърчеше. Тя задържа ръката ми и започна да увива лентата около нея.

— Добре ли си?

Питаше не само за краката и стомаха ми.

Коленичих и дълбоко въздъхнах.

— Добре съм, стига да не мисля за повече от една крачка напред. Само по една наведнъж.

Това я успокои и се хвана за шейната, готова за постоянното клатене и подрусване.

 

 

Снегът не закъсня. Започна да се сипе на парцали, преди да бе изминал и час. Прекосяването на въпросния километър през дърветата ни отне повече от три часа. Излязохме на ръба на стръмен склон, който се спускаше към нещо като долина. Естествено, само си представях, че това е долина, защото поради плътната бяла покривка не можех да съм сигурен.

Вмъкнах се под отрупаните със сняг клони на един бор и извадих картата на района, която бях направил. Предположих, че сме на десетина километра от мястото на катастрофата, в периферията на една долина. Трябваше да сме се движили на сто двайсет и пет градуса, но заради постоянното ни криволичене наляво и надясно, за да заобикаляме скали, первази, малки възвишения и паднали дървета, вероятно се бяхме отклонили три до четири километра от първоначалния ни азимут. Това трябваше да се очаква и почти нищо не можех да направя. Движението по права линия сред природата е почти невъзможно. Макар че движението в права посока е възможно. Ала има голяма разлика между права линия и права посока. Двете ще те отведат в същата посока, но не на едно и също място.

Хора, опитни в разчитането на компаса, които се отнасят сериозно към показанията му, които се занимават с тъй нареченото ориентиране, успяват да преодоляват отклоненията, които условията налагат, и да се връщат на правата линия, на предварително определената точка. Само че аз не бях толкова добър.

Да погледнем на въпроса по друг начин: когато тръгнахме, заложих на курс на сто двайсет и пет градуса. После бързо стигнахме малък хълм, който не успях да изкача, затова го заобиколихме. Щом минахме от другата му страна, продължих с първоначалните координати. Все едно се движехме по градусна мрежа. Тръгвахме по едната страна на клетката, завивахме надясно, изминавахме три клетки напред, после пак наляво и продължавахме по първоначалните координати. Точно сега сме на три клетки по-далеч от правия път. Изминали сме десетина километра от мястото на катастрофата и сигурно това разстояние щеше да е двойно повече, ако не бяхме се върнали заради тежките условия.

Моята скица показваше, че сме на двайсетина километра от единствената линия, която бях забелязал на джипиеса, наподобяваща коларски път или туристическа пътека, или нещо подобно. Вече четиринайсети ден бяхме в това приключение, а пъплехме като охлюви. Колкото и да ми се искаше да продължим, налагаше се да си направим заслон и да не мърдаме от него, докато не се снабдим с храна. Без топлина щяхме да изкараме едва няколко дни. А след това щях да съм прекалено изтощен, за да тръгна да търся храна.

С брадвичката отсякох няколко клона от дървото, под което се бяхме приютили, за да направя вход откъм заветната страна, и ги натрупах от задната за по-добра изолация. Отсякох клони от съседни дървета и продължих да ги трупам вертикално един върху друг, като ги заривах със сняг в основата им. Преплитах отрязаните клони с клоните на нашето дърво и така образувах нещо като скара на покрив. След около час имахме приличен заслон.

— Никак не е зле — призна Ашли.

— Не бих искал да живея тук, но засега ще свърши работа.

Изпитвах ужас от следващото упражнение. Лъков свредел. Събрах клечки, борови иглички и вейки, дори наскубах малко мъх от единия си чорап. Вдянах шпиндела в тетивата на лъка и внимателно започнах да го въртя върху основната дъска. Щом успях да направя дупка в нея, изцяло се заех с въртенето на лъка. На тази височина ми отне повече време да добия пушек. След пет минути имах достатъчно, за да направя въглени. Оставих лъка и шпиндела, вдигнах дъската и огледах въглена. Можеше и да стане. Предпазливо задухах и просветна малко червено огънче. Духнах отново, много по-силно. Въгленът се разпиля на прах.

Започнах всичко отначало.

Този път въртях лъка почти десет минути, защото исках да съм сигурен, че дървесната пепел е достатъчна, за да се получи въглен. Всеки, който някога е правил това, ще ви каже, че десет минути са много дълго време. Опитните хора биха запалили огън по този метод за две минути или по-малко. Но аз нямах този опит.

