Джули Джеймс
Любов под прикритие (9)

9

Преди шест години, след като се уволни от армията, Джон се озова в най-трудното лято от своя живот.

Беше в Чикаго, двайсет и седем годишен и необвързан и живееше с родителите си, докато чакаше да дойде август, когато щеше да започне подготовката му за ФБР.

И беше отегчен до мозъка на костите си.

Вярно, част от това можеше да се очаква, докато отново привикваше към цивилното ежедневие. Животът му като войник определено го беше държал във върхова форма. Като всички от своя взвод, беше участвал в няколко задгранични мисии, а между тях беше тренирал. Непрестанно. Физическите изисквания към рейнджърите не бяха шега работа и той непрекъснато беше тренирал до изнемога, отвъд границите на здравия разум за мнозина други.

В допълнение към физическата подготовка, имаше скокове с парашут, бойни упражнения, както и дни, когато взводът му натоварваше колите, подкарваха към стрелбището и прекарваха часове наред, изстрелвайки всичките муниции, които си бяха донесли. Дори времето за „почивка“ в гарнизона обикновено минаваше в някакъв вид физическа активност — футболни мачове, фризби и планиране на нападения над другите взводове.

Не че всичко беше забавления и игри. Всъщност немалка част от тези четири години си бяха направо отвратителни. Едно обаче не можеше да отрече: животът под такова напрежение го беше накарал да порасне страшно бързо и го беше възпитал в сериозна трудова етика. Винаги бе знаел точно кога трябва да се яви за мисия, ала никога не бе имал представа кога ще приключи. Казано простичко — рейнджърите не спираха, докато работата не бъдеше свършена.

Когато се уволни, разполагаше с четири седмици, в които да си отдъхне, преди да потегли към Куантико. Решил бе да остане при родителите си, защото прецени, че би било хубаво да е на някое познато място… а къщата на родителите му определено беше за предпочитане пред перспективата цял месец да спи на дивана на брат си или някой негов приятел. Вълнуваше се, когато самолетът кацна на летището в Чикаго, представяйки си предстоящите седмици като дълга ваканция, през която щеше да си отспи, да презареди батериите с храната, приготвена от майка му, и да се види с приятели и роднини.

И наистина беше така… в продължение на около три дни. Онова, което не беше очаквал, бе колко много свободно време щеше да има. Очевидно програмиран след четирите години в армията, той се събуждаше на разсъмване, въпреки всичките си усилия да спи до късно. Свикнал да започва деня с физически упражнения, той отиваше да бяга край езерото и се прибираше тъкмо навреме, за да види как баща му потегля към участъка и да се наслади на дълга и ленива закуска с палачинки, яйца и бекон заедно с майка си.

След това си поглеждаше часовника и се чудеше какво, по дяволите, да прави през следващите дванайсет часа.

Свикнал бе да не спира нито за миг, от изгрев-слънце до спускането на нощта, и буквално всяка минута от живота му да бъде разграфена. Освен това бе свикнал около него да има цял куп хора. Ала в Чикаго брат му и приятелите му ходеха на работа и никой от тях не беше свободен през деня. А къщата на родителите му му се струваше много по-тиха, отколкото си я спомняше.

На петата нощ от почивката си беше получил имейл от едно от момчетата от неговия взвод, което също току-що беше приключило военната си служба.

Кой да предположи, че кофтито всъщност било толкова забавно.

О, да, определено го разбираше.

Тъй като не беше от онези, които се отдават на гадното настроение, Джон реши да направи нещо по въпроса. След като за нула време се справи със списъка с домакински задачи, които майка му го помоли да свърши, той се залови да си измисли други проекти. Разчисти гаража на родителите си. Тавана. И дори своята стая и тази на Нейт.

— Човече, прекалено рано е за посещения простена брат му, докато отваряше вратата на апартамента си, с щръкнала във всички посоки коса, примигвайки срещу слънчевата светлина.

— Обяд е — заяви Джон, минавайки покрай брат си, за да остави двата кашона, които носеше.

— Когато работиш до четири сутринта, обяд е прекалено рано. — Нейт караше бизнес курсове през деня, а вечер работеше като барман. Идеята бе да се заеме с мениджмънт на ресторанти. — Какво е това всъщност? — Той посочи кашоните, които Джон беше оставил върху кухненския плот.

— Разчистих някогашната ти стая. Мама спомена, че ходи на уроци по рисуване и реших, че би могла да я използва като студио или нещо такова — отвърна Джон.

— Не може ли да използва твоята стая?

— Като оставим настрани факта, че в момента спя в нея, смятам да я превърна в кабинет за татко. — Вярно, през двайсет и седемте години от живота си Джон никога не бе виждал баща си да прави нещо, за което да има нужда от кабинет, но пък сега поне щеше да има място, ако го обземеше вдъхновение.

