Джули Джеймс
Любов под прикритие (5)

5

Джон излезе сам от кабинета на главния, възползвайки се от възможността да изчезне, когато Ник задържа Джесика, за да я попита как е минал първият й работен ден.

Отправи се към асансьорите и натисна копчето малко по-силно, отколкото се налагаше. Докато се взираше в затворените врати на асансьора, изимитира наум самоуверения й глас.

Това бе един от въпросите, които зададох на агент Лийвит от Джаксънвил, когато тази сутрин му се обадих, за да се запознаем.

Естествено, че вече беше поела контрол и се бе обадила в джаксънвилския офис, за да се представи. И естествено, че вече познаваше случая като петте си пръста, въпреки че работеше в чикагския офис от колко, пет минути? Ето това беше Джесика Харлоу, един наистина специален, специален агент.

О, да.

— Шепърд.

За вълка говорим.

Той се стегна и се обърна с усмивка.

— Да, агент Харлоу? С какво мога да бъда полезен?

В отговор на сухия му тон тя му хвърли толкова студен поглед, че би могъл да замрази и деветте кръга на Дантевия ад… девет от многобройните места, където би предпочел да бъде, пред това, да работи заедно с нея по този случай.

— Виж, и аз не съм във възторг. — Говорейки тихо, тя спря до него пред асансьора. — Мислех, че досега би трябвало да си част от Отряда за спасяване на заложници.

— А аз мислех, че ти би трябвало да си в Лос Анджелис.

Нещо припламна в очите й за миг, но после тя сви рамене.

— Промяна в плановете.

Асансьорът пристигна и те се качиха. Джесика натисна копчето за седмия етаж, където се намираше отделът за борба с корупцията. Застанал в другия ъгъл, Джон натисна копчето за петия етаж.

Вратите се затвориха и двамата се обърнаха един към друг. Тя скръсти ръце на гърдите си и впи в него кристалносините си очи, които толкова умело можеха да крият чувствата й.

Както той прекрасно знаеше.

— Ще трябва да измислим нещо — заяви тя. — Предполага се да си партнираме в това.

Да, много ти благодаря — като професионалист, той го знаеше много добре. Направи стъпка към нея.

— Нарича се работа „под прикритие“, Харлоу. Ако мога да се преструвам, че съм наемен убиец, който търси да си купи оръжие, смятам, че ще съумея да се справя и с ролята на богат инвеститор, който иска да заобиколи няколко жалки градоустройствени закони. — Дори богат инвеститор, който очевидно бе достатъчно голям мазохист, за да се забърка с някой като нея.

Професионално погледнато.

— Жалки градоустройствени закони? — повтори тя.

О, ето че я беше ядосал. Колко хубаво — очевидно можеха да продължат оттам, откъдето бяха спрели последния път.

Тя се приближи още повече към него, отмятайки глава назад, за да срещне погледа му. Джон беше по-висок от нея с повече от трийсет сантиметра, макар да не можеше да не забележи, че беше малко по-висока на скъпите си на вид обувки с осемсантиметрови токчета.

— Обект на това разследване е кметът на тринайсетия по големина град в Съединените щати. Според мен това не е нещо дребно. — Тя махна към небръснатата брада и косата му. — И макар да разбирам, че този вид, сякаш си излязъл от „Синове на анархията“, ти спечелва симпатиите на трафикантите на оръжие и наемните убийци от света на организираната престъпност, не смятам, че ще се впише особено добре в тази операция.

— Тринайсетият по големина град в Щатите? — изсумтя той. — Точно колко часа прекара снощи в преглеждане на случая?

Тя се усмихна сладко-сладко, докато асансьорът спираше на нейния етаж.

— Достатъчно, за да взема преднина пред теб.

Вратите се отвориха и тя му помаха дружелюбно, надявайки си отново маската на дружелюбен колега. — Толкова се радвам, че отново се видяхме, агент Шепърд. Доскоро.

Джон я проследи с поглед как се отдалечава уверено по коридора, докато вратите на асансьора се затваряха между тях. Достатъчно, за да взема преднина пред теб.

Не задълго, сладурче.

Време бе да се залови за работа.

 

 

— Хотел „Понте Ведра“? Звучи добре — обади се Тара от дневната. — Имат ли спа?

В спалнята, Джесика се погледна в огледалото на вратата на дрешника.

— Да, но се съмнявам, че ще имам възможност да го използвам.

— Хей, ако се предполага, че си богата бизнесдама, смятам, че ще трябва да го направиш — отвърна Тара.

Звучеше съблазнително, но Джесика се съмняваше, че изтърканият претекст „но моята героиня наистина се нуждаеше от топъл масаж с бамбук“ ще мине пред скръндзите в Покатело, Айдахо, където се намираше финансовият отдел, отговарящ за разходите на персонала. А сега, когато отново беше необвързана и се издържаше със заплатата на държавен служител, посещения в спа центровете на петзвездни хотели определено не се вместваха в личния й бюджет.

