Джули Джеймс
Любов под прикритие (29)

29

В четвъртък вечерта Джон огледа отново малкия апартамент, който беше наел за лятото, доволен от прогреса, който бяха постигнали с Нейт и Уес само за два часа.

Работниците от компанията по преместването щяха да дойдат в седем сутринта на другия ден, за да натоварят мебелите и кухненските уреди, както и част от дрехите и личните му вещи, в един камион, който щеше да пристигне във Вирджиния в сряда. Като се имаше предвид колко малко вещи притежаваше, особено след раздялата с Алиша, Джон се съмняваше, че натоварването на камиона ще отнеме много време — с малко повече късмет до десет часа щеше да е в офиса.

Вече беше предал всички свои случаи на колегите си, така че нямаше работа за вършене. За сметка на това имаше бюро, което да разчисти, хора, с които искаше да се види, преди да замине, и освен това, след като на няколко пъти беше видял потайния начин, по който колегите му си приказваха, млъквайки, щом го видеха да се задава, подозираше, че му подготвят прощално. Нещо, което недвусмислено им беше казал да не правят, ала копелетата очевидно не бяха в състояние да пропуснат възможност за последен път да го поставят в неудобно положение.

Лоялността към екипа го изискваше.

В кухненския бокс Уес залепи един кашон с чаши и чинии и написа Чупливо отгоре и отстрани. Джон се беше заел с опаковането на дрехите си (с изключение на запасите за една седмица, които щеше да метне в един куфар и да вземе със себе си), а брат му отговаряше за снимките в албуми и рамки, и останалите вещи, които не можеха да бъдат заменени и които Джон предпочиташе да носи със себе си, за да е сигурен, че нищо няма да им се случи.

— Вижте само тази пижама с динозаври.

Седнал на пода в хола, Нейт извади една снимка от албума, който Джон беше получил от баща си, след като майка им почина.

Джон се приближи, усмихвайки се широко на снимката, на която двамата бяха заедно с майка им в една коледна сутрин преди трийсет години.

— Каза онзи, който носи гащеризон с патета.

— Мой човек, тук съм на колко, осемнайсет месеца? Виж само колко добре ми стои. — Нейт замълча за миг, загледан в снимката. — Мама изглежда толкова млада.

Джон кимна и неговото изражение също омекна.

— Нали? — След това посочи друга снимка на съседната страница. — Виж само бакенбардите на татко. Прилича на Уолвърин.

Докато Нейт се смееше, Джон взе последния кашон с дрехи и го отнесе при останалите в ъгъла на стаята.

Предишната нощ беше отишъл на вечеря, у баща си, един последен път, преди да замине. Сбогуването не беше лесно, но общо взето Джон беше успял да задържи нещата лековати и позитивни. Всъщност откакто се беше върнал от Джаксънвил, това беше неговият modus operandi: вместо да се отдава на мисли за всичко, което щеше да остави зад себе си в Чикаго, той гледаше напред. Следващата седмица по това време вече щеше да бъде в ПУНО, затънал до уши в тренировки, на път да стане част от единственото звено, което бе в състояние да реагира в рамките на четири часа на терористични или криминални заплахи, където и да било из страната.

Servare vitas.

Надявам се, че си запазил място, та най-сетне да включиш „опасен тип“ в CV-то си.

Добре дошъл на най-страхотната работа във ФБР.

О, да, нямаше търпение за това.

 

 

— Какво имаме тук? — гласът на Нейт го изтръгна от мислите му.

Обърна се и видя, че брат му беше изровил друг албум със снимки, които Джон беше правил, докато беше в армията. Мушнати вътре, тъй като не беше знаел къде да ги сложи (подреждането определено не беше силната му страна), имаше две общи снимки на класа му от Академията на ФБР. Първата беше направена на стрелбището и те всички бяха облечени в новите си агентски униформи. Другата беше по-официална — бяха ги снимали в аудиторията в деня на завършването и всички носеха тъмни костюми, бели ризи и вратовръзки в приглушени цветове за мъжете.