Нейт като че ли се мъчеше да потисне усмивката си.

— Не го приемай погрешно, Джон, защото това са все хубави проекти, с които си се нагърбил. Но според мен трябва да ти намерим хоби. И то, колкото се може по-бързо.

Без майтап.

— Остават ми само три седмици. Ще се справя. — Всъщност бяха точно две седмици, шест дни и двайсет и един часа до момента, в който трябваше да се яви в Куантико за първия си ден в Академията на ФБР. Не че някой ги броеше.

Въпреки нетърпението си, Джон внимаваше да не показва пред другите какво изпитва. Приятелите му от колежа си бяха устроили живота в големия град, работеха здраво над кариерите си, а после се забавляваха също толкова здраво, като всяка вечер ходеха в различен шикозен бар, където някой познаваше някой друг, който можеше да ги вкара вътре. Вдигаха наздравици за завръщането на Джон с невероятно скъп бърбън и го разпитваха за нещата, които беше видял и правил като рейнджър. И той им разказваше вълнуващите части (защото това бе, което искаха да чуят), ала те никога нямаше да разберат напълно онова, което беше преживял, нито онова, което преживяваше сега, как всичко вкъщи му се струваше едновременно познато и напълно чуждо, нито колко напрегнат се чувстваше през голяма част от времето, сякаш трябваше да прави повече.

Така че той правеше повече. Сам предложи да пребоядиса верандата на леля си, добави още едно бягане към ежедневните си тренировки, носеше покупките на баба си в дома за пенсионери и косеше моравата на родителите си. През ден.

Както и моравите на шестима от съседите им.

— Обади се госпожа Мъри, от другия край на улицата. Попита дали се занимаваш и с градинарство — каза майка му една вечер, докато миеха чиниите след вечеря.

Докато му подаваше един касерол, за да го подсуши, Джон зърна развеселени искри в очите й. Днес май се беше поувлякъл.

— Зависи колко плаща — пошегува се.

— Доколкото познавам госпожа Мъри, вероятно чаша адски сладка лимонада и чиния попрестояли курабии.

— Звучи съблазнително.

Майка му се усмихна и отново се залови с миенето на чинии. Няколко минути по-късно отново го погледна.

— Предполагам, че не е лесно да се приспособиш към обикновения живот вкъщи. Съжаляваш ли, че не остана в армията? — Тонът й беше нехаен, ала около очите й имаше тревожни бръчици.

Очевидно не се беше справял толкова добре, колкото си беше мислил, с това, да прикрива от родителите какво изпитва.

Тъй като не искаше да я тревожи още повече, при положение че беше изтърпяла предостатъчно, докато той беше в армията, Джон й се усмихна успокоително.

— Ни най-малко. Никога не съм си се представял да го правя цял живот. — И действително беше така — беше давал сто процента от себе си всеки ден, докато беше войник, ала от самото начало бе възнамерявал, когато тези четири години изтекат, да се върне към цивилния живот.

Сега просто трябваше да отиде в Академията на ФБР, така че да може да започне този живот.

И естествено, в онзи августовски ден, когато най-сетне пристигна в базата в Куантико и бе посрещнат от звука на оръдейна стрелба някъде в далечината и видя над главата му да прелита военен хеликоптер, той се ухили широко и почувства как по цялото му тяло се разлива адреналин.

Да. Това тук беше неговото място.

След всички тези дни, в които разполагаше с твърде много време и твърде малко за правене, нямаше търпение отново да бъде потен и уморен, и подлаган на предизвикателства, отново да чува как му крещят заповеди и му казват да си размърда задника, да се завърне на стрелбището и всичко останало. По дяволите, толкова беше щастлив, че очакваше с нетърпение дори завръщането си в класната стая.

В онзи първи ден, когато трябваше да се представят един на друг и да разкажат малко за това откъде идват, Джон бе открил две интересни неща. Първо, групата беше по-образована, отколкото беше очаквал — от четирийсет и един кандидати цели трийсет и един имаха поне магистърска степен. Някои от тях бяха адвокати, но имаше също така инженер по биомедицина с докторантура по патогенеза, един тип с докторска степен по лингвистка, колежански професор, който имаше докторантура по лесовъдство, както и един със степени по химия и химическо инженерство, който се беше отказал от доходоносна работа в Силициевата долина, за да дойде в Академията.

И разбира се, другото интересно нещо, което беше открил, когато влезе в класната стая.

Едната от кандидатките беше секси.

Е, да, това беше нещо ново за него. В полка му нямаше жени, така че не беше свикнал, когато огледа хората, заедно, с които през следващите няколко месеца щеше да се храни, да спи, да се поти, да стреля и да се бие, да види жена с дълга руса коса и светлосини очи, които можеха да накарат всеки мъж да се закове на място и да зяпне.

