Джули Джеймс
Любов под прикритие (6)

6

Преди шест години Джесика беше пристигнала в Академията в Куантико, изпълнена с гордост и вълнение… но и адски притеснена. Кампусът на ФБР се намираше на територията на една база на морските пехотинци и когато, минавайки през двукрилата охранявана порта, бе чула звуците на изстрели в далечината и бе забелязала военен хеликоптер да прелита над главите им, за частица от секундата си беше помислила: В какво се забърках?

Малко след като пристигна, беше научила, че е една от двете жени в клас от четирийсет и двама кандидат-агенти. На всичкото отгоре, тъй като се беше кандидатирала веднага щом се дипломира от юридическия факултет на Станфърд посредством правната програма за прием на ФБР (прескачайки изискването за минимум три години стаж), на двайсет и шест години тя беше най-младата в класа.

— Ти си жена. Току-що си завършила скъпарски университет и имаш само една година стаж. Освен това си дребничка. — По време на последната им среща, преди тя да отиде в Куантико, специален агент Стан Рос, който я беше вербувал, беше отбелязал всички тези характеристики на пръстите на ръката си, изглеждаше особено недоволен от последното. — Да не говорим, че изглеждаш като излязла от реклама за шампоан с този… водопад от коса.

Тя се беше усмихнала, защото през единайсетте месеца, през които познаваше Рос, това бе най-близкото подобие на комплимент, което получаваше от него.

А после той я беше стрелнал с един от онези погледи, които бяха негова запазена марка и които казваха: Остава ми година до пенсия и много отдавна престанах да търпя глупости и тя бързо бе изтрила усмивката от лицето си.

Добре, никакво перчене във ФБР.

— Ще има хора, които няма да те вземат на сериозно. Хора, които ще видят красива, млада блондинка и ще си въобразят разни неща — продължил бе той. — Така че ще трябва да ги накараш да те вземат на сериозно. Не им давай никаква причина да се съмняват, че мястото ти е в Академията. Отиди там, Харлоу и им покажи колко струваш. Направиш ли това, всичко ще бъде наред. Повече от наред.

И тогава, за нейно изумление, той се беше усмихнал (Джесика дори не подозираше, че тези мускули на лицето му все още действат), докато й протягаше ръка за довиждане.

— Добре дошла във ФБР, Джесика. А сега върви и им дай да се разберат.

В първия ден в Академията кандидат-агентите се бяха събрали в аудиторията, до един облечени в тъмни делови костюми. Инструкторите им бяха казали да се представят, да разкажат откъде идват и да обяснят защо искат да работят за ФБР. Това бе шанс за тях да се преценят един друг и Джесика с облекчение бе установила, че всички изглеждаха мъничко нервни и несигурни какво да очакват.

Всички, освен един.

Веднага беше забелязала Джон… те всички го бяха забелязали веднага. По-висок и по-едър от всички други в класа, той ги превъзхождаше до един с широкоплещестата си фигура и по войнишки късата подстрижка. За разлика от останалите, които просто се молеха да не ги изтормозят твърде много през първия ден, той изглеждаше самоуверен и спокоен, и готов за всичко.

И по някаква причина, непрекъснато гледаше към нея.

Забеляза го за първи път, когато дойде нейният ред да се представи. Докато стоеше пред останалите от класа и говореше за това, как е напуснала работата си като адвокат, за да се присъедини към ФБР, с крайчеца на окото си виждаше как Джон не я изпуска от поглед.

След това, докато ги развеждаха на обиколка из кампуса, той се приближи до нея.

— Чикаго, а? — Намигна й и се приведе към нея. — Трябва да обединим усилията си, Харлоу. Предлагам първо да обезвредим тримата от Ню Йорк.

Шегуваше се и тя го знаеше. Пък и един от кандидатите от Ню Йорк беше надут тип с докторска степен по лингвистика, който се беше перчил с това, как говорел петнайсет малко известни езика или нещо такова, и честно казано, тя на драго сърце би го сложила на мястото му, в духа на дружеската конкуренция, разбира се.