Брат му вдигна една от снимките.

— Значи това е Забележителната Джесика Харлоу. — Той погледна брат си лукаво. — Предполагам, че от двете жени в класа, тя е видимо сексапилната блондинка.

Преди Джон да успее да отговори, Уес побърза да се приближи, за да разгледа снимката.

— Дай да видя. — Застанал зад Нейт, той се ухили одобрително. — О, да, сега разбирам защо толкова си беше паднал по нея.

Джон също се приближи, клатейки глава. Вече дори не си струваше да отговаря на коментарите им. Взе снимката от Нейт и установи, че бе онази от стрелбището.

— Не съм я виждал от години.

Ето ги и тях, четирийсет и един души, облечени в сини тениски, сиво-кафяви панталони и туристически обувки. Очите му се задържаха върху Джесика, която бе застанала на предната редица вдясно.

Уес надникна над рамото му.

— Не е ли малко ниска, за да бъде специален агент?

Джон се усмихна. Сега, когато Уес го спомена, тя наистина изглеждаше по-дребничка от обикновено. Вероятно беше заради липсата на високи токчета.

— На живо не го забелязваш. Има наистина респектиращо излъчване.

Нейт и Уес се спогледаха.

Досещайки се, че не иска да знае защо, Джон върна снимката на брат си.

— Мислиш ли, че ще успееш да събереш всичко останало в един кашон? Няма да ми остане място в багажника.

Твърдо решен да продължат с работата по преместването, Джон извади куфара си от дрешника и се залови да опакова остатъка от дрехите си.

 

 

След два часа, три поздравителни удара на юмрук в юмрук и една шеговита (но крепка) мъжка прегръдка, Джон стоеше на тротоара пред блока си и гледаше след отдалечаващата се кола на Уес.

Понякога му се струваше странно да се вижда само с Уес. Два месеца по-рано, ако Джон си тръгваше от града, щеше да има голямо изпращане, което щеше да включва Роб, Мат и Лукас, вероятно в някой шикозен бар с тераса на покрива, където Роб имал познат, който можел да им уреди маса. Роб щеше да вдигне наздравица за него и тя щеше да бъде едновременно забавна, но и учудващо затрогваща (при всичките си недостатъци, Роб беше наистина харизматичен), а Мат щеше да се напие и да се опита да свали поне десет момичета, с които нямаше никакъв шанс, докато Лукас щеше да прекара цялата вечер съсредоточен върху едно момиче, с което би имал шанс, стига да не беше изчакал толкова дълго, преди да направи хода си, че някой да го изпревари.

За частица от секундата Джон се зачуди какво ли правят тримата и дали са чули от Уес, че е приет в Отряда за спасяване на заложници и се мести във Вирджиния. Предполагаше (макар че определено не беше попитал), че Роб все още излиза с Алиша, така че тя вероятно също знаеше.

Всичко това му се виждаше толкова далечно.

През осемте седмици, които бяха минали, откакто беше спипал Алиша и Роб в леглото, беше преминал успешно през ада на подбора за ОСЗ и бе участвал в разследване на кмета на един от най-големите градове в Съединените щати.

И разбира се, Джесика.

Тя щеше да бъде последното му сбогуване, което, като се имаше предвид историята им, бе най-странното от всичко, което му се беше случило. През последните няколко дни не я беше виждал (тя беше в Южна Каролина, подготвяйки се за операцията, която щеше да се състои тази вечер), ала планът бе да прекара утрешната нощ у тях. Естествено, беше се пошегувал, заявявайки, че му трябва местенце, където да преспи, тъй като дотогава собственото му легло вече щеше да е на път към Вирджиния. Истината обаче бе, че нямаше друг, с когото повече би искал да прекара последната си нощ в Чикаго.

Което му напомни…

Извади телефона от джоба на дънките си. Бяха говорили за случая, преди тя да замине, и знаеше, че Джесика няма да направи актьорския си дебют в Лексингтън, Южна Каролина, преди полунощ, когато мръсното ченге, което обичаше да тормози сексуално вече пострадали жени, беше на смяна. В момента тя вероятно беше с агентите по случая и подкрепленията и заедно подготвяха хотелската стая, която ФБР щеше да използва като сцена за случая на „домашно насилие“.