Тя спря, загледана в отражението си, спомнила си изведнъж двайсет и деветия си рожден ден, когато Алекс й беше подарил цял ден в един спа център в Бевърли Хилс. Бяха се оженили наскоро и все още бяха във фазата на медения месец, и когато тя се прибра вкъщи осем часа по-късно, той се държа така, сякаш я беше нямало осем седмици. С жаден блясък в очите, той я беше посрещал на вратата с две чаши пенливо вино, след което й беше свалил…

Е, както и да е. Много вино беше изтекло оттогава. Джесика си пое дълбоко дъх, лепна си усмивка на лицето и се върна в дневната.

— И така, в операциите под прикритие първото впечатление е страшно важно. Имайки това предвид, смяташ ли, че този тоалет казва: „Директор на компания за дялови инвестиции“?

С чаша вино в ръка, Тара плъзна поглед по жълто-кафявата й пола и кремавата блузка с къс ръкав.

— Миличка, този тоалет не казва нищо. По-скоро прошепва учтиво: „Здравейте, аз съм скучна“. — Тя наклони глава на една страна. — И може би мъничко сексуално незадоволена.

Джесика я изгледа изпод вежди. Ха-ха. Макар че в това последното може и да имаше зрънце истина.

— Не забравяй, че ще ходя на бизнес срещи.

— Да, но костюми като този са за адвокати и счетоводители. Ако се предполага да си предприемач, ти трябва нещо делово, но и малко по-шикозно.

Е, добре, може би имаше право.

— Чакай малко. Мисля, че имам точно каквото трябва.

Джесика се върна в спалнята си. Вероятно отдаваше твърде голямо значение на избора си на дрехи за този случай. Съмнително бе, особено след като щеше да бъде заобиколена от мъже, дали някой щеше да забележи, ако героинята й е облечена по-консервативно, отколкото бе обичайно в света на инвеститорите. Ала когато ставаше дума за работа под прикритие, тя беше перфекционистка, дори и в най-дребните подробности. Ако тя знаеше, че нещо не е както трябва, нямаше значение дали някой друг щеше да забележи.

— Каква късметлийка си само, да получиш такъв интересен случай още първата седмица — обади се Тара от дневната. — Изглежда, че чикагският екип на ФБР те е посрещнал с отворени обятия.

Пред очите на Джесика изникна намръщеното изражение на Джон.

Нарича се работа „под прикритие“, Харлоу.

Не думай.

— Е, поне повечето от тях — измърмори.

Докато тя закопчаваше колана на сакото си, Тара подаде глава в стаята и кимна одобрително при вида на впития цикламено-черен костюм с копринена блузка без ръкави, в който се беше преоблякла Джесика.

— Е, това вече ми харесва.

— Купих го на една разпродажба в „Сакс“.

Три-четвъртите ръкави на сакото бяха прекалено шикозни, за да го носи на работа, но тя си го беше харесала за социални събития, защото беше един от малкото тоалети, който скриваше пистолета й и въпреки това беше сладък.

Тара приседна на леглото.

— Защо каза, че „повечето“ от агентите в офиса са те посрещнали с отворени обятия? Да не е станало нещо?

Джесика разкопча тънкия колан и започна да се съблича. О, нещо се беше случило и още как… и по-точно — някой.

— Нищо сериозно. Просто един тип, с когото бяхме заедно в Академията и който ме мрази. Което е добре, тъй като и аз не съм най-големият му фен.

— Тип от Академията? — Тара наклони глава на една страна. — Имаш предвид Джон Шепърд?

Джесика се сепна изненадано.

— Откъде знаеш името му?

— Ъм, защото името му се срещаше доста често в имейлите, които ми пращаше, докато се обучаваше.

— Доста? — изсумтя Джесика, мислейки си, че приятелката й определено преувеличава. — Е, предполагам, че е възможно да съм го споменала един-два пъти между другото…

— Бивш рейнджър, нали? От Чикаго? Руса коса, сини очи, с тяло като на скандинавски бог…

— Страхотно, значи знаеш за кого говоря — прекъсна я Джесика бодро, решила, че се отклоняват от темата. — Въпросът е там, че той се върна. Е, строго погледнато, аз се върнах, но така или иначе, той работи в офиса в Чикаго и по една случайност — една гадна, жестока случайност, — ми е партньор в това разследване.

Очите на Тара се разшириха и тя се разсмя.

— Наистина ли? И как ще се получи?

— Ще ти кажа веднага щом самата аз разбера — измърмори Джесика в мига, в който телефонът й звънна с известие за нов есемес. Тя отиде до нощното шкафче, взе го и видя, че съобщението е от брат й, Фин.

НЕ искаш да излизаш с хирург. Огромно его.

Сестра й, Мая, която също беше включена в груповото съобщение, отвърна почти незабавно.

Твоят тип кара мазерати. Да, определено е солта на земята.

Джесика остави телефона на шкафчето. Брат й и сестра й цял ден се разправяха така. И макар че тя обикновено на драго сърце се включваше, точно на тази тема предпочиташе да си държи устата затворена.

