Джули Джеймс
Любов под прикритие (7)

7

В неделя вечерта Джон се отправи към къщата на баща си за вечеря, седмична традиция, която бяха започнали, когато той се върна в Чикаго. Това бе удобен начин той и по-малкият му брат, Нейт, да проверят как е майка им, без да изглежда, сякаш са дошли за това, понеже тя бе заявила, че не иска никой да се „суети“ около нея, докато ходеше на химиотерапия.

Тъй като знаеха, че Барбара Шепърд би го очаквала от тях, Джон, брат му и баща им бяха продължили тази традиция и след като тя почина… поне дотолкова, доколкото го позволяваха пътуванията на Джон. Е, да, неделните вечери се състояха предимно от храна, поръчана от ресторанта (нещо, което майка им определено не би одобрила), а масата, с празното място от дясната страна на Джон, бе мъничко по-тиха.

— Е, кога ще разбереш дали са те приели? — попита баща му.

Тримата похапваха от пицата, която Джон беше купил по пътя насам. За първи път ги виждаше след връщането си от Куантико и им разказа за подбора… е, поне онези части, за които му беше разрешено да говори. Нейт, за когото целият процес беше страшно интересен, му беше задал множество въпроси. Баща им обаче беше необичайно мълчалив.

— След няколко седмици — отвърна Джон. — Ако ме приемат, трябва да бъда в Куантико през втората седмица на септември.

В отговор баща им само изсумтя и отхапа от пицата си.

Е, добре. Джон хвърли поглед през масата към брат си, който само сви рамене. Тримата продължиха да се хранят мълчаливо известно време, докато баща им не си взе още едно чесново хлебче от кутията в средата на масата.

— Просто имам чувството, че решението ти се появи от нищото. Мислех, че харесваш работата под прикритие.

— Чаках шест години, преди да се пробвам да вляза в екипа — отвърна Джон. — Не бих го нарекъл особено импулсивно решение.

Баща му откъсна нов залък от чесновото хлебче и го пъхна в устата си.

И… ето че отново се възцари мълчание.

Честно казано, Джон бе очаквал напълно различна реакция от баща си, който също като него беше служил в армията, преди да се присъедини към чикагската полиция. През последните шест години той неведнъж бе повдигал темата за ОСЗ, хвалейки се пред приятели и роднини, че Джон имал „отворена покана“ да се пробва за екипа, когато поиска. Ала сега, когато Джон най-сетне го беше направил, реакцията на баща му беше меко казано хладна.

Той отново погледна брат си. Малко съдействие? Провалям се безславно.

Нейт кимна и се залови за работа.

— Чухте ли, че „Къбс“ са продали Дойл?

— Крайно време беше — заяви баща им. — Този сезон игра ужасно.

Напрежението около масата се поразсея, когато тримата заприказваха за спорт, а после баща им попита Нейт, който беше мениджър на популярен ирландски пъб в северната част на града, как върви работата.

Видимо поуспокоен, след като Нейт свърши да ги забавлява с разказите си за тазседмичния набор от шантави клиенти (от които имаше неизчерпаем запас), баща им отново се обърна към Джон.

— Ами ти? Работиш ли върху нещо интересно тези дни?

— Всъщност току-що ми възложиха ново разследване под прикритие. Към отдела за финансови престъпления.

— Финансови престъпления? — Баща му се ухили и облегна ръце на масата. — Започваш да се издигаш. Какъв е случаят? — Някогашният следовател от отдел „Убийства“ винаги бе любопитен да научи повече за разследванията на Джон.

— Корупция. Води се от друг офис. С моя партньор ще играем ролята на дялови инвеститори, които се опитват да заобиколят някои закони за райониране.

Веждите на баща му подскочиха.

— Имаш партньор?

Макар винаги да разполагаше с подкрепата на цял екип агенти, Джон обикновено нямаше „партньор“ в разследванията си под прикритие. Достатъчно трудно бе за сам агент да инфилтрира една престъпна групировка, какво оставаше за двама. Но в света на финансовите престъпления беше различно.