Джон на практика можеше да види решителния пламък в очите й, докато тя отброяваше минутите до решителния час.

Пусни ми съобщение, когато приключиш тази вечер — написа той.

С Джесика всичко щеше да бъде наред. Знаеше го. Просто искаше да го чуе от нея, когато това приключеше. Агентът под прикритие в него може и да я окуражаваше отстрани и дори мъничко да й завиждаше, професионално погледнато, за някои от подробностите по мисията й (очевидно бяха наели експерт по специалните ефекти, който да й направи фалшиви синини, а това беше адски готино и подмолно, ала мъжът в него като че ли повече се вълнуваше от това, че тя беше на повече от хиляда и двеста километра оттам, на мисия, в която най-добрият развой на нещата бе въоръжен полицай да се опита да я насили сексуално.

Замисли се за миг върху това и добави още едно изречение към есемеса си.

Независимо колко е късно.

Изпрати го и се върна в апартамента, където завари брат си, изтегнат на дивана с бира в ръка, да проверява нещо на телефона си.

Джон също си взе бира от хладилника и се присъедини към него.

— Направих някои проучвания върху твоя лагер за супер-герои — подхвърли Нейт, оставяйки телефона си настрани. — Преди ти да го споменеш, дори не бях чувал за Отряда за спасяване на заложници. Помислих си, че може да си си го измислил, за да се направиш на готин.

Джон отпи глътка бира.

— И сега вече се успокои, че действително съществува?

— Аха. И от онова, което прочетох, явно е страшна работа. — Нейт замълча за миг. — Всъщност прочетох, че двама агенти от ОСЗ загинали преди няколко години по време на тренировъчно упражнение над морето на Вирджиния Бийч. — Той хвърли поглед на брат си. — Предполагам, че си чувал за това.

Джон кимна и тонът му стана по-сериозен.

— Да.

Двамата агенти се спускали по въже от хеликоптер, който се повредил, и паднали във водата от близо петдесет метра. Във ФБР нямаше приемливи загуби, полагаха се всички усилия да бъдат предотвратени подобни трагедии — ето защо агентите от ОСЗ тренираха толкова усърдно. Въпреки това, всеки агент, присъединяващ се към екипа, беше наясно за рисковете, които поема.

Нейт задържа погледа му.

— Просто… пази се и всичко останало.

Джон се усмихна лекичко — не можеше да бъде заблуден от престорено нехайния тон на брат си и бе трогнат от тази рядка проява на загриженост.

— Ще се пазя.

Кимвайки, очевидно казал онова, което му тежеше, Нейт се облегна назад и вдигна крака върху малката масичка.

— Е, за тази Джесика, с респектиращото излъчване, за която все говориш…

— Почти съм сигурен, че единствената причина да говорим за нея е, защото ти непрекъснато я споменаваш.

Нейт не му обърна внимание.

— Само може да се съжалява, че нещата между вас май започват да се разгорещяват тъкмо когато се каниш да си заминеш.

Джон се замисли над думите му.

— По всяка вероятност не би излязло нещо сериозно, дори ако не си заминавах. Тя току-що се е развела и не търси връзка… особено пък с някой, с когото работи. По дяволите, направо ми заяви, че единствената причина да спи с мен, е понеже си заминавам.

— Или пък тя също харесва твоето излъчване, но не иска да си го признае — подхвърли Нейт.

— Колко време ще мине, преди да престанем с това за излъчването?

— Просто никога не съм те чувал да говориш за някоя жена по този начин.

Джон отпи глътка бира, преценявайки, че ще е най-добре да остави това без коментар.

След като го гледа в продължение на няколко мига, Нейт сви рамене.

— Е, звучи така, сякаш си се отървал на косъм.

Естествено, че щеше да каже нещо такова.

