Джули Джеймс
Любов под прикритие (21)

21

— Минаха дванайсет минути — изръмжа, когато тя стигна до масата. — Не пет.

— Вече си ми сърдит? Та аз току-що дойдох. — Тя се замисли за миг и се усмихна. — Истински рекорд, дори и за мен.

Сладко. Челюстта му се напрегна, докато тя се настаняваше срещу него и той отново зърна крака й.

Поръча си мохито, когато сервитьорката се появи, а после се приведе напред и понижи глас.

— Е. Отряда за спасяване на заложници. — Сините й очи искряха. — Това ще направи чудеса за егото ти.

— Да, май ще трябва да се приготвиш за нетърпими нива на самохвалство и непоносимост тази вечер.

Тя се засмя.

— Благодаря за предупреждението.

Джон се усмихна, мислейки си колко приятно бе, че можеха да се шегуват по този начин. Жалко, че така и не бяха уцелили времето — тъкмо когато беше престанала да го мрази, той си заминаваше.

Джон пропъди надигналата се горчиво-сладка болка и отпи глътка бърбън.

Безсмислено бе да мисли за това.

Тя отново понижи глас; в очите й имаше любопитен блясък.

— Никога не съм работила с някой, преминал през подбора им. Чувала съм обаче истории.

Това изобщо не го учудваше. Въпреки че подробностите около подбора за ОСЗ би трябвало да бъдат конфиденциални, все се намираше някой да се разприказва. И през трийсет и няколкото години от създаването на Отряда, историите, разнасящи се из офисите на ФБР, бяха достигнали почти митични размери.

Точно в четири сутринта в онзи пръв ден от подбора бяха строили Джон и останалите кандидати (чисто голи), за да ги претеглят, а после ги бяха подложили на изтощителна серия тестове за физическа издръжливост. След това беше дошъл ред на психологическия тест, а накрая кандидатите се бяха отправили към стрелбището за предварителен квалификационен курс.

Докато стане време за вечеря в онзи пръв ден, петима от кандидатите вече бяха отпаднали. До края на четвъртия ден си тръгнаха още шестима.

— Какви истории? — попита Джон, престорено скромно, наслаждавайки се на този рядък случай, в който знаеше нещо, което забележителната Джесика Харлоу не знаеше.

Джесика замълча, докато сервитьорката оставяше напитката й, а после отпи от мохитото.

— Като за начало, чух, че на практика едва не ви уморяват от глад, а после ви дават само толкова храна, колкото да стигне за половината група, за да видят кой е алчен и кой ще я подели с останалите.

— Хмм. Това би било интересно упражнение.

— Чух също така, че ви карат да бягате в продължение на трийсет и пет километра по Пътя с жълтите павета в пълно бойно облекло.

Това беше на четвъртия ден и всъщност бяха четирийсет километра. Права беше обаче за бойното облекло — кандидатите носеха раници и екипировка, които общо тежаха двайсет килограма и се бяха редували да носят допълнителна двайсет и пет килограмова торба, пълна с медицински топки.

Вечерята му в края на този ден, след като разпределиха дажбите, беше един банан.

Това определено не беше един от лесните дни.

— Подробностите малко ми се губят. Някъде след двайсет и петия километър всичко започва да се слива в едно — пошегува се той.

Джесика не отстъпваше.

— Чух също така, че има тест за клаустрофобия, в който те карат да пълзиш през тръбите за отоплението в Академията със затворени очи.

И това беше вярно, ала далеч по-ужасно, според Джон, бе когато ги бяха накарали да плуват през вонящите отходни води. Онези лайна бяха студени. Буквално.

— Доста неща си чула.

Тя го погледна за миг, а после поклати глава; в гласа й, когато проговори, се долавяше леко изумено възхищение.

— Как го правиш? Аз едва се справих с Лютивия ден.

Джон се засмя. „Лютивия ден“ беше един от най-мразените дни в подготовката на специалните агенти: инструкторите им по защитни тактики ги напръскваха с лютив газ, след което ги караха — обезвредени по този начин — да защитят оръжието си и да съборят нападателя си на земята, с разперени ръце и крака.