Ала освен това си беше спомнила думите на Рос. Ще има хора, които няма да те вземат на сериозно. И прекрасно си даваше сметка, че в този миг двамата с Джон бяха заобиколени от инструкторите и съучениците си, някои от които като че ли ги гледаха с любопитство.

Не искаше да бъда груба с него (поне тогава все още не беше искала), ала с погледите, намигването и предизвикателно закачливия му шепот в ухото й, тя смяташе, че трябва да си изяснят нещо. Като една от само две жени в класа, определено нямаше желание да започне първия си ден в Академията, давайки на останалите повод да клюкарстват за това, че тя и невероятно сексапилният бивш рейнджър май доста са се сближили. Така че му отговори неутрално, но учтиво, след което се отдалечи и отиде да заприказва другата жена.

Заедно бяха по-силни.

След този първи ден, тя и останалите кандидат-агенти бяха хвърлени, както се казва, в дълбокото. Програмата включваше над осемстотин часа подготовка, разпределени в четири области: академична част, огнестрелни оръжия, решаване на казуси и практически умения. Кандидатите, които биваха оценявани през всичките двайсет и една седмици, трябваше да се справят успешно и с четирите части на програмата, за да завършат. Имаше награди за онези, които получеха най-високи оценки в академичната част, физическата издръжливост и огнестрелни оръжия.

Без съмнение силата на Джесика беше в академичната част. Като адвокат, тя бе дошла в Академията добре запозната с основите на правото и етиката, а уоркшопът по процесуално представителство за напреднали, в който бе участвала в Станфърд, плюс годината, в която беше работила в правна кантора, й даваха допълнително предимство в техниките на разпит.

Оказа се, че страшно я бива и в практическите упражнения. Усещаше прилив на адреналин всеки път щом получеше детайлите на новия казус и започнеше, заедно с останалите кандидат-агенти, да разследва случая — от първоначално подадения сигнал до ареста. Повечето разследвания се провеждаха в Хоуганс Али, миниградчето на Академията, в което имаше хотел, деликатесен магазин, билярдна зала, поща, няколко магазина и банка, която биваше „обирана“ два пъти седмично, и цял куп професионални актьори в ролите на престъпници, свидетели и случайни минувачи.

Да, казусите нерядко бяха доста стресиращи и да, случваше се кандидат-агентите да пострадат — както онзи път, когато Джесика научи по трудния начин, след като получи лакът в ребрата, че на някои от актьорите им беше казано да бъдат трудни и да се съпротивляват на ареста, за да направят ситуацията още по-реалистична. И все пак, имаше нещо в това да бъде навън и да води разследване, което сякаш й идваше отвътре.

Не чак толкова естествено, от друга страна, й се удаваше физическата част от програмата — и най-вече огнестрелните похвати и оперативните умения. В тези две области тя трябваше да дава всичко от себе си, просто за да не изостава от другите.

Ако трябваше да посочи някаква причина, би казала, че именно оттам започнаха проблемите й с Джон: по време на физическите тренировки. Инструкторите им (садисти, облечени в панталони с цвят каки и черни ризи на ФБР) имаха задачата да ги приведат в достатъчно добра физическа форма, за да: а) преминат теста за физическа издръжливост, който всички кандидати трябваше да преминат, и б) да се справят с физическите трудности, които ги очакваха в живота им като специални агенти.

Беше общо взето точно толкова забавно, колкото звучеше.

Докато те им изнасяха лекции и им крещяха, Джесика и съучениците й спринтираха, бягаха на дълги разстояния, правеха лицеви опори и коремни преси, и се набираха на лостове. Освен това се боксираха, усвояваха похвати за ръкопашен бой и пробягваха Пътя с жълтите павета, дългият десет километра терен с препятствия, който минаваше през хълмисти, обрасли с дървета земи, където кандидат-агентите се катереха по стени и по скали, пълзяха в калта под бодлива тел и минаваха по опънати във въздуха мрежи.

Преди да отиде в Академията, Джесика редовно бягаше и ходеше на йога, и смяташе, че е в добра физическа кондиция. Ала тренировките в Куантико бяха на съвсем друго ниво в сравнение с всички упражнения, които беше правила преди. И като за капак, всички в класа й бяха в добра или дори отлична форма. Което означаваше, че със своите метър и шейсет сантиметра тя се намираше в особено неизгодно положение, тъй като беше най-дребната от тях.