Името й беше Джесика Харлоу, научи, когато дойде неин ред да пристъпи напред и да се представи, и по едно забавно съвпадение тя също беше от Чикаго. Когато спомена, че е адвокат, Джон изобщо не се изненада. За разлика от някои кандидати, които бяха изглеждали притеснени в онзи първи ден и дори се бяха позапънали, докато се представяха, Джесика изглеждаше съвършено спокойна, докато описваше как интересът й към правото се беше зародил, когато била малка и слушала баща й, успешен адвокат, занимаващ се с гражданско право, да разказва за случаите си на вечеря.

— Винаги имаше толкова много интересни истории от съдебната зала — каза, говорейки ентусиазирано, — с думи, които звучаха толкова впечатляващо и драматично за едно осемгодишно дете… като повдигане на обвинение, изнасяне на пледоария и res judicata. Ала когато баща ми приключеше разказа си, очевидно, адски горд от себе си, аз оставах да седя на тръни на мястото си, докато не го попитах: „Да, но къде е добрата част, онази, когато някой го хвърлят в затвора?“.

Усмихна се, когато думите й бяха посрещнати със смях, който пооблекчи малко напрежението в стаята, а после заговори по-сериозно за желанието си да се реализира в професия, където щеше да служи на своята страна и нейните граждани и да допринесе с нещо за живота на другите. Беше красноречива реч, която даде израз на чувствата, които всички в стаята споделяха.

Когато тя свърши, класът изръкопляска, по-ентусиазирано, отколкото бяха аплодирали, когото и да било от останалите, и Джон я проследи с поглед, докато тя си сядаше на мястото.

Ако представянето беше първият им тест (а той подозираше, че е точно така, като се имаше предвид, че неколцина от инструкторите им седяха в дъното на стаята), Джесика Харлоу току-що беше хвърлила ръкавицата на предизвикателството.

Интересно.

Тъй като бяха от един град, когато свършиха с представянето, той реши да се приближи, за да се запознаят лично.

— Чикаго, а? Трябва да обединим усилията си, Харлоу. Предлагам първо да обезвредим тримата от Ню Йорк. — Намигна й, за да покаже, че се шегува. Тя се беше пошегувала в речта си, така че той реши да започне по същия начин.

В отговор тя му отправи любезна усмивка.

— Те вероятно кроят същото срещу нас.

След което беше отишла да си поговори с другата жена в групата, оставяйки го да си стои там.

Хмм. Нещата не се бяха развили така, както си беше представял.

Тогава не беше приел станалото на сериозно. Може би тя беше мъничко нервна, като повечето от кандидатите, след като помощник-директорът им съобщи, че на следващия ден ще имат тест по физическа подготовка. Това щеше да бъде първият от трите подобни изпита, които ги очакваха през времето им в Академията, и всички кандидати трябваше да го издържат поне веднъж, за да завършат.

На неколцина от тях този изпит беше подействал като леден душ.

— Тринайсетима от вас не издържаха — заяви помощник-директорът мрачно, когато на следващия ден се събраха в класната стая. — Това е неприемливо. Очакваме повече от вас… страната очаква повече от вас. Положете по-сериозни усилия. Бъдете по-строги със себе си. Защото, вярвайте ми, ние ще изискваме страшно много от вас през следващите двайсет и една седмици.

Джон не би могъл да излъже — когато ставаше дума за физическата част от програмата, онова, нещата, които очакваха от него бяха… ами, доста лесни. Не се опитваше да се покаже, но като се имаше предвид миналото му, да прави лицеви опори, да се набира на лост и да пробягва десет километра на терен с препятствия, нямаше да бъде проблем за него. Къде ти, като рейнджър правеше подобни неща в пълно бойно снаряжение, носейки огромна раница на гърба си.

Въпреки това осъзнаваше, че физическата подготовка не беше толкова лесна за всички. Всъщност за някои тя беше същинско мъчение. Включително и за Джесика.

Виждаше колко силно се дразни, че винаги завършва сред последните. Едно обаче трябваше да й признае: притежаваше желязна решителност. Докато пробягваха Пътя с жълтите павета, макар и покрита с кал и пот, и изглеждаща така, сякаш всеки миг ще рухне от изтощение, все пак бе успявала да намери достатъчно сили в себе си, за да продължи.

И това бе нещо, което Джон разбираше. Е, да, нивото на очакванията беше различно, но на няколко пъти в армията самият той беше дал толкова много от себе си, че беше на ръба да рухне. Онова, което всеки път му помагаше да продължи напред, бяха приятелски хапливите думи, с които го насърчаваха сержантите и другите момчета от взвода.

Така че се беше опитал да помогне по същия начин на Джесика, винаги, когато бяха партньори или част от една група и на нея като че ли й беше трудно.

— Давай, Харлоу!

