Джули Джеймс
Любов под прикритие (8)

8

Стюардесата спря на пътеката до тях с количката с напитки. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Джесика посочи с усмивка бутилката с вода, която бе прибрала в джоба на седалката пред себе си.

— Не, благодаря.

Джон седеше до нея на пътеката.

— Аз също нямам нужда от нищо, благодаря — увери той стюардесата.

— Е, ако размислите и поискате нещо, просто ми кажете. — Стюардесата задържа погледа на Джон по-дълго, отколкото беше необходимо. — Каквото и да е.

Наблюдаваща тази сцена от мястото си до прозореца, Джесика трябваше да положи усилие да не извърти очи, докато стюардесата продължаваше към следващите седалки.

Възможно бе, предположи тя, стюардесата (която знаеше, че двамата с Джон са федерални агенти, благодарение на една кодова дума в списъка с пътници) просто да бе любопитна. Ала тъй като самата тя бе получила само мимолетен поглед, подозираше, че отношението й имаше повече общо с това, че Джон изглеждаше… е, така, както изглеждаше винаги. Определено беше мъж, когото хората забелязваха… както тя бе видяла с очите си. Преди да излетят, беше станал, за да помогне на една възрастна жена да прибере багажа си в отделението над седалките и от жените наоколо се беше изтръгнал хор от въздишки, когато бе вдигнал чантата така, сякаш беше лека като перце. Е, добре де, той е привлекателен. И има страхотно тяло. Тя не беше сляпа.

Макар да не можеше да не забележи и това, че брадата му бързо наближаваше границата между адски секси и „Мъж, изгубен в морето, оцелява на водорасли и солена вода в продължение на три седмици!“.

Така де.

Погледна часовника на айпада си, който играеше и ролята на електронен четец, и видя, че бяха минали едва пет минути, откакто го беше проверила за последен път.

По дяволите.

Бяха във въздуха само от половин час и липсата на разговор между тях започваше да обтяга нервите й. Вярно, тя идваше от ексапанзивно семейство (някои дори биха го нарекли „гръмогласно“), в което баща й, адвокат, и майка й, психолог, открай време насърчаваха децата си да дават израз на мненията и чувствата си. Така че Джесика не се справяше особено добре с неловкото мълчание дори при най-добри условия.

В този случай обаче правеше всичко по силите си, за да потисне естествения си порив да запълни празнината, при положение че Джон очевидно нямаше никакво желание да разговаря с нея. В мига, в който самолетът пое по пистата, той бе извадил от куфарчето си куп вестникарски статии за кулинарната сцена в Джаксънвил и оттогава почти не беше вдигнал поглед.

Което беше добре. Двамата просто щяха да си седят така, на сантиметри един от друг, партньори, които не си говореха.

Не, това не беше странно. Ни най-малко.

След като прочете едно изречение за пети път и все така нямаше никаква представа какво се казва в него, Джесика се предаде и реши, че просто ще се наложи тя да бъде по-зрялата и да направи компромис.

— Е, ходил ли си в Джаксънвил преди? — попита учтиво, нарушавайки мълчанието. Направи го тихо, просто като предпазна мярка, въпреки че двамата с Джон имаха единствените седалки от тази страна на пътеката и никой не им обръщаше внимание.

Джон вдигна глава от статията, която четеше, и я погледна така, сякаш току-що бе казала, че иска да отвори аварийната врата и да скочи с парашут.

— Естествено, че съм. С теб, Ашли, когато дойдохме, за да огледаме възможните терени за ресторанта, който искаме да отворим. Забрави ли?

Джесика го зяпна. Ашли?

О, за бога… какво беше това… нещо като репетиция за ролята си под прикритие?

За последен път работеше с някого от борба с организираната престъпност.

— Добре тогава, Дейв — натърти, щом той искаше да бъде така. — Нямам представа как можах да забравя. — Тя отново насочи вниманието си електронния четец, мислейки си, че с този Дейниъл Дей Люис до нея ги очакват няколко още по-дълги дни, отколкото беше предполагала.

След малко хвърли поглед към Джон и го видя да закрива устата си с ръка, докато четеше статията.

Тя остави четеца в скута си.

— Поднасяш ме.

— Да можеше да си видиш физиономията. — Той изпъна крака; изглеждаше така, сякаш се чувства далеч по-удобно, отколкото би трябвало да се чувства мъж с неговите размери, натъпкан в икономична класа. — А в отговор на въпроса ти — не, не съм ходил в Джаксънвил преди.

Джесика зачака, а когато Джон отново се зачете, се прокашля многозначително.

— Сега е моментът ти да питаш мен дали съм ходила в Джаксънвил преди — каза тя сладко-сладко.

Той вдигна глава.

— О! Добре. Ходила ли си в Джаксънвил?

— Не.

Между тях отново се възцари мълчание.

— Не се оказа особено добро начало на разговора, а? — подхвърли той.

Много смешно. Е, добре, след като нищо не значещите любезности очевидно не им се удаваха, имаше един въпрос, който й се искаше да повдигне.

— Какво искаше да кажеш с това, че само си мисля, че съм те познавала преди шест години?

— Досега те човъркаше, а?

Не, не я беше човъркало. Просто… й беше интересно.

— Стори ми се любопитно изказване. Особено, при положение че според мен те опознах доста добре преди шест години.

От него се откъсна сух, подобен на лай смях.

— Да бе, да.

Хмм. Приемайки предизвикателството, Джесика се залови да изрежда фактите.