— Агентите по случая решиха, че ще бъде по-реалистично, ако сме двама.

И Джон беше съгласен с тази преценка. Дяловите инвеститори рядко работеха сами по подобни проекти, а в случай като този определено биха искали да впечатлят кмета, за да подчертаят колко е важно „неприятностите“, които имат със земята, да бъдат разрешени в тяхна полза.

— Е, какво представлява този твой партньор? — попита баща му.

Образът на Джесика изникна в главата на Джон, облечена в сивия костюм с панталон, който носеше онзи ден, когато се видяха в кабинета на Ник. Оттогава не се бяха срещали — и двамата бяха предпочели да си пишат, когато трябваше да обсъдят нещо по случая. Така или иначе, по-голямата част от нещата се движеха от агентите в Джаксънвил — стига само да бяха подготвени за ролите си, двамата с Джесика нямаше кой знае какво да си кажат.

Което можеше само да го радва.

— Тя е нова. Току-що се е прехвърлила от Лос Анжелис. — За съжаление, добави наум, отпивайки от бирата си.

Баща му очевидно чакаше продължение.

— И? Тя има ли си име?

Джон имаше няколко именца за нея, ала никое от тях не би могъл да използва пред баща си.

— Джесика Харлоу.

Насреща му, Нейт наклони глава на една страна.

— Джесика Харлоу. Защо ми звучи така познато?

Джон се размърда неспокойно на стола си.

— Може би е просто едно от онези имена, които имаш чувството, че си чувал някога.

Нейт не изглеждаше особено убеден.

— Може би.

Баща му направи нетърпелив жест.

— Хайде де, това си е голяма работа — отдавна не си имал партньор. Разкажи ни за нея.

Честно казано, би предпочел да не го прави.

— Да имаш партньор във ФБР, е различно, татко. Не е като теб и чичо Дон.

„Чичо“ му Дон в продължение на години беше партньор на баща му в полицията. Двамата бяха кръстници на децата на другия, всяка година ходеха на семейни почивки заедно и до ден-днешен всяка петъчна вечер посещаваха местната кръчма.

Във ФБР обаче, да имаш партньор бе по-различно. Новите агенти обикновено биваха прикрепяни към някой от агентите с повече опит, за да ги обучи и естествено, имаше случаи, в които двамата работеха заедно в някое разследване. Това обаче обикновено беше нещо краткосрочно, за разлика от почти семейните отношения, които баща му си спомняше от добрите стари времена, когато работеше в полицията.

Баща му махна пренебрежително с ръка.

— Не ми излизай с тези глупости „във ФБР е различно“. Партньорът си е партньор. Някой, който ти пази гърба, някой, на когото имаш доверие. Нека ти кажа нещо. Малко връзки са по-здрави от тази, между един мъж и онзи (или онази), който стои до него, когато всичко се обърка. Разбираш ли ме?

Джон реши, че е най-добре да не спори.

— Да, татко.

Отпи глътка бира, надявайки се, че с това ще се приключи.

Баща му кимна, като че ли удовлетворен.

— И каза, че е от Лос Анджелис, така ли? Е, в такъв случай най-вероятно не познава много хора в Чикаго. Защо не я доведеш на вечеря някой път? — Той махна с ръка, сякаш беше решено. — Нали знаеш, би било хубав жест.

Джон едва не се задави с бирата си. Да покани Джесика Харлоу на семейна вечеря?

По-скоро би ял печена на скара обувка.

Въпреки това с нищо не издаде мислите — нямаше причина да навлиза в историята си с Джесика.

— Добра идея. Но тя има роднини в града, така че едва ли ще е нужно. Особено, при положение че е много вероятно да не работя още дълго в Чикаго.

Начаса осъзна, че беше сбъркал.

Баща му си избърса устата със салфетка и тонът му отново стана рязък.

— Е, предполагам, че ти знаеш кое е най-добре.

Около масата отново се възцари мълчание.

Нейт премести поглед между тях и се усмихна широко.

— Е, какво ще кажете за „Блекхоукс“?