— Размърдай се, Харлоу!

— Хвани въжето, Харлоу!

— Изтегли се нагоре, Харлоу! Давай, давай, ДАВАЙ!

Естествено, тъй като не бяха в армията, а той не беше нейният сержант по физическа подготовка, тя му беше отговорила по доста цветист начин.

Което, честно казано, му беше харесало.

— Тъй като очевидно се нуждаеш от нещо, което да правиш, вместо да ми крещиш през цялото упражнение, няма ли някое дърво, което да повалиш с голи ръце, или някоя канара, която да метнеш надалеч? — попитала бе тя по време на една тренировка, в която трябваше да пробягат десет километра в базата в Куантико, спирайки на всеки километър за различни упражнения.

— Дърво, което да поваля? Колко не екологично от твоя страна, Харлоу — подхвърлил бе той в отговор, преди отново да се впуснат да тичат.

Размяната на закачки между тях стана нещо обичайно през тези първи седмици и според него те бяха съвсем добронамерени. Междувременно той си имаше други проблеми, за които да се тревожи. Е, да, справяше се страхотно с физическата подготовка и със стрелбата, но в академичната част на програмата определено беше някъде в средата на групата.

Което никак не му харесваше.

Не помнеше кога за последен път беше просто на средно ниво. Беше се справил много добре в Университета на Уисконсин, и то не „добре“ като за футболист — беше се дипломирал с отличие и беше носил лъскавата лента заедно с останалите многознайковци на церемонията по завършването.

Само че останалите кандидати в класа също бяха умни. Наистина умни. Всяка година близо сто хиляди души се кандидатираха за специални агенти във ФБР, ала по-малко от хиляда от тях биваха приети в Академията. Което означаваше, както Джон бързо откри, че всички са били най-добрите в своята област, преди да дойдат в Куантико. И макар да не се оплакваше, задето беше най-добрият в стрелбата и в боя, в истинския свят на федералните агенти рядко им се налагаше да стрелят или да влизат в ръкопашна схватка. Академичната част от програмата бе онази, в която щеше да усвои уменията, от които щеше да се нуждае всеки ден в работата си за ФБР.

Доста важно, с други думи.

Едно от нещата, на които отделяха особено внимание в класната стая, бяха похватите за водене на разпит. За практическите упражнения Академията наемаше професионални актьори, които да играят ролите на свидетели и заподозрени, а кандидатите получаваха различни задачи, като например да се сдобият с възможно най-много информация от свидетеля за трийсет минути. Тези упражнения се записваха, така че кандидатите да могат да видят представянето си, а инструкторът им нерядко показваше записите и им правеше разбор пред целия клас.

Джон беше доста неприятно изненадан първия път, когато изгледа записа на проведения от него разпит.

Не че беше ужасен. Ала никога не беше интервюирал, разпитвал или снемал показания от никого и това си личеше. Оставил бе свидетелят да говори за несъществени неща твърде дълго и трябва да беше казал окей най-малко петдесет пъти. За разлика от него, адвокатите в класа, както и някои от онези, които идваха от правозащитните органи, изглеждаха шлифовани и съвсем спокойни в работата си със свидетелите, намираха общ език с тях, знаеха как да получат най-важната информация по-бързо и нямаха вербални тикове или нервни навици. А когато класът премина към по-сложни ситуации, като опитите да получат признание, адвокатите и полицаите вече като че ли разполагаха с цял набор похвати, с чиято помощ да се справят със свидетел, който отказваше да им сътрудничи.

Джесика, повече от всички, наистина изпъкваше. Нещо, което нямаше как да убегне на Джон, при положение че инструкторът им показваше почти всеки неин запис като „добър“ пример за това, как да постъпят в съответния сценарий за деня.

За разлика от нея, Джон все още не беше успял да открие правилния подход. Като се имаше предвид военната му подготовка, естествената му наклонност беше да бъде суров и да покаже кой командва, но единственото, което постигаше с това, бе да накара свидетеля да се развика, че си има права и иска адвокат.

— Казах да поемеш контрол над ситуацията, Шепърд, не да го наплашиш до смърт — каза инструкторът им, след като Джон приключи упражнение, в което един актьор играеше ролята на външен изпълнител на военни поръчки, заподозрян, че е откраднал планове с намерението да ги продаде на агент от чужда разузнавателна агенция.

Джон разпери невинно ръце.

— Казахте, че в този момент трябва да дойдем по-близо и да нахлуем в личното му пространство. Именно това правех.

Инструкторът (нисък, плешив мъж на петдесет и няколко години) махна към него.

— Да, но когато ти го правиш, резултатът е особено стряскащ.

Джон се ухили широко. Е… да. Във вените му течеше рейнджърска кръв и добрите граждани на Съединените щати не плащаха изкараните си с пот на челото долари, за да обучават най-елитния батальон в армията да бъдат женчовци.

