Джули Джеймс
Любов под прикритие (32)

32

Зареждана от кофеин, енергична музика от телефона и силата на волята си, Джесика измина пътя до Чикаго точно за дванайсет часа и дванайсет минути. Знаейки, че се надпреварва с времето, тя остави взетата под наем кола пред блока си на аварийни светлини, профуча покрай портиера, Лутър, заклевайки се, че няма да се бави повече от няколко минути, и взе асансьора до своя етаж.

Щом влезе в апартамента, си изми зъбите, освежи си набързо грима, така че да не изглежда напълно така, сякаш беше шофирала дванайсет часа и си облече дънки и тениска.

Преди да излезе, грабна подаръчната торбичка от плота.

Пусна есемес на Джон, за да му каже, че ще бъде при него след десет минути. В действителност й отне осемнайсет, последните осем, от които прекара, обикаляйки из квартала му, търсейки място, където да паркира. Най-сетне късметът й се усмихна, когато една кола освободи място срещу неговата сграда.

Застанала на прага му, тя си позволи един миг, за да се стегне.

Естествено, че беше горчиво-сладко да се сбогува с някой, който през последния месец и половина бе станал неин приятел… и дори нещо повече от приятел. Ала емоциите й трябваше да си останат там. За свое добро трябваше да бъде… трезвомислеща.

Натисна копчето на интеркома и няколко секунди по-късно вратата избръмча и се отключи. След като се качи по стълбите на втория етаж, тя пое по коридора към апартамента му.

Входната врата беше отворена.

Прекрачи прага и завари Джон да затваря един кашон насред празната дневна. По всичко изглеждаше, че е готов да тръгва.

От тази мисъл в стомаха й се загнезди тъпа болка и тя я прикри с усмивка.

— Можеше да бъда крадец.

— Крадците не натискат звънеца. — По дънки и тъмносиня тениска, той остави ролката тиксо върху кашона. — Значи успя да дойдеш.

— Радостите на пътуването със самолет — пошегува се тя суховато.

За миг между тях се възцари мълчание и Джесика изпита странното усещане, че той я изучава. Придавайки си небрежен вид, тя се огледа наоколо.

— Значи това е апартаментът ти?

Всички пъти, когато бяха заедно през последните няколко седмици (освен в Джаксънвил), той беше идвал в нейния апартамент.

— Беше временно. Знаех, че съществува възможност да ме приемат в ОСЗ и отново да се наложи да се местя, така че не подбирах особено.

— И ето че сега си тук.

Крайчетата на устните му се извиха.

— Ето, че съм тук.

Ново мълчание.

Е. Тя му подаде пликчето с подаръка.

— И като стана дума…

Джон го пое и се престори, че едва не го изпусна.

— Какво си ми взела, топка за боулинг?

— Гирички, за пътуването. — Тя вдигна дясната си ръка, сякаш се упражняваше с гира. — Не може да се появиш в Куантико, без да си точно толкова напомпан и мегамъжкарски, колкото останалите от ОСЗ.

Той й хвърли поглед (много смешно) и бръкна в торбичката. При вида на двайсет и една годишния бърбън „Илайджа Крейг“ вдигна глава и я погледна удивено.

— Джесика. Това е наистина хубав бърбън.

Тя се изчерви.

— Би могъл да я отвориш, когато завършиш ПУНО. Можеш да я споделиш с останалите от отряда. Сигурна съм, че дотогава всички ще сте готови за по едно питие.

Джон погледна към бутилката и кимна.

— Благодаря ти. Страхотно е. — Върна я в торбичката и я остави на пода до неголямата купчина кашони.

Джесика се опита да звучи жизнерадостно.

— Май си напълно готов за път.

— Горе-долу. Остава само да сваля последните няколко кашона в колата си.

— Спомена, че ще отседнеш в някакъв хотел близо до Куантико? — попита тя.

— Само като за начало, докато си намеря нещо друго. Тъй като ще остана там известно време, не исках да прибързвам да си купя каквото и да е.