Нямаше да лъже — много дни през онези първи седмици бяха трудни. Наистина трудни. Лягаше си насинена, с болка в мускулите и ядосана на себе си, че за пореден път бе завършила последна в някое състезание или спринт, или пък бе победена без особени затруднения в поредната схватка с някой от колегите си.

Ето защо беше… дразнещо да види колко лесно се удаваше всичко това на Джон. Докато тя си скъсваше задника от работа и смяташе за победа всеки път, когато завършеше предпоследна в някое физическо предизвикателство, той печелеше всяко състезание, тренировка и надпревара, без дори да се изпоти. Което би било добре, ако не й го навираше в лицето.

Да вземем например първия път, когато пробягаха Пътя с жълтите павета заедно. Беше едва втората им седмица и те участваха в едно състезание като отбор, заедно с още двама души. Така че тя тичаше нагоре-надолу по каменистия терен, газеше из калта, прескачаше огради и преджапваше студени, мръсни потоци (надявайки се глупавият й тампон да не протече, защото, сякаш и така не й беше достатъчно забавно, цикълът й беше дошъл тъкмо този ден, и през цялото време единственото, което чуваше, беше дълбокият, плътен глас на Джон, който й крещеше:

— Давай, Харлоу!

— Размърдай се, Харлоу!

— Хвани въжето, Харлоу!

— Изтегли се нагоре, Харлоу! Давай, давай, ДАВАЙ!

За бога, прекрасно си даваше сметка, че е последна в отбора. Той наистина ли смяташе, че трябва непрекъснато да го обявява на всеослушание?

Както можеше да се очаква, докато стигнат до мрежата, вече беше доста кисела.

— Защо просто не ми завържеш едно въже през кръста и не ме теглиш до края на състезанието?

За съжаление, сарказмът й не беше особено хапещ, поради факта, че беше толкова запъхтяна, че едва успя да изрече думите.

Ни най-малко задъхан, той отвърна нехайно:

— Самият аз щях да предложа да те метна през рамо, но ако си падаш по това да те връзват, Харлоу, съм навит и на план Б.

Ха-ха, ама че смешник. Тя го бе изгледала свирепо, докато се катереше по мрежата.

Опитай се да го направиш с менструални болки, приятелче, и ще те видим тогава колко си корав.

След което бе стиснала зъби и бе положила още по-голямо усилие да завърши курса колкото се може по-добре.

Или пък друг пример: веднъж, през четвъртата седмица, Джон си я беше набелязал по време на тренировката за физическа издръжливост. На инструктора им му се беше наложило да излезе от час, за да приеме спешно телефонно обаждане и бе възложил на Джон да ръководи класа, докато правеха коремни преси.

Джон само дето не го беше разцелувал.

— Гърбът ти трябва да е перпендикулярен на земята, Харлоу, иначе не се брои. И стига си мърдала този таз — излаял бе, докато минаваше покрай нея.

Тя го беше стрелнала с враждебен поглед, защото сериозно ли? Наистина ли беше необходимо това? И така имаше предостатъчно инструктори, които й обясняваха, че прави всичко не както трябва; нямаше нужда от още един неодобрителен глас в хора.

Ала тихо клокочещото напрежение между тях бе изригнало на стрелбището.

Джесика не беше започнала с огнестрелните оръжия съвсем от нулата. В подготовка за Академията беше изкарала курс в едно стрелбище край Чикаго и освен това беше взела няколко индивидуални урока. Но определено в началото на програмата не беше най-добрият стрелец (къде ти, вероятно не беше и в първата десетка), а инструкторите им ясно бяха дали да се разбере, че повечето от кандидатите се провалят именно в частта с огнестрелните оръжия.

О, да, никакво напрежение тук.

В онзи ден се намираха на едно стрелбище на открито, застанали един до друг, докато стреляха по мишени на разстояние от петнайсет метра. По една случайност тя беше до Джон и по някаква причина този следобед й беше особено трудно да улучи целта. Вероятно беше изтощена, а и нарастващото й раздразнение определено не помагаше.

