Чарлс Мартин
Планината помежду ни (11)

10.

Бурята бе натрупала още цял метър пръхкав сняг. Без снегоходките бих затънал до кръста, бих станал вир-вода и не след дълго студът би сковал краката ми. Наложих си да внимавам. Ако положението излезеше извън контрол и се сурнех по някой хълм, непременно трябваше да опазя снегоходките си.

Въпреки необходимостта да слезем на по-ниско, първо трябваше да се изкача възможно най-високо, за да преценя от птичи поглед в какъв район се намираме. Там смятах да включа джипиеса и да си отбележа координатите на видяното. Въздухът изтъняваше, снежната повърхност хващаше тънка хлъзгава ледена корица, което ме принуждаваше постоянно да свалям и слагам снегоходките, а се чувствах много по-слаб от очакваното. Катерих се до обяд, следобед се добрах до малък хребет, извисяващ се над платото, може би на около триста метра над мястото на катастрофата. Чак късно следобед пред мен се откри гледката, на която се надявах.

Ала тя не ме успокои.

Бях очаквал да зърна някаква следа от цивилизация. Светлинка. Пушек от комин. Постройка — каквато и да е. Нещо, което да ми даде посока. Причина да се надявам. Завъртях се, оглеждайки хоризонта, и истината ме връхлетя.

Намирахме се насред пустошта. Не откривах нищичко, докосвано от човешка ръка.

Пуста, снежна безбрежност, разчупена от насечени зъбери и недостъпни проломи, простиращи се на стотина километра околовръст. Потърсете в речника думата „уединен“ и ще попаднете на илюстрация, изобразяваща мен на върха на тази скала. Включих джипиеса и започнах да се ориентирам по картата, която потвърждаваше онова, което очите ми виждаха. Компасът регистрираше посоките и градусите, показвани от електронното устройство. Единствената изненада беше броят на езерата и потоците, изобразени на екрана. Стотици. Може би хиляда. Всички трябва да са замръзнали по това време на годината, но забелязах няколко, които се намираха по-наблизо, и това определи маршрута ми за следващия ден.

В далечния югоизточен ъгъл на екрана мернах мъглява линия, която подсказваше за черен път на дървосекачи или следа от снегомобил. Виеше се нагоре-надолу по някакво ждрело между две планински вериги. Загледах се в тази посока, ала видях единствено върхове на дървета и оголени зъбери. Ориентирах джипиеса спрямо околните върхове и отбелязах данните от компаса. На такова разстояние неточност от един градус би означавала неколкокилометрово отклонение. Тъкмо увеличавах екрана, когато той примигна и угасна. Почуках го отстрани, сякаш от това би имало някаква полза, но си остана безжизнен. Студът бе изтощил батерията. Затворих очи и се опитах да запаметя всичко, видяно на екрана, после го добавих към скицата, която начертах предния ден. Беше незавършена, непълна, но по-добър вариант от празен лист.

Поех обратно по мръкнало. Чувствах се изтощен. Искаше ми се единствено да легна и да спя, но мисълта за Ашли, облещила очи от тревога, ме подтикваше да местя крака. Колкото и да я бях подготвил за закъснението си, знаех, че след залез-слънце щеше напрегнато да се ослушва за моето завръщане. И минутата щеше да й се струва цял час. Очакването на някого има способността да превръща минутите в часове, часовете в дни, а дните в няколко живота.