— Роден и израснал в Чикаго. Баща ти е бил детектив в отдел „Убийства“, на което се дължи интересът ти към кариера в правозащитните органи. Играл си футбол, достатъчно добре, за да получиш стипендия в университета на Уисконсин, където, предполагам, се е развихрил силният ти състезателен дух…

— Ето, виждаш ли — прекъсна я той по средата на изречението, като я посочи с пръст, извивайки тялото си към нея, за да я погледне. — Ето за какво говоря. Твърдиш, че аз съм този, който обича да се надпреварва… защото според теб аз бях лошият в станалото в Академията.

Джесика го зяпна, убедена, че то се разбира от само себе си.

— Ами… да.

Джон поклати глава.

— А пък аз си помислих, че през последните шест години си успяла да видиш нещата в истинската им светлина. Ала очевидно все още се самозаблуждаваш с тази твоя ревизионистка история.

Господи… ревизионистка история?

Как ли пък не!

Джесика се приведе към него, стараейки се да говори спокойно, въпреки че все повече се ядосваше.

— Онова, което си спомням — и моля те, поправи ме, ако греша — е как ти премина по-голямата част от тренировъчната програма, като ме тормозеше, повтаряше ми, че за нищо не ставам, а след това се вкисна, когато се оказа, че всъщност не е така.

В мига, в който думите излязоха от устата й, се случи най-невероятното нещо на света.

Джон Шепърд се изчерви.

— Казах го само веднъж — възропта. — И естествено, ти си спомняш именно това.

Джесика вдигна отчаяно ръце.

— А какво друго да си спомням? Ако не ти си бил проблемът преди шест години, как ще обясниш всичките ни караници?

Той я изгледа дълго и многозначително.

— Я чакай. Да не искаш да кажеш, че виновната бях аз! — попита Джесика невярващо.

— Никак не е приятно да научиш, че не си съвършена, нали?

Тя отвори уста, за да му излезе с някой хаплив отговор, но после си каза „не“. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Е, добре, Шепърд. Да те чуем. Излей си оплакванията. Защото страшно ми се ще да науча как точно аз бях лошата.

— Колкото и съблазнително да звучи предложението ти — отвърна Джон спокойно, — до края на полета остава само час и половина, а това време ще ми стигне само колкото да покрия първата седмица от тренировъчната програма. Но ако искаш да ти дам пример… — Той я погледна право в очите. — Хайде де, Джесика. Знаеш какво направи.

Нужен й беше миг.

— Я стига. Не може все още да си ядосан заради това.

— Естествено, че все още съм ядосан заради това — заяви той. — Защо да не съм?

— Сериозно?

— Аха.

Тя го зяпна невярващо.

Той се усмихна очарователно.

— Искаш ли да ме попиташ за трети път, за да си напълно сигурна?

Джесика вдигна очи към тавана на самолета. Всъщност като се замислеше, май не беше чак толкова лоша идея да се вживеят в ролите си в подготовка за мисията. Особено като се имаше предвид как в истинския живот й се искаше да удуши партньора си.

— Знаеш ли какво? По-добре да не го правим. Да изровим миналото, само ще влоши нещата, а през следващите няколко дни двамата с теб трябва да сме на една вълна.

— За мен няма проблем. Не аз повдигнах темата за доброто старо време.

— Вярвай ми, втори път няма да допусна същата грешка. — Тя се облегна назад и махна към купчинката вестници на масичката пред него. — Пък и не искам да ти преча на четенето.

— Оценявам го — отвърна той престорено любезно.

— Радвам се, че го оценяваш — отвърна тя също така престорено мило, преди отново да се върне към електронния си четец.

Е, дотук беше с опитите да разсее напрежението между тях.

Ааамаха.

— Нали си даваш сметка, че правиш присмехулните движения с глава, дори когато не изричаш думите на глас? — подхвърли Джон.

Джесика го изгледа яростно, но не каза нищо.

След малко Джон се прокашля и вдигна вестника, който четеше.

— Тук има доста интересни неща за онзи квартал, Ривърсайд, който ще огледаме днес. Ако искаш, можеш да му хвърлиш едно око, когато свърша — добави той неохотно.

Джесика се усмихна.

— Всъщност вече го прочетох през уикенда. А във втората статия на масичката пред теб има отличен цитат от „Файненшъл Таймс“, който описва Ривърсайд като „най-близкото подобие на Гринич Вилидж, което бихте могли да откриете във Флорида“. Обмислях начини да го вмъкна в разговора с ти-знаеш-кого.

Джесика му смигна.

Джон се намръщи (о, да, ето че пак беше една стъпчица пред него) докато тя се връщаше към електронния си четец.

Е, добре. Може би и тя не беше напълно лишена от състезателен дух.

 

 

Джон гледаше с крайчеца на очите си как Джесика изключи електронния си четец и се облегна в седалката, намествайки се удобно. Когато тя затвори очи, той поклати глава и отново насочи вниманието си към онова, което четеше.

Направо не беше за вярване. Беше съвсем същата, както и преди шест години. Все така беше трън в задника, все така твърдо решена да му натрие носа всеки път, щом й се удадеше възможност, и винаги убедена, че е права.

Да не искаш да кажеш, че виновната бях аз?

Най-страхотното бе, че изненадата й изобщо не беше преувеличена — искрено вярваше, че той бе причината за всички проблеми между тях преди шест години.

Добре дошла в реалността, сладурче.

Като че ли беше забравила, че той също бе там. А в неговите спомени за онези двайсет и една седмици в Академията, определено не той беше злодеят в историята им.

Ни най-малко.