Джули Джеймс
Любов под прикритие (33)

33

Две седмици по-късно

Джесика прекрачи прага на „Омбра“, ресторант в квартал Андерсънвил в Чикаго, и зяпна, когато зърна Тара в едно от сепаретата до входната врата.

— Господи, косата ти. Страхотна е — заяви, когато се приближи и поздрави приятелката си с прегръдка.

Тара се престори, че позира. Някога дълга и вълниста, сега абаносовочерната й коса падаше до раменете й на етажи.

— Подстригах я снощи. Имах чувството, че от цяла вечност не съм си сменяла прическата. — Тя плъзна поглед по костюма на Джесика, докато се настаняваха в сепарето. — Не ми казвай, че идваш от работа. В осем часа в петък вечер.

Джесика седна насреща й.

— Знам. Възложиха ми нов случай, който ми поглъща цялото време.

— Така каза и миналия петък, когато те попитах дали искаш да излезем.

— Така беше. Това е друг нов случай.

— Леле. — Тара наклони глава на една страна. — Напоследък май доста работиш.

— Нали знаеш какво казват: „Правосъдието никога не спи“. — И като намигна, Джесика смени темата. — Ами ти? Как върви работата тези дни?

Също като Джесика, Тара се бе отказала от адвокатската практика малко след като се дипломира, и сега работеше в отдела за подбор на юристи в една малка компания. Известно време двете говориха за работа, а после Джесика я попита как вървят нещата с най-новия симпатичен тип, с когото Тара си пишеше в Тиндър.

— Аз бях дотук — заяви Тара и извади телефона си. — Цяла седмица си чатихме и всичко като че ли вървеше отлично. А тази сутрин той ми прати съобщение, че снощи ме сънувал и се събудил ето така… Ти вдигна телефона, показвайки на приятелката си снимки на мъжка ръка, обвита около еректирал пенис.

Ало.

— Просто ти го изпрати ни в клин, ни в ръкав?

Тара остави телефона си на масата.

— О, да. Защото очевидно в наши дни, когато една жена каже; „Хей, струваш ми се готин, защо не се видим на кафе“, то очевидно означава: „Загоряла съм за секс, моля те изпрати ми снимка на пениса си“. А най-гадното е колко нормални изглеждат в началото и аз си казвам: „Хей, може би наистина би могло да се получи нещо между нас; може би по някакво чудо съм открила нормален, необвързан трийсет и няколко годишен мъж“. А после, бам, снимка на пенис. — Тара млъкна, когато сервитьорката спря до масата им. — Извинявам се, тъкмо изнасях гневна тирада.

— Тиндър? — попита сервитьорката.

Тара се обърна към Джесика.

— Виждаш ли? Радвай се, че не го използваш. Мисля, че предпочитам да остана сама до края на живота си, отколкото да продължа да се унижавам с тези гадости.

Джесика се усмихна на сервитьорката.

— Ще ни препоръчате ли вино? Кое можете да ни налеете възможно най-бързо?

След като си поръчаха напитки и предястия, Тара смени темата.

— Е, кажи ми какво става с Джон.

Подготвена за подобен въпрос, Джесика сви рамене.

— Няма го. Замина за Куантико преди две седмици.

— И как се справяш ти с това?

— Добре съм. — И тонът, и изражението на Джесика бяха спокойни. — Не е като заминаването му да беше изненада.

— А как е той? В Куантико, имам предвид.

Джесика не отговори веднага — този въпрос не беше очаквала.

— Всъщност не съм говорила с него. Но съм сигурна, че е добре.

Тара повдигна вежди.

— Не каза ли, че този Отряд за спасяване на заложници бил голяма работа? Не си ли любопитна да научиш как върви?

— Наистина е голяма работа. Ала вярвай ми, ако някой може да се справи, това е Джон Шепърд. Той е от онези, които са добри във всичко.

— Подобни хора са направо нетърпими, нали?

Джесика се засмя.

— Понякога. Макар че, професионално погледнато, съвсем не е лошо качество у един партньор.

— Действително. Но ако е чак толкова добър, може би не е съвсем лошо, че си замина. — Тара се ухили. — Сега не е нужно да се конкурираш с него, за да бъдеш звездата на офиса.

Джесика се усмихна, знаейки, че приятелката й се шегува.

— Именно. Добре, че се отървах.

А после, най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи.

Тя побърза да извърне поглед и се прокашля.

Тара се наведе и стисна ръката й.

— О, Джес. Съжалявам. Просто се опитвах да се пошегувам. Мислех си, че това правим, когато става дума за теб и Джон.

— И действително това е, което правим — заяви Джесика твърдо.

Да, сбогуването с Джон беше по-трудно, отколкото бе очаквала. И да, може би работеше повече от обикновено, за да отвлече мислите си от него. Така да бъде, щом нямаше друг начин.