— Нали ти е ясно, че не всички мъже смятат, че да имаш връзка е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, като хламидия или престой зад решетките в страна от Третия свят?

Нейт го изгледа многозначително.

— Исках да кажа, че ако Джесика си търсеше нещо по-сериозно, можеше да заминеш за Куантико с мисълта, че е възможно да си имал шанс с нея.

Джон не отговори и думите увиснаха между тях.

А после той наклони глава на една страна, държанието му беше нехайно, както винаги.

— Имаш право. Май наистина се разминах на косъм. — И като посочи почти празната бира на брат си, попита: — Искаш ли още една?

Без да чака отговор, отиде до хладилника, преструвайки се, че не усеща очите на брат си, впити в гърба му.

 

 

Надявам се, че няма да ти натресат някое идиотско лилаво трико и клин, когато ви раздават униформите първия ден — с такова облекло дори един супергерой няма да го огрее с жените.

Това, естествено, бяха прощалните думи на брат му, когато се бяха прегърнали за довиждане. Комедиант до последно, макар че на Джон не му беше убегнало това, че гласът му беше по-хриплив от обикновено.

Останал сам, той въздъхна, застанал с ръце на хълбоците насред онова, което много скоро щеше да бъде бившата му спалня. Всичко беше опаковано и готово за път, с изключение на няколко дребни неща, от които щеше да се нуждае в събота сутринта. Възнамеряваше да тръгне рано — щеше да му отнеме поне дванайсет часа, за да стигне до Куантико. Нейт беше предложил да мине през апартамента в събота следобед, след като Джон замине, и да отвори на служителите от почистващата компания, преди да върне ключа на агенцията за отдаване на жилища под наем.

Така че Джон всъщност нямаше какво повече да прави.

Провери си телефона и видя, че беше десет и половина — единайсет и половина в Лексингтън, Южна Каролина. Половин час преди Джесика да направи разстроеното обаждане на 911, което щеше да задвижи нещата.

Джон се замисли за това, колко страхотна история щеше да се получи от тази мисия под прикритие — още една за и бездруго впечатляващото CV на Джесика. С тази мисъл той си взе още една бира от хладилника и се настани на дивана, приготвяйки се за дълга нощ, прекарана в смяна на каналите.

И мъжът, и агентът в него знаеха, че няма шанс да заспят, докато тя не пуснеше съобщение, че всичко е наред.

 

 

— А после какво стана?

Джесика вдигна трепереща ръка, за да отметне кичур коса от очите си, преструвайки се, че потръпва, когато пръстите й докоснаха „насинената“ й скула.

— Той, ъъ, избяга, когато се обадих на 911. Вероятно взе колата и си тръгна.

Полицай Лутрел стоеше на няколко крачки от нея и си водеше бележки в малко тефтерче.

— Какъв е номерът на колата?

Джесика се намръщи, завалвайки думите.

— SFK… 739, мисля? Или пък 793.

— Цвят, марка и модел?

— Червен шевролет. „Силверадо“. — И тя отново завали „с“-то.

Сцената беше подредена и засега всичко вървеше по план. По-рано този ден Джесика се беше регистрирала в хотел „Комфорт“ в Лексингтън, град в Южна Каролина, разположен на двайсетина километра от Колумбия, под името Беки Сауър. Историята бе, че тя и приятелят й, Джона Рийд, бяха дошли от Грийнсбъро, Северна Каролина, за партито изненада по случай трийсетгодишния рожден ден на един от колежанските приятели на Джона. Бяха обърнали по няколко питиета (както в хотела, преди да тръгнат, така и на партито) и си изкарвали страхотно, докато Беки не беше получила есемес от бившето си гадже, Райдър. Не беше нищо сериозно (е, какво толкова, бившият й понякога й пращаше съобщения?), ала Джона, който открай време имаше адски собственическо отношение, направо беше побеснял. Беше се развихрила страхотна караница на партито и Беки си беше тръгнала демонстративно, за да се прибере в хотела.

Което още повече беше вбесило Джона.