— Не беше комплимент, Шепърд.

А, окей. Джон побърза да изтрие усмивката си.

Инструкторът го изгледа продължително.

— Дали би могъл да направиш така, че да изглеждаш… по-малък?

Естествено, записът на Джон не беше един от „добрите“ примери, показани на класа този ден.

По-късно същия следобед имаха физическа подготовка. Щяха да тренират по двойки и когато откри кой беше спаринг-партньорът му, Джон се приготви да посрещне предстоящата гадост.

Не че се притесняваше за самия двубой (в интерес на истината, не се притесняваше за никой от двубоите си), но в тези срещи имаше неписан етикет. Никой не искаше да пострада сериозно и да бъде принуден да напусне програмата, така че с изключение на деня, когато им казваха да се бият толкова яростно, колкото могат, тъй като инструкторите им искаха да знаят, че са в състояние да продължат, дори след като са получили сериозен удар, кандидатите обикновено не се хвърляха в двубоите на сто процента, като Роки. Целта на упражненията бе да усвоят различни техники и да се научат да овладеят противника в ръкопашна схватка, не да го спукат от бой. Ала разбира се, винаги имаше един задник в класа, който не си пестеше силата и всеки път се опитваше да смаже противника.

В случая — типът с докторска степен по лингвистика.

Обикновено в спаринг двубоите Джон се опитваше да не се възползва от факта, че има далеч повече подготовка и опит от противника си. Ала когато инструкторът им наду свирката и лингвистът се нахвърли отгоре му, размахал юмруци и сипейки обиди на някакъв чужд език, за да го разконцентрира, Джон нямаше друг избор, освен: а) да положи огромно усилие да не се разсмее, и б) незабавно да го тръшне на земята и да извие ръцете му зад гърба, сякаш се канеше да му сложи белезници.

След края на тренировката, Джон се заприказва с инструктора и се позабави, така че отиде в съблекалнята след останалите. Миг преди да завие, за да поеме по пътеката, където се намираше неговото шкафче, чу лингвистът да казва:

— Не е честно да ни карат да се бием с него — беснееше той. — Всички знаят, че Шепърд е тук само защото е бил привлечен за Отряда за спасяване на заложници. Той е работно добиче, груба сила. Да не мислите, че иначе щяха да го приемат в програмата с тази негова бакалавърска степен от Уисконсин?

Застанал от другата страна на редицата шкафчета, Джон усети как челюстта му се напряга.

Макар идеята да връхлети там и да се оправи със ситуацията с груба сила да беше адски съблазнителна, успя да запази самообладание, докато се показваше иззад ъгъла.

Лингвистът начаса млъкна и се престори, че гледа нещо в шкафчето си. Първият му приятел, типът от Силициевата долина с двете степени, пребледня, внезапно напълно погълнат от това, да си завърже обувките.

Джон отвори шкафчето и си свали тениската. Метна я в спортния сак, приковал очи в тези на лингвиста.

— Има ли нещо, което би искал да обсъдим?

Онзи пребледня и извърна поглед.

— Просто изпускам парата, Шепърд.

— Няма да е зле следващия път да я изпуснеш малко по-тихо.

На това лингвистът очевидно нямаше какво да отговори, така че се преоблече набързо и си тръгна, затръшвайки демонстративно вратичката на шкафчето си. Приятелчето му от Силициевата долина успя някак си да хвърли нервна усмивка на Джон, преди да го последва навън.

Миг по-късно един от другите кандидати (детектив от Сан Франсиско) се появи откъм душовете с хавлия около кръста си.

— Не може ли просто да му сритаме задника и да приключим с това?

Джон се засмя, оценявайки другарския дух. В армията типове с кофти отношение като това на лингвиста много бързо се озоваваха натъпкани в някое шкафче със завързани ръце и крака, и покрити с крем за бръснене.

— За съжаление, имам чувството, че тук очакват от нас да бъдем джентълмени.

— Значи, просто ще си сложим костюм и вратовръзка, преди да му сритаме задника. — Детективът кимна на Джон, докато се отправяше към шкафчето си. — Не обръщай внимание на глупостите му, Шепърд. Просто не знае как да губи.

Джон беше на същото мнение.

Общо взето.

През останалата част от вечерта една малка част от него се чудеше дали в класа има и други, които мислят същото. Че той, с някаква си „мижава“ бакалавърска степен от Уисконсин, не е на интелектуалното ниво на повечето от тях, че е просто буца мускули, приет в Академията, не защото от ФБР вярваха, че от него ще излезе добър специален агент, а защото смятаха, че може да им е от полза в някоя престрелка.

Получи отговора на този въпрос още на следващия ден.

