Чарлс Мартин
Планината помежду ни (14)

13.

Събудих се по изгрев-слънце, изтощен, с болки. Обърнах се, завих се през глава и отново потънах в сън до обяд. Въпреки усилията си не можех да се надигна от леглото. Не помня някога да съм спал толкова дълго, освен в деня след катастрофата. Явно адреналинът ми се беше изчерпал.

Ашли не помръдваше. Голямата височина и гладът, и самолетната катастрофа, и огромната болка си казваха думата. Малко преди залез най-после изпълзях от чувала си и със сетни сили запристъпвах по снега. Болеше ме всяка частица от тялото и едва мърдах.

Шести ден. Огънят отдавна е угаснал. Но дрехите ми са сухи. Навличам ги, налагам си да подредя раницата, запалвам отново огъня, за да й осигуря топлина, и пускам няколко шепи сняг в канчето, за да е готова водата, когато се събуди. Внимавам да не поглеждам към Гроувър.

Нуждаем се от храна.

Премятам раницата през рамо, завързвам лъка за нея и излизам от бърлогата точно когато слънцето се подава. Навън студът е сух, режещ, парата от дъха ми се превръща в ситни кристалчета. Заметох следите си пред входа. Така щях да знам дали сме имали неканени гости, докато съм отсъствал. Привързах снегоходките на краката си, извадих компаса, огледах наоколо. В далечината, може би на около два километра, забелязах да се подава скалист зъбер и потеглих натам. Въпреки височината, на която се намирах, нямах никаква видимост, затова компасът се оказа безценен.

В продължение на три часа си набелязвах цел и газех през снега. Беше твърд, а не мокър и мек, но се налагаше постоянно да спирам, за да затягам гетите над коленете си. Първото езеро се оказа замръзнало. Заобиколих го, за да открия потока, откъдето се оттича. Той не беше замръзнал. Водата изглеждаше чиста и почти сладка на вкус. Беше студена и рискувах да се преохладя, но тъй като се движех достатъчно, реших да пия. Накрая урината ми се избистри. Добър знак.

След около километър и половина потокът правеше остър завой наляво, където образуваше малко дълбоко езерце в скална тераса. Бреговете му бяха затрупани с камари сняг. Нямах голяма надежда, че с тези ръце ще мога да си послужа с въдицата. Бяха нацепени и премръзнали. Пък и нямах голям опит с мухарския риболов и не си представях защо една риба ще клъвне на изкуствена муха, когато е наясно, че муха не би оцеляла при такива условия. Рибите никак не са глупави.

Гроувър имаше малко шишенце с изкуствен хайвер на сьомга — червени и оранжеви топченца. Нанизах едно на кукичката, вдянах влакното и пуснах стръвта във водата.

След двайсет минути напразно чакане си прибрах такъмите и тръгнах да търся друго, по-голямо езеро. На около два километра го открих. Същият ритуал. Същият резултат. Само че този път забелязах малки черни сенки да се стрелкат около скалата и по течението на потока. Множество черни сенки. Виждах, че там има риба, но защо ли не кълвеше?

Риболовът е тънък занаят.

Трийсет минути по-късно, вдървен от студ, си събрах такъмите и се повлякох през снега в издирване на друго езеро. Чувствах се изтощен, премръзнал и гладен. Този път трябваше да изкача едно възвишение, после да се спусна към някакъв поток. Заради надморската височина и болката в ребрата ми и най-малкият хълм означаваше огромно усилие. Изразходвах калории, които не можех да си възстановя. Стигнах до горе, свлякох се до долу и стигнах до брега на поредния поток. Изглеждаше почти двойно по-широк, но по-плитък и въпреки това водата продължаваше да тече.

И тук забелязах черните сенки. Много сенки.

Поразчистих снега и легнах на скалата — разперих се като пеперуда с лице към водата. Устата ми се пълнеше със слюнка при вида на планинската пъстърва. Този път бавно спуснах във водата кепчето на Гроувър под нивото на стръвта. Проблемът при този метод бе, че трябваше да потопя едната си ръка във вода с температура минус два градуса. Първоначално почувствах пронизваща болка, а после ръката ми стана безчувствена — което се случи много бързо.