Оставих лъка, вдигнах дъската, лекичко духнах, после пак и този път пушекът се изви нагоре. Продължих да духам още известно време, докато се образува червен въглен, който поставих внимателно в купчинката клечки, иглички и мъх от чорап, като внимавах да не разпилея разпалената дървесна пепел, която образуваше въглена. Продължих да духам още известно време. И още. И още.

Най-после се появи малко пламъче. Продължих да го раздухвам, пламъчето се разпали, разгоря.

Имахме си огън.

Ашли лежеше и невярващо поклащаше глава.

— По-добър си от Робинзон Крузо. Запали огън без кибрит, без газова бутилка, без нищичко. Откъде знаеш всичко това?

— Когато стажувах в Денвър…

— Когато си се учил да кълцаш хора ли?

— Всъщност вече се бях учил на трупове и се справях доста добре. — Усмихнах се. — С Рейчъл прекарвахме все повече време в планината. Може да се каже, че беше достъпно развлечение. Та веднъж й хрумна тази щура идея да не вземаме нищо за запалване на огън. Никакъв кибрит, нито запалка, нито примус. А още по-малко джетбойл. Искаше да го направим по древния начин. Ако не си запалим огън, ще стоим на студено. Затова си купих някои книги, прочетох това-онова, гледах картинки и се пробвах няколко пъти. Дори звъннах на един ръководител на скаути да ми предаде някой и друг урок. Отидохме в планината на палатка и разбрах какво става и какво не става. В крайна сметка се научих как да правя огън.

— Напомни ми да й благодаря, когато се запозная с нея. — Ашли размаха пръст насреща ми. — Откъде си се научил да си държиш така устата?

— Какво имаш предвид?

— Когато се концентрираш върху нещо, правиш ей такава физиономия… — Тя изкриви лице. Сякаш беше прокаран конец през веждата й, през бузата и бе завързан за ъгълчето на устната, и после бе дръпнат надолу. — Ето такава.

— Толкова болезнено ли изглежда?

— Не знам. Болезнено ли ти се струва?

— Много.

— Всъщност не. Прави те да изглеждаш по-скоро… глупаво.

— Благодаря. Ще ти го припомня следващия път, когато трябва да ходиш по нужда.

Тя се разсмя.

— Твоите сестри шегуват ли се с теб?

— Не ме виждат под маската.

Тя се отпусна назад и затвори очи. Настъпи тишина и осъзнах, че съм привикнал към звука на гласа й. И за пръв път тишината ме накара да се чудя дали ми липсва, когато не се носи наоколо.

 

 

Тъй като нашият заслон беше направен изцяло от иглолистни клони, ухаеше на свежо и чисто. Беше най-екологичната къща, в която съм отсядал.

— Аха. Истински зелен дом — разсмя се Ашли. Вътре беше топло и удобно, а клоните над нас вършеха добра работа. Служеха ни като навес и позволяваха на пушека да излиза. Вече беше късно следобед, но оставаха два часа до мръкване. Облякох якето, завързах снегоходките и грабнах лъка.

— Ще изляза да огледам наоколо.

— Дълго ли ще се бавиш?

— Може би час.

Хвърлих поглед на Наполеон.

— Веднага се връщам. Прави й компания.

Той се завъртя в кръг и се скри в спалния й чувал.

Имаше един проблем с подобни заслони — след като ги направят, хората влизат вътре, разполагат се удобно, палят си огън и после всичко лумва в пламъци и се срутва на главите им. Предвид състоянието на Ашли, тя не би успяла да се измъкне, и тази възможност изглеждаше много страшна.

Насочих пръст към нея:

— Внимавай с огъня. Не му позволявай да се разпалва. Направиш ли го, цялата ни коледна елха ще пламне, и ти заедно с нея, защото се съмнявам, че ще успееш да избягаш. Тук си много добре барикадирана. Дръж снега подръка. Ако огънят се разбушува, хвърли му няколко шепи отгоре. Не много. Не да го задушиш. Просто малко да го овладееш. Става ли?

Тя кимна, направи снежна топка и я запрати по мен.