По време на упражненията по стрелба се оказа до Джесика в стрелбището на открито. Забеляза, че й беше трудно да улучи целта и с всеки изстрел все повече се ядосва. В момента инструкторът им беше зает с друг от класа и Джон реши да й помогне.

— Очакваш изстрела и ръката ти трепва, когато стреляш. Освен това стойката ти е неправилна.

Тя го изгледа свирепо, сложи нов пълнител и отново зае позиция… неправилно.

Джон потисна усмивката си (Толкова е упорита) и се приближи, за да й покаже.

— Разтвори крака и се наведи към него — каза, слагайки ръка на рамото й.

— Хей, я по-полека, здравеняко.

Изражението й го хвана напълно неподготвен.

Не се доближавай, казваше то напълно недвусмислено.

В този миг Джон осъзна, че беше изтълкувал отношенията им съвсем погрешно. През последните няколко седмици си беше мислил, че между тях има нещо забавно и лековато, с шегите и закачките, може би начин да скрият сексуалното напрежение, което и двамата знаеха, че не могат да допуснат да излезе на повърхността, при положение че бяха в Академията и след като завършеха, щяха да бъдат изпратени в различни офиси.

Ала не.

Очевидно за Джесика Харлоу той беше чисто и просто задник.

Чувствайки се като пълен идиот, той се сопна:

— Не се ласкай. Просто се опитвах да помогна. Но щом искаш да продължиш да не ставаш за нищо, изборът си е твой.

Да, беше гаден коментар. Ала в негова защита… какво, по дяволите? Беше се опитвал да помогне, предлагайки й съвет за стрелбата. През тези няколко седмици не беше правил друго, освен да се опитва да й помогне. А ако тя имаше проблем с подхода му или не харесваше начина, по който той се държеше в нейно присъствие, спокойно би могла да го дръпне настрани и да си поговори с него насаме. Вместо това бе избрала да го направи на нищо пред целия клас. Сякаш той… какво? Я сваляше?

Моля ви се. Като че ли нямаше нищо по-добро за правене.

До края на часа по стрелба не размениха нито дума повече. Ала по-късно, когато се прибра в стаята, която делеше заедно с още трима души от класа, Джон се замисли над отношенията си с Джесика.

И ги видя в съвсем друга светлина.

— Хей, я по-полека, здравеняко.

— Защо просто не ми завържеш едно въже през кръста и не ме теглиш до края на състезанието?

— Няма ли някое дърво, което да повалиш с голи ръце, или някоя канара, която да метнеш надалеч?

Ами да. Защото той беше работно добиче, което разчиташе единствено на груба сила, нали?

С тази мисъл Джон си постави нова цел. Може и да нямаше магистърска степен и може и да не беше дошъл в Академията с опит в правораздаването или правоприлагането, но беше от онези, които се учат адски бързо. И всеки, който го мислеше за безмозъчна буца мускули, много скоро щеше да открие колко се беше заблуждавал.

Щеше да получи отлична оценка в академичната част.

За да го постигне, на следващия ден Джон отиде в кабинета на инструктора им по разпити, за да го попита как да подобри техниката си във вземането на показания.

Инструкторът като че ли се учуди.

— Справяш се добре, Шепърд.

Стиснал решително челюст, Джон стоеше на прага, изпънат по войнишки.

— С цялото ми уважение, сър „добре“ не е достатъчно.

Инструкторът го изгледа продължително.

— Добре. — Той махна към стола на бюрото си. — Седни.

На следващата вечер двамата прегледаха заедно част от записите на Джон. Напомняше му на разборите на мачовете, които правеха, докато играеше футбол, само че вместо да се съсредоточи върху това, как по-добре да си проправя път между противниците или склонността му да отпуска цялата си тежест на задния крак, преди да се втурне да бяга от линията на скримиджа, сега работеха над това, да подобрят „неутралния му, неагресивен подход“ към снемането на показания.

— Опитай отначало да си поговорите за по-неутрални неща — посъветва го инструкторът. — Вие, военните, сте свикнали да действате направо — отивате, свършвате си работата и си тръгвате. Тук ще трябва да позабавиш темпото. Намери общ език със свидетеля. Поинтересувай се от работата или хобитата му, или пък, ако интервюто се провежда у дома или офиса му, попитай за снимките на семейството му наоколо. Започни полека и най-важното — остави свидетеля да говори. Понякога агентите се интересуват само от това, да получат признание, но то невинаги се случва. Една подробна лъжа може да бъде почти толкова полезна.

Тези допълнителни упражнения определено помогнаха.

През следващите няколко седмици Джон преодоля проблема си с прекалената употреба на „окей“ и стана доста по-добър в това, да следва приливите и отливите на разговора по време на интервюто, вместо да се придържа неотклонно към списъка с въпросите си. И така най-сетне намери стила си. Първоначално беше предположил, имайки предвид размерите и предишния си опит, че по време на разпит ще бъде по-скоро „лошото ченге“, ала откри, че да опита нещо напълно различно и да си създаде „връзка“ със свидетеля, можеше да бъде далеч по-ефективно.