Облечена в къса рокличка с тънки презрамки (една, от които беше скъсана) и със „синини“ на бузата и ръцете, Джесика седеше на ръба на голямото легло. Върху тоалетката, където се намираше телевизора, имаше полупразна бутилка бърбън.

Почти веднага след като беше влязъл в хотелската стая, полицай Лутрел беше забелязал бутилката, както и хотелския телефон, който лежеше строшен на пода до стената. Онова, което не беше забелязал, нито щеше да забележи, бяха миниатюрните микрофони и видеокамери, скрити из стаята. Не подозираше също така, че в съседната стая, от другата страна на междинната врата, която уж бе заключена, ала всъщност беше готова да се отвори, чакаше шестчленен отряд за бързо реагиране на ФБР, въоръжен с пушки и пистолети. Джесика имаше две кодови фрази — една в случай на спешна нужда от помощ и друга, когато сметнеше, че е получила от обекта всичко, което им трябваше. Всяка от тях щеше да накара членовете на отряда за бързо реагиране да връхлетят през вратата само за миг и с бързи и прецизни движения да повалят Лутрел на земята, преди да е имал възможност дори да си помисли да посегне към оръжието си.

Ала първо Джесика трябваше да свърши своята работа.

Идвайки по-близо, полицай Лутрел вдигна преобърнатия стол и го сложи на мястото му пред бюрото.

— Колко изпи приятелят ви тази вечер?

Джесика се олюля лекичко върху леглото.

— Не знам. Доста.

— А вие, госпожице?

Джесика се поизправи.

— Само няколко. — Погледна го, примигвайки, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Може би три или четири.

Лутрел се замисли над думите й, а после се приближи до партньора си, двайсет и няколко годишен мъж, който стоеше до вратата.

В случай че полицаите я гледаха, докато си приказваха, Джесика прокара пръсти през косата си и остави очите й отново да се налеят със сълзи. Ако Лутрел щеше да се хване на въдицата, това бе моментът, в който щеше да намери някакъв претекст да отпрати партньора си, който очевидно беше по-младши от него.

— Защо не разпиташ гостите от съседните стаи? Да видим дали някой е забелязал или чул нещо — предложи Лутрел на младия полицай.

Чувайки тези думи, Джесика усети прилив на адреналин.

Започва се.

Лутрел продължи, понижавайки глас.

— Бас държа, че ще намерим този тип, Рийд, в някой от баровете на Мейн Стрийт, с още повече синини и от нея. — Гласът му стана още по-тих, така че Джесика успя да долови само откъслечни части от следващите му думи, нещо за „извън града“, „купонясване“ и „изтрезнее“.

— Да обявя ли колата за издирване? — попита по-младото ченге.

— Провери дали е на паркинга, но засега недей да я обявяваш за издирване. Ще се срещнем във фоайето, след като приключа тук.

Джесика хвърли поглед след по-младото ченге, когато то излезе от стаята. Вратата се затвори след него със силно изщракване, оставяйки я насаме с полицай Лутрел.

— Изглежда, че приятелят ви не е в състояние да шофира — отбеляза Лутрел, прекосявайки стаята.

Взе стола, обърна го и седна срещу Джесика, толкова близо, че коленете му докосваха нейните.

Погледна я за миг, плъзвайки очи от деколтето на роклята до голите й крака.

— Не бива да му позволяваш да се отнася с теб по този начин. Една толкова хубава и симпатична жена като теб може да си намери нещо много по-добро.

Зърнала хищническия блясък в очите му, Джесика наведе глава.

— Става такъв, само когато пие — каза тихичко.

Лутрел сложи ръка на крака й, точно над коляното.

— Говори с мен, Беки. Бих искал да ти помогна, ако мога.

Джесика гледаше как ръката на Лутрел се плъзва нагоре по крака й. Пое си дълбоко дъх, преструвайки се, че опитва да се успокои, ала всъщност се чувстваше спокойна и овладяна както винаги.

Вдигна мокрото си от сълзи лице и срещна погледа на ченгето.

Давай, задник такъв.