Сенките изчезнаха, после отново предпазливо се подадоха. Плуваха все по-наблизо. Бавно се доближиха до зрънцето хайвер и започнаха да го гризат. Може би заради студената вода, но те също бяха твърде мудни. Внимателно вдигнах кепчето. Бях хванал седем пъстърви колкото пръст на ръка. Изтърсих ги на снега на метър от потока и пъхнах замръзналата си ръка в джоба на пухеното яке. С малката брадвичка отсякох един клон, на който надянах мрежата, заложих зрънцето и ги потопих във водата. Улових още няколко риби.

Изядох всичко освен главите.

После допълзях до брега и продължих с „риболова“ повече от час. Когато забелязах, че сянката на снега ми се удължи, преброих улова си. Четиридесет и седем. Щеше да ни стигне за днес и утре. Прибрах багажа и тръгнах обратно по следите си. Отъпканият сняг със заледена от ниската температура повърхност ми помогна да се върна за по-кратко време. По пътя извадих стрела от колчана, заредих я на лъка, поех си дълбоко въздух и силно издърпах тетивата. Отначало почти не помръдна, после поддаде и успях да я изтегля чак до лицето си. Болката в ребрата ми беше пронизваща, но бях опънал лъка до краен предел. Прицелих се в стъблото на някакво иглолистно дърво, голямо колкото дланта ми, на двайсетина метра и пуснах тетивата. Стрелата прелетя на около пет сантиметра от него и потъна в снега вдясно. Копах няколко минути и я открих, забодена в замръзналата почва. Макар и бавно, можех да опъвам лъка. И въпреки пропуска си бях много близо до целта. А от такова разстояние попадението ме устройваше.

Отдавна беше минало полунощ, когато се добрах до нашето плато. Стори ми се странно, че е толкова светло. Последните петстотин метра изминах бавно, предпазливо, като постоянно се оглеждах да доловя движение. Не забелязах нищо, но входът на нашата пещера ми показа нещо друго. Лунната светлина безпогрешно освети приближилите се следи. Стигаха до дясната страна на входа, като между тях се забелязваше заоблен отпечатък, като от животно, лежало по корем в снега. Имаше голяма вероятност да го заваря още там. Или да ме дебне някъде отблизо.

 

 

Заварих Ашли много изтощена. Очите я боляха. Класически признаци на височинна криза, комбинирана със сътресение и глад. Намерих още съчки и подсилих огъня, изкормих шест риби и ги нанизах на дълъг тънък шиш. Докато ги печах, направих кафе. Кофеинът щеше да помогне на храносмилането й и за усвояването на хранителните вещества — да не споменавам уталожването на глада. Ядеше и пиеше бавно. Поднасях чашата към устата й и белех следващата риба, докато тя дъвчеше. Изяде четиринайсет, изпи две чаши кафе, преди да успее да поклати глава.

Наполеон седеше примирено и се облизваше. Поставих шест риби на снега пред него и го подканих:

— Вземи.

Той стана, подуши ги, размърда нос и ги излапа. Омете всичките, заедно с главите.

Дадох на Ашли последното хапче „Перкосет“, наложих крака й със сняг и го поставих нависоко, после проверих кръвообращението й. Отново заспа и тогава осъзнах, че не бяхме разменили нито дума от завръщането ми. Останах буден още няколко часа, за да поддържам огъня, да похапна и да наблюдавам как цветът на кожата й се възвръща, а плиткото й дишане става по-дълбоко. По-голямата част от времето лежах в чувала си, притиснал стъпалото й към корема си. Малко преди разсъмване излязох навън. В този момент една дълга сянка се плъзна по скалната стена отсреща и изчезна сред дърветата отляво. Наполеон стоеше до мен и ръмжеше. Той също я бе усетил.