— Изглеждаш притеснена, Карън. Кажи ми какво става — каза със съчувствен тон на „заподозряната“ по време на следващото упражнение по провеждане на разпит. Вечер, докато останалите кандидати се черпеха с бира в Заседателната, той четеше допълнителни материали върху техниките на разпит, които им бяха преподавали в час, като „емоционално класифициране“ (техника, използвана от специалистите по преговори в критични ситуации), анализ на показания и как езикът на тялото и дори някои лингвистични маркери можеха да сигнализират за лъжа или подозрително поведение. Искрено заинтригуван от този предмет, Джон попиваше цялата информация, която успееше да намери.

И в резултат стана добър в практическите упражнения.

Единственият проблем бе, че Джесика също ставаше по-добра. Каквото и да правеше той, колкото и да учеше, просто не можеше да изпревари проклетата жена. А инструкторите бяха във възторг от нея — бяха във възторг от това, колко беше подобрила уменията си в стрелбата, колко добри бяха инстинктите й, колко страхотно се справяше с това, да не допусне в практическите упражнения да се стигне до насилие, дрън, дрън, дрън.

Все тая.

Е, да, при други обстоятелства уменията и решимостта й вероятно биха му се сторили очарователни… както и това, че незнайно как успяваше да изглежда адски сладка, дори когато беше потна и облечена в спортни шорти. Само че от онзи ден на стрелбището мнението му за Джесика се беше променило. Сега, когато по-добре разбираше ситуацията между тях (това, че в нейните очи той беше обществен враг номер едно), той също щеше да бъде безмилостен. Така че, ако Джесика Харлоу искаше да получи най-високата оценка в академичната част, щеше да й се наложи да мине през него.

А това добиче нямаше да се даде без бой.

На седемнайсетата седмица от началото на програмата тези думи приеха съвсем буквален израз.

— Шепърд, ти си наред. И ти, Харлоу — извика имената им инструкторът, докато кандидат-агентите се подреждаха в спортната зала, за да бъдат разделени по двойки за следващото им спаринг упражнение.

Докато Джон си слагаше екипировката, погледът му падна върху Джесика от другата страна на тепиха. Тя пристегна опашката си, а после си пое дълбоко дъх, сякаш беше нервна.

Джон усети как го изпълва смесица от различни чувства. Раздразнение. Да, двамата не се разбираха. Тя определено беше трън в задника му. Но наистина ли мислеше, че съществува възможност той да я нарани?

Исусе, не беше предполагал, че мнението й за него е толкова ужасно.

Ала при мисълта, че тя е нервна, му стана… неудобно или нещо такова. Джесика Харлоу беше присмехулна, саркастична, самоуверена… тя никога не изглеждаше нервна. Трябваше да се отърси от това, защото при други обстоятелства досега би трябвало да му е хвърлила поне два гадни погледа и да е прошепнала някоя саркастична забележка, нещо, което здравата започваше да го плаши.

Докато се изправяха един срещу друг на тепиха, той вече знаеше какво да направи.

Когато инструкторът наду свирката, за да даде начало на мача, Джон се хвърли срещу Джесика, сякаш възнамеряваше да я прегази. Очите й се разшириха, докато вдигаше облечените си в ръкавици ръце пред себе си, ала тя не отстъпи. Джон спря миг преди да стигне до нея и като й отправи самонадеяна усмивка, смени посоката и започна да обикаля около нея на тепиха.

Искрица от обичайната дързост и гняв проблесна в очите на Джесика, когато си даде сметка, че той си правеше шега с нея.

Ето това беше онази Джесика Харлоу, която познаваше.

През всички тези седмици, инструкторите им бяха втълпявали, че няма разлика между половете и че мъжете трябвало да се бият с жените от групата така, както с всички останали. Въпреки това, кавалерството не беше мъртво, така че вместо да приключи двубоя за две секунди, както очевидно би могъл, той я остави да нанесе няколко удара, така че да покаже, че е усвоила техниките.

Естествено, великодушието му я разгневи още повече.

Много ясно.

— Стига си танцувал наоколо, Шепърд. — Думите й бяха малко завалени от протектора за уста, но раздразненият й тон не можеше да бъде сбъркан.

— Я чакай. Това двубой ли се предполага да бъде? А пък аз си преговарях умението да танцувам танго. — Чу как неколцина от класа се засмяха, но вниманието му си остана приковано в Джесика, докато се приближаваше до нея, и като избегна замаха й, я сграбчи.

Тя промени стойката си и го оттласна, но вместо да отстъпи, както Джон беше очаквал, замахна и го удари в основата на гърлото, впрягайки цялата си сила срещу това уязвимо място.