Докато презареждаше своя пистолет, чу гласа на Джон от лявата си страна.

— Очакваш изстрела и ръката ти трепва, когато стреляш. Освен това стойката ти е неправилна — заяви той спокойно.

Е, страшно ти благодаря за съвета. Тя пъхна пълнителя с намерението просто да не му обърне внимание и да поговори с някой инструктор след края на часа, когато Джон изведнъж дойде по-близо до нея.

Много близо.

Сложи ръка на рамото й.

— Разтвори крака и се наведи към него — каза, застанал зад нея.

Когато кандидат-агентът от дясната й страна (многознаещият лингвист с докторска степен от Ню Йорк) се изхили на думите му, Джесика се изчерви. Страхотно. Точно от това се нуждаеше днес. Странно смутена от допира на Джон до кожата й, тя се дръпна от него.

— Хей, я по-полека, здравеняко.

Джон отстъпи назад, сякаш изненадан от тона й, и изражението му окоравя.

— Просто се опитвах да помогна. Но щом искаш да продължиш да не ставаш за нищо, изборът си е твой.

Джесика примига.

Е, добре.

Тъй като не искаше да направи още по-голяма сцена, тя си заповяда да запази спокойствие, докато Джон се връщаше на мястото си. Без окото му да трепне, той изстреля шест куршума, които до един се забиха право в центъра на мишената.

— О, бас държа, че все за нещо ставаш — подхвърли лингвистът с докторска степен с ехидна усмивчица.

Тъй като изобщо не беше в настроение, Джесика впи поглед в него, докато той не се прокашля и не се съсредоточи отново върху задачата.

Тя погледна към пистолета си; имаше нужда от миг, за да се отърси от забележката на Джон. След това вдигна глава, прицели се и стреля.

Когато го направи, усети прилив на адреналин да се смесва с гнева й.

И в този миг нещо се промени.

През последните няколко седмици непрекъснато се сърдеше на себе си, заради представянето си във физическите предизвикателства.

Ала сега, за първи път откакто беше пристигнала в Куантико, изпита нещо друго, освен раздразнение.

Беше бясна.

Джон Шепърд смяташе, че за нищо не става, така ли? Е, тя може и да нямаше тялото на скандинавски бог, с огромните му тъпи бицепси, корем като дъска за гладене и сякаш изваяни от камък мускули на гърдите, но не беше безнадежден случай. Беше умна, решителна и хладнокръвна в критични ситуации и знаеше как да измъкне информация от свидетели и заподозрени, без те дори да се усетят.

Така че — майната му на Джон Шепърд. Тя знаеше, че е добра, знаеше и колко много иска това.

И възнамеряваше да им го докаже.

От този момент нататък мина на по-горна предавка и престана да се поддава на раздразнението си. Да, не беше достатъчно добра с огнестрелните оръжия. За щастие, можеше да направи нещо по този въпрос — Академията разполагаше с цели девет стрелбища и екип от инструктори, които на драго сърце бяха готови да работят с всеки кандидат-агент, който имаше желание да се упражнява допълнително.

— Само кажи кога и съм там — заявил бе инструкторът й, агент Балински, без никакво колебание, когато се отби в кабинета му, за да го помоли за допълнителни часове. — По дяволите, ще накарам да оставят мястото отворено цяла нощ, ако искаш. — След това беше наклонил глава настрани. — Като за начало, трябва да поработим върху стойката ти. Трябва да разтвориш крака ида се наведеш към него.

Е, не го чуваше за първи път.

През следващите няколко седмици, вместо да ходи заедно с колегите си да изпие нещо в Заседателната („бара“ на втория етаж в главната сграда на Академията, който на практика беше столова, в която се продаваше бира), тя прекарваше повечето от вечерите си на стрелбището. Оправи стойката си, свикна с пушки и карабини, в добавка към пистолетите, и след като се научи как да се справя с отката, значително оправи точността си. И всичката тази практика определено й се отплати: не че искаше да се хвали, но до средата на курса вече беше сред петимата най-добри стрелци в класа.