Джесика кимна. Звучеше разумно. Та нали от днес Вирджиния официално беше неговият дом.

Очите му срещнаха нейните.

Докато го гледаше, нещо у нея омекна.

— Толкова съжалявам за снощи. Всичко бях планирала — щях да те заведа на вечеря, за да ознаменуваме последната ти вечер в града.

Той дойде по-близо.

— Няма нищо. Случва се. Нали ти казах, разбирам. — Той се усмихна накриво. — Но пък направи услуга на брат ми. Даде му още дванайсет часа, в които да се шегува за това, как нося лилав клин и трико в „лагера за супергерои“.

Джесика се засмя на картинката, която изникна в главата й.

— Надявам се, че аз ще бъда първата, на която ще изпратиш снимка, ако това се случи.

Той също се засмя, а после изражението му стана по-сериозно.

— Ела тук. — Гласът му прозвуча дрезгаво, докато я претегляше към себе си.

Когато ръцете му се обвиха около нея, притискайки я с всичка сила, очите й се наляха със сълзи. Разчитайки на уменията си на агент под прикритие, за да ги преглътне, тя си позволи още един миг, за да попие усещането от него.

А после се отдръпна.

— Е. Знам, че искаш да тръгваш, така че най-добре да си вървя.

Той кимна.

— Ще те изпратя до колата ти.

Нейната кола. Естествено, нямаше представа, че беше шофирала цяла нощ във взет под наем автомобил. Несъмнено смяташе, че е пристигнала със сутрешния полет, както му беше казала снощи.

Не че вече имаше някакво значение. Важното беше, че успя да стигне навреме, за да се сбогуват. Ала незнайно защо, докато стоеше с него сега, в последните им мигове заедно, усети, че мъничко се смущава от това, колко големи усилия бе положила, за да го види.

Така че излъга.

— Взех такси. Не исках да се притеснявам къде ще паркирам. — Отиде до вратата и се обърна. — Слушай, пази се там, здравеняко. — И като придаде игриво звучене на гласа си, тя хвана тениската му и я подръпна. — Знам, че става дума за ОСЗ, но то не означава, че трябва да нахлуваш във всяко място така, сякаш е скривалището в Пакистан, където се е сврял Бин Ладен.

Джон поклати глава на шегата от онзи ден, когато инструкторът им го беше посъветвал да се поучи от нея.

— Шест години по-късно и още си го спомняш.

— Естествено, че си го спомням. Това бе любимият ми ден в Академията. — И за да прикрие потреперването на устните си, се надигна на пръсти и го целуна.

— Довиждане, Джон — каза тихо.

А после отвори вратата и си тръгна, по коридора и надолу по стълбите. Когато излезе на тротоара, продължи напред, подминавайки взетата под наем кола, в случай че Джон я гледаше през прозореца. Ако я видеше, щеше да се зачуди защо го беше излъгала, че е дошла с такси.

Щеше да се върне за колата по-късно.

Точно сега имаше нужда да се движи. Сърцето й препускаше и тя имаше чувството, че ако спре или забави крачка, ако направи каквото и да било, освен да продължи напред, съществува опасност да стори нещо невероятно глупаво.

Така че продължи напред.

 

 

Джон затвори вратата след Джесика.

В продължение на няколко минути остана да стои там, с ръка на бравата.

А после я пусна бавно. Обърна се и погледът му падна върху кашоните с вещите му.

Трябваше да се махне оттук. Веднага.

След като прибра кашоните в багажника на колата, заключи апартамента си за последен път. Остави ключовете в пощенската кутия за брат си, който щеше да дойде по-късно и да отвори на служителите от фирмата за почистване.

След това се качи в колата си и запали двигателя. Подаръкът от Джесика лежеше на седалката до него — не искаше да го сложи в багажника, защото се боеше, че жегата може да съсипе бърбъна.

Взе торбичката и я напъха под задната седалка, за да не я вижда.

След това, стиснал челюст, включи на скорост и се съсредоточи върху пътя пред себе си.