Изкачих малко възвишение. Вървях откъм заветната страна, откъдето вятърът бе навял по-малко сняг. По тънката бяла покривка се виждаха туфи суха трева и заледени камъни като дъвки по тротоар. Или по-скоро като пилешки изпражнения.

Дробовете ми казваха, че все още се намираме на три хиляди метра височина. Въздухът беше разреден и въпреки че бяхме тук вече две седмици, не бях се адаптирал. Улавях се, че дишам тежко дори когато не се движех. Предполагам, това се дължеше на дългото ми живеене на морското равнище. Имах напредък, но не беше лесно.

Снегът бе спрял да вали и облаците се бяха разкъсали. Небето си бе все така сиво, но вече не бе надвиснало застрашително над главите ни. Пред погледа ми се ширна цялата долина. Хребетът, на който се намирах, имаше формата на подкова и ограждаше обширна площ от около трийсет и пет — четиридесет квадратни километра. Замръзнали потоци, малки ручеи се провираха измежду дърветата и дълбаеха лицето на земята. С изключение на някое и друго възвишение или островърхо хълмче, местността изглеждаше равна в по-голямата си част. „Равна“ е относително казано на тази височина, но беше много по-добре от мястото, откъдето идвахме.

На около двеста метра от нашия заслон стигнах до тесен перваз, седнах, вдигнах догоре ципа на якето си срещу вятъра и взех да оглеждам околността. Свих длани около очите си като бинокъл за по-добър фокус и заоглеждах всеки метър, като постоянно се питах дали видяното не е дело на човешка ръка. Продължих с огледа, докато започна да застудява и да мръква.

Малко преди да настъпи пълен мрак, зърнах нещо кафяво. Приличаше на ствол на високо дърво, само че стоеше хоризонтално, близо до върховете на гората. Примижах, завъртях глава насам-натам за по-добър фокус. Трудно можеше да се определи, но си заслужаваше втори оглед. Отворих компаса, отчетох деветдесет и седем градуса и поставих там пластмасовия маркер. Имаше полза от въртящ се визьор. С падането на мрака тръгнах обратно към заслона. На двайсетина метра пред мен нещо бяло се стрелна през пътя ми. Заредих стрела и зачаках отново движение. Чаках пет минути. После забелязах, че нещото подскочи. И отново. Ето го, малък бял заек. Големи уши, големи крака, сгушен, подскачаше между дърветата.

Опънах тетивата, прицелих се точно в средата на заека, задържах дъх и натиснах спусъка. В мига, в който стрелата излетя от лъка, зайчето отскочи на петнайсет сантиметра. Стрелата ми прелетя безобидно покрай него и се заби в снега. Зайчето подскочи още два пъти и изчезна.

Затърсих стрелата си, но ровенето в снега беше болезнено заради раните и пукнатините по ръцете ми. Реших да я оставя там до следващия ден.

 

 

Заварих Ашли да поддържа огъня пламтящ и пукащ. Дори бе успяла да кипне вода и да затопли последните ни запаси месо. Оставаше ни може би за още ден. Тя погледна лъка и забеляза липсващата стрела.

— Какво стана?

— Подскочи.

— А ако не беше?

— Почти съм сигурен, че щяхме да имаме заек за вечеря.

— Отсега нататък ще се наложи да ги държа, докато ги уцелиш.

— На всичко съм готов, само да ги хванеш.

Това я разсмя.

— Я кажи, искаш ли да се поразтъпчем?

Тя повдигна и двете си вежди.

— Сериозно ли?

— Да. Ако се облегнеш на мен, мисля, че ще можем да се изкачим на това възвишение. Трябва да видиш нещо.

— Да видя нещо ли?

— Може би да. Може би не. Трудно е да се каже. Не искам да рискувам, докато не го видим и двамата.

— Какво пък има да рискуваме?

— Идеята ми беше да продължим да се спускаме на по-ниско, но това нещо, което забелязах, би могло да ни задържи на платото за още няколко километра. Два-три дни за промяна в курса, после още три-четири дни, за да компенсираме. Седем загубени дни, ако греша.

Нямаше нужда да й обяснявам, че се движехме по ръба. Още една седмица би ни убила. Може би дори вече бяхме мъртви, без да го знаем.

— Какво видя?

— Не съм сигурен. Прилича на дърво, само че лежи хоризонтално на равнището на върховете на дърветата. Една хоризонтална линия в море от вертикални.