 

 

Половин час по-късно Джон и брат му се отправиха към колите си, паркирани пред къщата на родителите им.

— Според мен няма да преувелича, ако кажа, че татко не е във възторг от идеята да се присъединя към Отдела за спасяване на заложници.

— Ще свикне — каза Нейт.

— Не е като да не съм напускал Чикаго и преди — почувства се длъжен да изтъкне Джон. — Покрай колежа, армията и Детройт, прекарах по-голямата част от живота си на възрастен в друга част на страната.

— Хайде де, знаеш, че е различно сега, когато мама я няма. — Нейт вдигна ръка, когато Джон понечи да каже нещо. — Не казвам, че ако те приемат, трябва да се чувстваш виновен, задето си тръгваш. Естествено, че ще отидеш — колко хора имат възможността да направят нещо такова? И татко го знае. Просто през последните три години свикна да си наблизо. И двамата свикнахме.

Джон се усмихна, трогнат от думите му. Рядко се случваше брат му, шегаджията на семейството, да говори толкова открито за чувствата си.

А после Нейт продължи:

— Макар че нямам представа защо. Не е като да си особено интересен. Искам да кажа, очевидно всички тези щуротии за привличане на вниманието, като това да станеш рейнджър, да отидеш във ФБР, да се катериш от външната страна на четириетажна сграда без предпазна мрежа, са просто опит да компенсираш факта, че от години живееш в сянката на далеч по-готиния си по-малък брат.

Ето това беше онзи Нейт, когото познаваше.

Преди Джон да успее да отговори, брат му, сякаш току-що си беше спомнил нещо, каза:

— О, и като стана дума за щуротии за привличане на вниманието, в петък вечер срещнах случайно Лукас и Мат. Дойдоха в бара и питаха за теб. Мат ми изнесе дълга реч как бил просто жертва в станалото, уловен в драмата между теб, Роб и Алиша. А Лукас ми заяви, че според него било адски тъпо да го изхвърлиш от живота си по този начин, при положение че не той чукал приятелката ти зад гърба ти.

— Така ли каза? — Гласът на Джон беше ръмжене.

Задник.

Нейт вдигна ръце.

— Хей, не убивай вестоносеца. Нали си ме знаеш, че искам да угодя на всички. Просто си седя и слушам всичко, което другите имат да кажат, дори да са пълни глупости. — Той се ухили широко. — А в този случай, след като изслушах какво имат да ми кажат, им казах да вървят на майната си и ги изхвърлих от заведението.

Това извика слаба усмивка върху лицето на Джон.

— Браво на теб. — Почти му се искаше да беше там, за да види израженията на Лукас и Мат, когато брат му ги беше изхвърлил като мръсни котета.

Лицето на Нейт придоби по-сериозно изражение.

— Говорил ли си изобщо с Алиша?

— Не — заяви Джон. И нямаше намерение да го прави. Това беше останало в миналото. И тя, и Роб бяха опитали да му се обадят, докато беше в Куантико за подбора, но той нямаше какво да каже на никого от тях.

Продължаваше напред. Вярно, беше изгубил наведнъж дома, гаджето си и трима от най-добрите си приятели, и на всичкото отгоре в момента живееше под наем в малък, доста скапан апартамент в Бъктаун, защото не искаше да инвестира в нещо дългосрочно, докато не беше сигурен дали ще остане в Чикаго. И вероятно, ако се замислеше сериозно за всичко това, щеше да се почувства адски гадно.

Така че не мислеше за него. Съвсем просто.

Двамата стигнаха до колите си, но преди да се качи в своята, Нейт спря и го погледна замислено.

— Защо наистина името Джесика Харлоу ми звучи толкова познато?

Джон се напрегна.

— Казах ти. Сигурно е просто едно от онези имена, които ти се струва, че си чувал преди.

— Продължаваш да държиш на своето, а?

Абсолютно.

 

 

Джон отиде в офиса рано в понеделник, с кафе в ръка. Предстояха му няколко дни, изпълнени с проучвания, които той започна, като отвори фалшивия уебсайт, който агентите от Джаксънвил бяха създали през уикенда.