Той залитна назад и трябваше да положи усилие да запази равновесие.

Сега бе неин ред да се усмихне.

— Май трябва да поработиш върху тангото си — подхвърли, докато двамата обикаляха един около друг.

— Ха. Имам няколко хода, които все още не си видяла.

— Всички така казват, Шепърд.

Откъм класа отново се разнесе смях — очевидно наистина се забавляваха. Джон се престори, че поглежда към тях, знаейки, че Джесика ще се опита да се възползва от моментното му разсейване.

Тя пристъпи напред и посегна да го удари в слънчевия сплит, друго уязвимо място, но Джон отби удара й и я приклещи в хватка. Тя се опита да избяга, така че, за да запази контрол, Джон я събори по гръб и я обкрачи, приковавайки я към тепиха.

Очите им се срещнаха и за частица от секундата му хрумна, че под него, приклещена между краката му, лежи изключително красива жена. Е, вярно, жена, която носеше протектор за уста и каска.

Той се усмихна, съвсем лекичко, защото наистина беше адски сладко колко твърдо решена бе да се опита да го победи, и видя как очите й се присвиха. Прибягвайки към похватите за самозащита, които бяха научили в час, тя изви хълбоци, опитвайки се да го отхвърли от себе си, и успя да се обърне на една страна. Преметна крак върху неговия, като в същото време го удари с лакът в коляното в опит да се измъкне изпод него.

Ходът си го биваше и срещу някой не толкова едър вероятно би успял.

Но не и срещу него.

Джон я сграбчи и я притисна към тепиха по корем, приклещвайки я в мъртва хватка, слагайки край на двубоя, без тя да пострада. Е, освен наранената й гордост.

Притисната под него, долепила буза до тепиха, Джесика даде знак, че се предава.

И… ето че работата му тук беше свършила.

Джон скочи на крака и си свали ръкавиците. Потисна порива да се изпъчи самодоволно, ала от всичките му победи в спаринг схватките, тази, макар и напълно очаквана, бе особено сладка. През последните четири месеца Джесика му беше повече от достойна съперница във всичко, ала тепихът все още беше неговото царство и госпожица По-полека, здравеняко…

… все още беше на тепиха.

Закова се на място в мига, в който го забеляза, гледайки как Джесика се изправя бавно на крака. Дишайки тежко, тя си свали ръкавиците и извади протектора от устата си, сякаш имаше нужда от повече въздух. А после потръпна и докосна ребрата си… там, където Джон я беше приковал към пода с коляно.

Беше наранена.

Усетил как нещо в него омеква, той се приближи. Наведе се и протегна ръка, за да й помогне.

— Джесика, толкова…

Така и не успя да довърши.

Тя сграбчи китката му с една ръка и заби другия си лакът в трицепса му, използвайки го като опорна точка, за да го извади от равновесие, докато извърташе тяло, дръпвайки силно.

Джон се пльосна по лице на тепиха.

Примига зашеметено, а после стисна челюст, когато Джесика заби коляно в лопатката му, използвайки другото, за да притисне протегнатата му ръка, улавяйки го в ключ.

— Ще ми напомниш ли, Шепърд? От тази позиция кога слагам белезници на заподозрения — преди или след като му прочета правата? — попита тя престорено невинно.

Всички в спортната зала бяха притихнали. Вероятно, също като Джон, имаха нужда от малко време, за да осмислят какво се беше случило току-що.

А после инструкторът им избухна в смях и цялата зала изригна, ентусиазирана смесица от ръкопляскане и одобрителни викове. Проявявайки достатъчно здрав разум да не прекали (в края на краищата, Джон можеше да направи много с една свободна ръка и два крака), Джесика го пусна и се изправи. Без да обръща внимание на ръкопляскането, Джон скочи на крака и изплю протектора за уста, а после се огледа за ръкавиците си, които бяха отхвръкнали, когато тя го бе повалила на земята.

Обърна се и ги видя в ръцете на Джесика.

С развеселени искрици в очите, тя се приближи и му ги подаде. Ръцете му докоснаха нейните и погледите им се срещнаха.

— Не се предадох — каза той.

Устните й се извиха в усмивка.

— Няма значение. — Тя се обърна и се върна при останалите, които я посрещнаха, вдигнали ръце, за да плеснат тържествуващо длан в нейната.

Един месец по-късно, което несъмнено не изненада никого, Джесика получи най-високата оценка в академичната част, с което официално бе обявена за най-умната от всички. Джон също се превърна в нещо като легенда в Академията: коравият рейнджър от армията, който не само получи най-високата оценка по стрелба и физическа подготовка и завърши втори в академичната част, но освен това беше прикован към тепиха само веднъж по време на цялата програма.

От адвокатка, висока метър и шейсет.