Джон си беше заминал. Такава бе реалността и тази тъга, която я преследваше, трябваше да си отиде. Като сива, утринна мъгла, задържала се дълго след обяд, тя просто трябваше да се разнесе.

— Ще се оправя — добави, виждайки несигурното изражение на Тара. — Наистина. Шегувай се на воля.

Тара помисли над това и кимна.

— Добре.

Разрешили този въпрос, те се облегнаха в столовете си, докато сервитьорката оставяше чашите им с вино на масата. По леко смутеното й изражение се досетиха, че трябва да бе чула последната част от разговора им.

— Кълна се, обикновено не сме толкова мелодраматични. Просто ни хванахте в доста особен ден — обясни Джесика.

Сервитьорката се засмя.

— Няма проблем. Ще се върна след няколко минути.

След като тя си тръгна, Тара удържа на своята част от уговорката и продължи да говори само за леки, забавни неща.

— Е, предполагам, че преди Джон да замине, сте правили страстен секс за сбогуване.

Джесика поклати тъжно глава.

— За съжаление, не. Бях в Южна Каролина по работа и в нощта, когато трябваше да се прибера, имаше силни бури и всички полети бяха отменени.

— Ама че гадост. Поне от авиокомпанията настаниха ли те в хотел?

— Всъщност не прекарах нощта в Южна Каролина. Взех кола под наем и се прибрах в Чикаго.

Тара примига.

— Шофирала си от Южна Каролина? Колко време ти отне? Четиринайсет часа?

— Дванайсет часа и дванайсет минути — заяви Джесика гордо. Ако не друго, поне бе стигнала наистина бързо.

— Дванайсет часа и дванайсет минути. В буря.

— Ако трябва да бъда максимално точна, до Тенеси бурите вече бяха преминали. Но иначе, да.

Тара я погледна в очите.

— И всичко това, само за да се видиш с Джон.

Директността на коментара за миг хвана Джесика неподготвена. После обаче тя издаде пренебрежителен звук.

— Е… просто исках да се прибера. Предполагам, че част от това бе и желанието да го видя. Все пак сме приятели. — Тя отпи глътка вино, опитвайки се да си придаде небрежен вид.

— Хмм. Добре.

Виждайки как крайчетата на устните на Тара се извиха нагоре, Джесика въздъхна.

— Не прави голяма работа от това.

— О, миличка, изгуби тази битка в мига, в който каза, че си шофирала цяла нощ, просто за да се сбогуваш с него.

— Бях му купила подарък. Бутилка страшно хубав бърбън. Не исках да отиде нахалост. — Виждайки, че при тези думи Тара се усмихна по-широко (е, добре де, дори тя не можеше да пробута това), Джесика опита с по-прагматичен подход. — Виж, може и да означаваше нещо. Ала не е нужно да означава всичко. Джон е във Вирджиния. Аз съм тук. Това е положението. — Тя изгледа приятелката си подчертано. — И преди да кажеш онова, което виждам, че умираш от желание да кажеш, не забравяй, че не е като да ми е загрял телефона от обаждания през последните две седмици. Не съм го чувала нито веднъж, откакто замина.

— Може би вехне по теб и избягва ситуацията така, както и ти.

Внезапно пламъче на надежда лумна в Джесика. Заповядвайки си да остане рационална, тя побърза да го стъпче.

— Не вехна.

— Джон знае ли, че си шофирала цяла нощ, за да го видиш?

Джесика поклати глава.

— Сутринта, когато се сбогувахме, нямахме много време. Пък и не ми се искаше да му кажа.

Тара наклони глава на една страна, придобила любопитно изражение.

Джесика се намръщи.

— Какво?

— Ако си говорим хипотетично — започна Тара и Джесика простена.

— О, не, не и това.

Тара не й обърна внимание.

— Няма ли начин да заобиколиш правилата за трансфера на ФБР? Не могат ли да направят изключение за страшно добри агенти под прикритие с първокласна служебна характеристика?

— Не ми задаваш сериозно този въпрос заради мъж, с когото спах в продължение на две седмици, нали?

— Южна Каролина, Джес. Това е колко, на седем щата оттук?

— Шест. Три, от които са съвсем малки.

— Освен това го познаваш много повече от две седмици. Е, хайде. Има ли изключение от правилата за трансферите? — настоя Тара.

— Не. Минимум две години, преди да мога дори да помоля да ме преместят.

— О. — Раменете на Тара увиснаха. — По дяволите.

Между тях легна мълчание. Джесика знаеше, че би трябвало да остави разговорът да замре. Наистина би трябвало.

Нещо обаче я накара да продължи.