— Ама че си изтупан — подхвърли Раян, зърнал снимката на Джон, докато минаваше покрай бюрото му. — Откъде са я взели?

Очевидно не беше скорошна, тъй като Джон — гладко избръснат на снимката — в момента имаше двуседмична брада. Вярно, донякъде беше от мързел — покрай естеството на ролите му под прикритие беше свикнал да не се бръсне редовно. Ала освен това, фактът, че изглеждаше като излязъл от „Синове на анархията“ явно дразнеше една изтупана агентка от отдела за борба с корупцията и той бе решил да го запази възможно най-дълго.

— Направих си я преди няколко години, за една операция, която пропадна в последния момент.

— Изглеждаш така, сякаш би трябвало да си на седмия етаж и да сравняваш копчетата си за ръкавели с останалите от отдела за финансови престъпления, докато подхвърляш престорено скромни забележки за магистратурата си по икономика от Харвард — отбеляза Раян.

Джон се ухили. Именно това беше целта.

Продължи да разглежда уебсайта, впечатлен от онова, което бяха свършили момчетата от Джаксънвил. Очевидно от доста време работеха върху това, защото уебсайтът изглеждаше професионален, изчистен и най-важното — истински. Имаше си всичко: секция „За нас“, която съдържаше фалшиви биографии за него и Джесика… или Дейв Росър и Ашли Евърс, както щяха да се наричат по време на разследването; биографии и снимки на двама старши сътрудници, които уж също работели във фирмата; няколко страници с „Инвестиционни стратегии“, посветени на миналите и настоящи проекти на фирмата им; секция „Новини“ с фалшиви прессъобщения, които фирмата уж беше давала пред медиите, относно някои от най-големите си проекти и накрая секция „За контакти“, която съдържаше бизнес адрес, имейл адрес и телефонен номер, който в действителност препращаше към една административна асистентка от чикагския офис на ФБР, на която бе възложено да играе ролята на рецепционистката на Дейв и Ашли.

Да, беше адски хитро.

През следващите два дни Джон се потопи изцяло в света на дяловото финансиране. Двамата с Ашли управляваха „Лейкшор Капитал Партнърс“, малка, ала доходоносна компания, със седалище в Чикаго, чиито инвестиции, главно в ресторанти и барове, бяха между пет и двайсет и пет милиона. Според сайта, мотото им беше: „Създаване на стойност чрез поставянето на амбициозни цели, съчетано с истински талант в един решителен и сътруднически подход към инвестирането“.

Щеше да му се наложи да повика на помощ всичките си умения на агент под прикритие, за да не се задави с думите „създаване на стойност“ всеки път, щом му се наложеше да ги използва.

Терминология, дошла направо от отдела за финансови престъпления.

Планът на операцията беше сравнително простичък. Двамата с Джесика щяха да се престорят, че фирмата им обмисля да инвестира в няколко ресторанта и барове в Джаксънвил, който, според агентите от офиса там, през последните години започвал да се прочува из цялата страна с процъфтяващата си кулинарна сцена. Искали да пробват пазара, като отворят шикозен винен бар и пицария в квартал Ривърсайд, и били намерили съвършеното място за проекта — празна тухлена сграда, в която някога се помещавала банка. За съжаление, съществували някои проблеми.

Тъй като сградата се намирала в исторически квартал, имало известни затруднения с районирането и разрешението за паркиране. В момента мястото нямало позволение за външни места в задния двор, което според „Лейкшор Капитал Партнърс“ било ключов елемент от бъдещия успех на ресторанта.

Освен това щели да се нуждаят от разрешение за допълнителни рекламни табели и озеленяване, както и позволение за краткосрочно паркиране на улицата, тъй като друг ключов елемент от бизнес плана им била възможността клиентите да се обаждат и да си поръчват пица за вкъщи.

С малко повече късмет, обичният кмет на Джаксънвил щеше да се съгласи да направи така, че всичките им неприятности да изчезнат. Срещу съответното заплащане, разбира се.