Не беше трудно да се досети човек кой беше най-добрият.

Макар и твърдо решена да напредне, тя беше и реалистка. Никога нямаше да се научи да стреля по-добре от Джон, който от години тренираше с всички видове оръжия под слънцето. Което означаваше, че ако иска да му срита задника в нещо (а тя искаше, и още как, след онзи коментар на стрелбището), трябваше да намери друг начин да го направи. И по-точно — в академичната част и в казусите.

В случая с казусите, целта на упражненията в Хоуганс Али бе да овладеят ситуацията и да не допуснат тя да ескалира и да се стигне до насилие. Нещо, в което се оказа, че страшно я бива.

— Шепърд! Предполага се учтиво да придружите човека вън от бара, за да отговори на няколко въпроса, не да нахлуете в проклетото място, размахали оръжие, сякаш той е Бин Ладен, сврял се в скривалище в Пакистан! — креснал бе инструкторът им след едно подобно упражнение, което бе завършило с половината от мнимите клиенти на бара, проснати по очи на тротоара, замаяни, и с ръце, закопчани с белезници на гърба, защото някой очевидно си бе позволил да прояви „дързост“ с Джон.

— Искам да видиш как ще го направи Харлоу — продължил бе инструкторът рязко. — Виж как тя ще се справи със същата ситуация.

Изражението, изписало се върху лицето на Джон при тези думи, като нищо бе любимият момент на Джесика през всичките двайсет и една седмици.

В класната стая те изучаваха право, съдебна медицина, етика и техники на разпит за напреднали и усвояваха най-важното умение за един федерален агент: писането на доклади. Излязла сравнително наскоро от юридическия факултет, на Джесика не и бе никак трудно да се върне в класната стая и дори помагаше на неколцина от колегите си, които не се чувстваха уверени в материята.

Не че Джон беше някакъв слабак в академичната част. Колкото и да й беше неприятно да си го признае, той беше умен, бързо усвояваше материала и очевидно отделяше доста време за учене.

Така че тя на свой ред отделяше още повече.

Не ставаше дума само за надпреварата с Джон, макар че то беше добре дошъл страничен ефект. По-скоро ставаше дума за това, да докаже нещо на самата себе си, както и да се погрижи инструкторите да видят силните й страни. Да, докато седмиците минаваха, тя ставаше все по-силна и по-бърза, все по-добре се справяше с физическите предизвикателства. Ала същото важеше и за останалите в класа. Което означаваше, че като най-дребната и най-слабичката в групата, тя си оставаше на дъното.

Нуждаеше се от нещо, което да компенсира за това.

Нямаше награда за високи оценки в практическите упражнения, а вече беше ясно, че Джон ще получи най-високата оценка по огнестрелни оръжия. Което означаваше, че единственият й шанс да завърши първа беше в академичната част. И ако Джон Шепърд смяташе, че тя ще му позволи да обере най-високите оценки и в трите части на курса им, изобщо не беше познал.

Щеше да го победи в класната стая, дори ако за това се наложеше да си залепи очите с тиксо, за да не мигне цяла нощ, залягайки над учебниците.

Нещата продължиха по този начин до края на престоя им в Академията. Тъй като никой от тях не искаше да си спечели славата на човек, който не може да работи в екип, те държаха взаимната си антипатия в тайна, надявайки учтиви маски, когато наоколо имаше някой и дори работеха добре заедно, когато се наложеше.

Скришом от другите обаче си разменяха обиди и нападки при всяка удала им се възможност. А такива имаше предостатъчно. Като част от един и същи клас, двамата с Джон се хранеха заедно, тренираха заедно и дори стаите, в които спяха, бяха една срещу друга. Просто не можеше да избяга от него. Бяха заедно в класната стая или на стрелбището и дори заобиколени от още трийсет и девет кандидат-агенти, тя просто то усещаше.

След седемнайсет седмици в Академията напрежението най-сетне достигна връхната си точка.