— Мария и Фин се карат кой от тях да ми намери кавалер за среща.

Тара отпи глътка вино.

— И какво мислиш ти по въпроса?

— Ами, след двайсет и две години съм им свикнала да се джафкат непрекъснато. Сигурно е, защото са близнаци.

Тара я изгледа над чашата си.

— Имах предвид, какво мислиш ти за това, да отидеш на среща?

О, да, Джесика знаеше какво бе имала предвид, просто се бе опитала да отвърне с шега. Опит да отклони въпроса, би казала майка й, която бе психоложка, също както и склонността й да става мъничко саркастична, когато заемеше отбранителна позиция.

— Разводът е окончателен, така че вероятно е време да се върна в играта. — Постепенно да се върна в играта, подчерта наум, докато се настаняваше на леглото до Тара. — Ала подобни запознанства с тези господа Самото съвършенство на брат ми и сестра ми, ми се струват прекалено… официални. — Тя извъртя шеговито очи. — Пък и представи си, че наистина харесам някого от тях. До края на живота си ще трябва да живея с факта, че Фин или Мая са се оказали прави.

Сладурче, отново отклоняваш въпроса.

Знам, мамо, благодаря.

— Досещаш се какво ще ти кажа — заяви Тара. — Майната му на господин Правилния. Сега трябва да се забавляваш. С някой господин Съвсем неправилния, когото най-безсрамно ще използваш за мръснишки секс без обвързване, докато и двамата не осъзнаете, че времето ви заедно е изтекло и се разделите съвсем приятелски и без помен от чувство на вина.

— Ама това случва ли се наистина? — попита Джесика.

— Чувала съм, на теория, че е възможно. — Тара се усмихна и стисна ръката й. — Така че да караме полека. Ще ти направим профил в Тиндър, ще излезеш на няколко срещи на кафе, може би на по питие, и ще видиш накъде ще поемат нещата. Хубаво ще бъде отново да се върнеш в играта, нали?

Всъщност… Джесика май наистина започваше да се настройва за това. Може би действително щеше да е забавно. Никога не беше ходила кой знае колко по срещи, така че сега бе шансът и да си поживее, да се порадва на новото си необвързано положение и — както се казваше — да се върне обратно на седлото. Пък и след като беше прекарала последните шест месеца, чувствайки се виновна и наранена, и чудейки се къде се беше объркал бракът й, малко забавления щяха да й се отразят добре.

— Да, този план определено ми харесва — каза тя. — Има обаче един малък проблем — не мога да имам профил в Тиндър, докато работя под прикритие. Прекалено рисковано би било да кача снимката си на подобен сайт с истинското си име.

Тара примига.

— А, да. Естествено. — Тя се облегна назад. — Значи никакви сайтове за запознанства. Хм.

Когато приятелката й, придобила объркано изражение, не каза нищо повече, Джесика се разсмя.

— Е, хайде де. Ходенето по срещи не може да се променило чак толкова през последните четири години. Така де, хората все още се срещат и без сайтове за запознанства, нали?

Тара кимна бавно.

— Ами, да… чувала съм, че е възможно. На теория.

Определено не можеше да се нарече обнадеждаващ отговор.

 

 

След като Тара си тръгна, Джесика си облече пижама и се настани, за да вечеря пред телевизора: купичка оризово мюсли и последната чаша от майната-му-официално-съм-divorcée вино. Спомняйки си, че беше изключила звука на телефона си заради съобщенията, прелитащи между брат й и сестра й (МОЯТ тип бяга маратони; МОЯТ тип е колекционер на вино), тя изключи режима „не безпокойте“ и видя, че е получила няколко имейла.

Включително и един от специален агент Джон Шепърд, състоящ се от точно четири думи.

Нуждаем се от уебсайт.

Интересно. Очевидно някой работеше до късно, запознавайки се със случая. Поправете я, ако грешеше, но нима същият този някой не й се беше подиграл едва тази сутрин задето беше направила именно това?

Отговори му незабавно.

Позволих си волността да уредя среща с момчетата от техническия отдел утре в три и половина. Надявам се, че можеш да го вместиш в графика си.

Гробовно мълчание.

Е, щом не искаше да отговори… Джесика остави телефона настрани, взе купичката с оризово мюсли и опита да се отпусне, докато гледаше телевизия. Ала мислите й неизменно се връщаха към въпроса, който Тара й беше задала по-рано.

— Напомни ми. Защо с Джон не се разбирахте в Академията? — Тара се беше намръщила, мъчейки се да се сети.

— Дълга история — смутолевила бе Джесика. История, би могло да се каже, в която храбрата героиня аутсайдер се бореше, за да се докаже в суровия свят на Академията на ФБР, докато през цялото време беше предизвиквана от злодея — самодоволен, хиператлетичен бивш рейнджър, който непрекъснато й лазеше по нервите.

Или поне така си я спомняше в общи линии…