— От друга страна, офисът във Вашингтон е онзи, в който е най-лесно да си намериш място като специален агент. Пълен е с хора, които са там, не за да работят, а защото искат да се изкачат в йерархията. Така че, макар да не бих могла да се прехвърля официално, поне не и през следващите две години, навярно бих — бих — могла да се уредя на ВН. Говорейки хипотетично — побърза да добави тя.

— Какво е ВН? — попита Тара.

— Временно назначение.

— Разбирам. — Пламъчето се беше завърнало в очите на Тара. — А… Вашингтон е близо до Куантико, нали?

— На около четирийсет километра.

Пламъчето се бе превърнало в широка усмивка.

— Значи все пак има начин, ако с Джон поискате да опитате.

Джесика разпери ръце. Не можеше да повярва, че дори водят този разговор.

— Ами… строго погледнато, да. Но това не е добър вариант. Първо, за нищо на света не бих помолила за временно назначение, преди да съм била в Чикаго поне една година. Не мога непрекъснато да искам да ме местят насам-натам. Ще си помислят, че само създавам проблеми.

— Е, добре, значи имаме някои въпроси, свързани с офисната политика, които трябва да разрешим. И все пак, става въпрос за едногодишна раздяла между вас, вместо за две или три години.

— Поне една година, и то година, през която почти няма да имаме възможност да се чуваме, да не говорим пък да се виждаме. На него му предстоят месеци на интензивна подготовка в Куантико, а след това ще го изпращат в различни специализирани тренировъчни лагери из цялата страна. — Джесика се посочи с пръст. — Пък и моята работа не е от онези, в които си тръгваш от офиса в пет следобед, свободен като птичка. Как се предполага да съградим връзка с всичко това? Та аз не можах да спася брака си с работен график, който не беше и наполовина толкова натоварен.

— Не би било лесно — съгласи се Тара.

Джесика продължи, почти без да я чува.

— И всичко това, ако приемем, че бих поискала да се преместя във Вашингтон. Че бих поискала да оставя своя дом, въпреки че ми харесва отново да съм близо до семейството си и до теб. И въпреки че кариерата ми върви отлично тук, в Чикаго.

— Това са доста неща, от които да се откажеш. Мъжът, който си заслужава всичко това, трябва да е наистина специален.

Джесика я погледна изпитателно.

— Защо толкова искаш да го направя? Ти беше тази, която ме убеждаваше да се позабавлявам с господин Съвсем неправилния.

— Не го подкрепям. По дяволите, изобщо не искам да се местиш във Вашингтон. — Тара въздъхна. — Не знам, може би просто ме хвана в особено настроение, след като тази сутрин налетях на поредния задник в Тиндър. Ала като човек, който има богат опит с онова, което можеш да очакваш там навън, мога да ти кажа, че да откриеш някой, който те прави щастлива, който те разбира и уважава, е нещо специално. И навярно просто ми се иска да вярвам, че когато двама души изпитват нещо подобно един към друг, ще намерят начин то да се получи.

Джесика не отговори веднага, а после се размърда неловко на мястото си.

— Исусе, получаваш една снимка с пенис и ето че изведнъж ставаш сантиментална като филм на „Холмарк“.

Тара се засмя.

— Ами не ми обръщай внимание. Нали бездруго говорим хипотетично?

— Да. — Думата прозвуча малко несигурно, така че Джесика я повтори, този път по-убедително. — Да.

 

 

В понеделник сутринта Джесика пристигна рано-рано в офиса на ФБР. През целия уикенд след разговора с Тара се беше чувствала малко особено и нямаше търпение да се върне към познатата рутина на работата.

В офиса беше сравнително тихо — повечето от колегите й все още не бяха дошли. Тя отговори на няколко имейла, докато си пиеше кафето, а после, както правеше всяка сутрин през последните две седмици, отключи най-горното чекмедже на бюрото си, където държеше телефона на Ашли — онзи, който беше използвала в разследването в Джаксънвил.

Предишната седмица Лийвит й беше изпратил имейл, в който й съобщаваше, че от прокуратурата бяха отнесли случая до върховното жури и са повдигнати обвинения срещу кмета, както и срещу осмината предприемачи, които бяха давали подкупи. Лийвит очакваше арестите да бъдат извършени всеки момент, веднага щом бъдат изчистени последните подробности. Тъй като планът бе да арестуват Блеър и предприемачите едновременно, операцията щеше да бъде грижливо координирана и да включва четирийсет и пет агенти, разделени на петчленни екипи.

Тя включи телефона, очаквайки да намери същото, което намираше всяка сутрин през последните две седмици — нищо. Този път обаче откри, че има едно неприето обаждане и ново съобщение на гласовата поща.

От личния номер на Блеър.

Изслуша го два пъти, а после грабна личния си телефон и набра номера на джаксънвилския офис.

— Седнал ли си? — попита, когато Лийвит вдигна.

— Да… защо?

— Мисля, че няма да е зле да задържите ареста на Блеър.