— Дали ще е безопасно за мен да вървя?

— Не, но с шейната няма да се справим. Ще вървим бавно. Стъпка по стъпка.

— Доверявам ти се. Щом мислиш, че трябва да го направим.

— Не става въпрос за доверие. А за това, че четири очи виждат по-добре от две.

— Кога искаш да тръгнем?

— Още призори. Изгряващото слънце може да е най-добрият ни шанс.

Отвеждането на Ашли до този перваз щеше да е рисковано, но не повече от избора на посоката ни. Когато най-напред потеглихме от мястото на катастрофата, всеки можеше да предлага какво ли не. Но сега вече, когато сме толкова напреднали и далеч, за да се връщаме, трябваше да решаваме заедно. Защото виждах какво можеше да ни донесе преходът през следващата седмица. Животът или смъртта ни до голяма степен зависеше от посоката, в която щяхме да поемем.

Освен това знаех, че се нуждаем от почивка.

 

 

Настанихме се в спалните си чували в колибата от борови клони, които огънят ни осветяваше отвътре. За първи път от много дни се разгорещих и разтворих ципа на спалния си чувал. След като поех оскъдната си порция храна, насочих вниманието си към крака на Ашли. Отокът беше спаднал, напипвах възелчета и нова тъкан около счупеното място. Все добри знаци.

Седнах насреща й, положих здравия й крак в скута си и започнах да масажирам енергично стъпалото, прасеца и накрая седалищните й мускули, за да засиля кръвообращението.

Тя се загледа в мен.

— Сигурен ли си, че не си се обучавал за масажист?

— Лежиш неподвижна от две седмици. Трябва да засилим кръвообращението. Опиташ ли се да станеш просто така, ще си като оловно човече.

— Какво, какво?

— Оловно човече. Нали ги знаеш, дето се клатят насам-натам, но не падат. — Продължих да разтърквам с палеца си десния й хълбок. Това й причини болка и тя примижа, накрая издиша дълбоко и мускулът се отпусна. Понякога външният вид създава подвеждаща представа за хората, но чак когато ги докоснеш, разбираш истината за физиката им. Ашли беше цялата в мускули. Издължени, елегантни, гъвкави мускули. И вероятно това бе спасило живота й. Човек със стандартна конструкция би се стопил в останките на самолета.

Захванах се с левия й крак, като внимавах да не го размествам. Трябваше просто да стигна до мускулите на стъпалото и прасеца.

— Не бих рискувал да те дразня и да получа някой шут, когато оздравееш. Цялата си един голям мускул.

— Както лежа постоянно тук, нямам такова усещане.

— Ще си върнеш тонуса. Трябват ти няколко седмици и ще си чисто нова.

— Жена ти добра бегачка ли е?

— За първи път я видях в гимназията. Помислих си, че това са най-плавните движения, които някога съм виждал. Все едно е от вода. Просто се лееше по пистата. Пръстите на краката й почти не докосваха земята.

Когато натиснах прасеца й, тя трепна.

— Ще трябва да научиш Винс на това, когато се приберем. — Ашли отметна назад глава и притаи дъх. Като го изпусна, каза: — Наистина, как се научи да го правиш?

— С Рейчъл продължихме да се състезаваме и в медицинския институт. Някак естествено започнахме да се тренираме един друг. Тя определено имаше нужда, защото беше наследила странните крака на майка си.

— Какво имаш предвид?

Докоснах стъпалото й от външната страна, в основата на големия пръст.

— Кокалчета.

— И наистина си масажирал кокалчетата на тази жена?

Прокарах палеца си дълбоко по свода на стъпалото и пръстите на краката й се свиха.

— Трудно ти е да го повярваш ли?

— Тук надушвам някаква откачена любов — поклати глава тя.

— Винс не ти ли масажира краката?

— Не би го правил дори с гумени ръкавици.

— Няма да е зле да поговоря с този мъж.

— Добра идея — щракна с пръсти тя. — В списъка добави и онова нещичко с пръчката, дето прави огъня.

— А, не — усмихнах се аз.

— Защо не?

Обух й чорапа и върнах крака й в спалния чувал.

— Защото преди това ще трябва да го убедя да направи нещо друго.

— Какво точно?

— Да си купи сателитен телефон.

Не съм сигурен кое ме топлеше повече — огънят или веселото й кикотене.