 

 

В сряда сутринта Джон стана преди изгрев-слънце, за да си събере багажа. Взе такси до летището, което, както можеше да се очаква, гъмжеше от хора, въпреки ранния час. Прескочи опашките пред охраната (една от привилегиите на това да е агент на ФБР) и уби известно време, като си взе кафе от „Старбъкс“, след което се качи на движещата се пътека, отвеждаща до гишето на „Юнайтед“.

Когато стигна до изхода за пистата, забеляза Джесика, седнала с телефон в ръка.

Очите му се задържаха за миг върху нея, гледайки как прибира зад ухото си кичур руса коса, паднал пред лицето й, когато се наведе, за да погледне телефона си. Интересно бе (по един дразнещ начин), как все още си спомняше практически всяка саркастична забележка и всеки гаден поглед, които му беше отправила, въпреки времето, изминало оттогава. Което си беше истинско постижение, като се имаше предвид изобилието от саркастични забележки и гадни погледи, които си бяха разменили по време на двайсет и едната седмици, прекарани заедно.

Ала сега…

Джон се стегна с въздишка и се отправи към нея. Забелязала го да се приближава, тя като че ли застана нащрек, докато той сядаше до нея.

Той й хвърли кос поглед и в продължение на миг-два никой от тях не каза нищо.

— Готова ли си да го направим? — попита той най-сетне.

— Вероятно не — отвърна тя.

Е, не беше само тя. Погледът му пробяга по вталения й черен костюм и розовата копринена блузка с тънък розов колан и черните обувки на високи токчета, които довършваха тоалета й.

— Всичките ти костюми ли са толкова шикозни? — Дори не беше сигурен защо е толкова раздразнителен. Беше агент на ФБР; непрекъснато беше в компанията на жени, облечени в костюми.

Просто никоя не изглеждаше в тях така, както Джесика Харлоу.

— Да, всичките са толкова „шикозни“ — отговори тя плъзна очи по дънките и блейзъра му, а после ги спря върху небръснатото му лице. — Значи това е видът, който си избрахме, а?

Не съвсем, но не беше нужно тя да го научава все още.

— Не одобряваш ли?

Преди Джесика да успее да отговори, служителката от авиокомпанията обяви, че пътниците могат да се отравят към изхода за качване в самолета.

Джесика пъхна телефона в куфарчето си.

— Има още няколко детайла от историята ни, за които вероятно би трябвало да се погрижим, преди да се срещнем с агентите от Джаксънвил. Навярно бихме могли да обсъдим на път от летището към хотела?

Джон се изправи.

— И аз си мислех същото.

Очевидно един самолет не беше най-подходящото място, в което двама агенти под прикритие да обсъждат подробностите от тайната си операция, така че щеше да се наложи да изчакат, докато останат насаме.

— Добре. Добре. — Тя си пое дълбоко дъх, сякаш облекчена да го чуе, и се изправи.

Реакцията й изпълни Джон с моментен прилив на раздразнение. Наистина ли имаше толкова ужасно мнение за него, та се притесняваше, че той ще се държи другояче, освен напълно професионално? Отвори уста, за да каже нещо саркастично, но тя се закова на мястото си, съвсем близо до него. Наклони глава на една страна и нещо в начина, по който го погледна, накара острите думи да умрат върху устните му.

— Какво? — Размърда се неспокойно, тонът му беше подозрителен. — Защо ме гледаш по този начин?

Крайчетата на устните й потръпнаха.

— Просто опитвах да си те представя с кок.

За бога. Очевидно историята се беше разнесла надлъж и шир из целия офис.

— Късо подстриганият и грижливо избръснат Джон Шепърд, когото познавах преди шест години, никога не би направил нещо такова — продължи тя. — Предполагам, че доста неща са се променили оттогава.

Той се приведе към нея, понижавайки глас.

— А може би просто си мислиш, че си ме познавала преди шест години, Джесика.

Доволен от изненадата, припламнала в очите й, той я остави да мисли върху думите му и като се обърна, се отправи към изхода за извеждане, давайки й възможност да се наслади на задните му части.