Всички бяха в спортната зала и чакаха да ги разпределят по двойки за следващата спаринг тренировка. От самото начало на курса ги бяха информирали, че всеки от тях ще има спаринг двубои с всеки от останалите. Беше наясно, че един ден ще й се наложи да се изправи срещу Джон на тепиха, но въпреки това една мъничка част от нея се беше надявала инструкторите да я пропуснат, при положение че Джон толкова очевидно я превъзхождаше.

Тази надежда угасна в един слънчев петъчен следобед.

— Шепърд, ти си наред. И ти, Харлоу — нареди инструкторът им по тактика на защитата.

Сърцето на Джесика задумка и тя за малко не повърна пред всички.

Бойните й умения се бяха подобрили, откакто бе постъпила в Академията, и тя бе достатъчно борбена, за да успее почти да победи неколцина от по-дребните и по-леки мъже в класа. Ала Джон Шепърд?

Неведнъж го беше виждала как се бие и несдържаната сила, съчетана с изящната плавност, с която ръцете и краката му се движеха в съвършена хармония, бяха наистина впечатляващи. И всичко това — въпреки че очевидно се сдържаше, защото в един истински бой, ако поискаше, вероятно можеше да ги убие с голи ръце. При това — мъчително.

А сега тя трябваше да се изправи срещу него. Тя, най-неприятният му човек в класа.

С нея беше свършено.

Поемайки си тихичко голяма глътка въздух, Джесика се отправи към тепиха. Инструкторът, който ги чакаше там, им напомни правилата, докато те си слагаха ръкавици, каска и протектори за уста: никакви удари в слабините или други мръсни удари; схватката щеше да свърши веднага щом един от тях дадеше знак, че се предава.

А после инструкторът наду свирката си.

Джон начаса се хвърли към нея, с всичките си сто деветдесет и пет сантиметра и близо сто килограма железни мускули — мамка му — и тя вдигна облечените си в ръкавици ръце, мислейки си, че ако искаха да се обзаложат колко ще издържи, останалите май трябваше да залагат на наносекунди.

Ала когато стигна на една ръка разстояние, Джон изведнъж забави крачка и започна да обикаля около нея с лека стъпка. Прекрасно си даваше сметка, че току-що й беше изкарал акъла, в крайчеца на сините му очи се бяха появили насмешливи бръчици, докато чакаше тя да направи първия ход. И в този миг Джесика осъзна нещо.

Играеше си с нея.

И просто така, в гърдите й лумна огън.

Да, нямаше никакъв шанс да победи — с неговата подготовка и това, че толкова я превъзхождаше по размери, то бе повече от сигурно. Но щом искаше да бъде арогантен и да танцува по тепиха като котка, играеща си с мишка, преди да я лапне цялата, тя навярно би могла да се възползва от това.

Очите й срещнаха неговите и в главата й се появи план.

Щом така искаш, Джон Шепърд.

 

 

Телефонът на Джесика избръмча с нов имейл, връщайки я рязко към настоящето. Давайки си сметка, че просто си седи на дивана, с купичка вече подгизнало оризово мюсли, тя се отърси от спомените и погледна телефона.

Още един имейл от Джон.

Може да отмениш срещата с техническия отдел утре. Момчетата от Джаксънвил вече са се погрижили за уебсайта. Трябва им само по една снимка от нас двамата.

Тя се намръщи, учудена от тази информация.

Кога говори с агентите от Джаксънвил?

Отговорът му дойде секунди по-късно.

Само преди няколко минути. Обадих се на мобилния на агент Лийвит — реших, че няма да е зле и аз да се запозная с него.

Джесика направи физиономия. Значи така щеше да бъде: Джон щеше да се напушва всеки път, щом тя се опиташе да поеме контрол в случая. Е, щеше да му се наложи да свикне. Това бе разследване на корупция, не организирана престъпност и нея ако питаха, то означаваше, че тя е главният агент под…

Телефонът й се обади почти незабавно — поредното съобщение от Джон.

Между другото, позволих си волността да кажа на агент Лийвит, че сме свободни да отидем в Джаксънвил следващата сряда. Надявам се, че можеш да го вместиш в графика си — добави, използвайки думите й от по-рано.

О, да, очакваха я няколко дълги седмици.