Джон бе преминал през подобно упражнение като рейнджър, така че знаеше какво да очаква. За останалите бе доста по-трудно, особено за лингвиста, на когото инструкторът се беше разкрещял, че си държал очите затворени, докато се биел, а после бе повърнал в тревата. Ала онова, което Джон си спомняше най-ясно, беше как Джесика, кашляща, със зачервени и насълзени очи вади пистолета си и принуждава нападателя си да легне на земята с властна заповед. ФБР! Не мърдай!

Всъщност тази част от упражнението му се беше сторила доста секси.

— За какво говориш? Ти се справи отлично с онова упражнение — каза той.

— Ти се справи отлично. Аз просто издържах. — Тя направи физиономия, изричайки думата с отвращение.

Джон се усмихна закачливо и се наведе напред.

— Не можеш да имаш шест плюс във всичко.

— И това от устата на мъжа, който се бори със зъби и нокти за единствената най-висока оценка, която не беше негова.

Е, добре де. Джон отпи глътка бърбън, а после я погледна за миг, забелязвайки, че синият десен на роклята й има същия цвят като очите й. И в същия миг през ума му мина мисълта, че това бе точно типът закачлива лятна рокля, която вероятно би носила в Чикаго, ако двамата излезеха на среща.

Тя наклони глава, забелязала погледа му.

— Какво?

Имаше нещо, което трябваше да знае.

— Наистина ли ме мразеше тогава?

За миг Джесика изглеждаше изненадана от въпроса му. А после се заигра със сламката в чашата си.

— Ти ме вбесяваше. През повечето дни ми идваше да те удуша. И ти завиждах, естествено… всички ти завиждахме. Но да те мразя? Не.

Очите му задържаха нейните.

— Беше ли привлечена от мен?

Покерджийското й лице нямаше грешка.

— Вече признах, че ти беше най-привлекателният мъж в класа.

— Не те попитах това.

С лека усмивка тя призна, че е прав и от погледа й в главата му отново изникна неканена мисъл — този път за копринената мекота на кожата й, когато пръстите му се бяха плъзнали по бедрото й.

— Искате ли по още едно? — разнесе се глас от лявата му страна.

Джон примига при гласа на сервитьорката, а после хвърли поглед към полупразните им чаши. Все така, без да откъсва очи от нейните, той отговори и за двама им.

— Да.

 

 

След като напитките пристигнаха, спазвайки традицията на Джесика за ознаменуване на успешния завършек на деня, те решиха да си поръчат десерт. Докато похапваха брауни с тъмен шоколад и заливка от ванилов сладолед със солен карамел, Джон, вживявайки се в ролята на доброто ченге, я заразпитва за семейството й, за новия й апартамент и какво мисли за офиса на ФБР в Чикаго.

Мотивите му бяха двояки. От една страна, бе любопитен и наистина искаше да научи повече за нея. И второ, когато тя говореше, погледът му от само себе си се спираше върху устните й.

Наистина му харесваше да гледа устните й.

В един момент бяха прекъснати от порой съобщения от брат й и сестра й (Мая и Фин, както научи той), които очевидно искаха да организират тържество по случай годишнината от сватбата на родителите им и не можеха да се разберат къде.

— Колко дълго ще продължат така? — попита Джон почти запленено, гледайки телефона й на масата. Джесика отдавна му беше изключила звука, ала телефонът й вибрираше и светваше всеки път, щом пристигнеше ново съобщение.

— Обикновено продължават около половин час, преди енергията им да се изчерпи. — Усмивката й беше пълна с топлота. — Дразнещо е, знам, но се свиква. Всъщност докато бях в Лос Анджелис забелязах, че с нетърпение очаквам ежедневните им есемес дрънканици. На практика можех да ги чуя как се карат… и сякаш отново си бях у дома.

Изборът й на дума не му убягна — Чикаго беше у дома. Не Лос Анджелис, очевидно, въпреки че бе живяла там в продължение на няколко години.

След кратка схватка между двамата за коктейлната череша, той я попита още нещо, което беше любопитен да узнае — кой е бил първият й случай на работа под прикритие.

— През втората ми година в Лос Анджелис от отдела за престъпления против личността ме помолиха да им помогна в разследването на едно отвличане — отвърна тя. — Бяха проследили заподозрения и тригодишното момиче (доведената му дъщеря) до една стая, която беше наел в хотел „Феърмонт“ в Санта Моника с открадната кредитна карта. Следяха го от съседната стая и им трябваше начин да го накарат да отвори вратата, без да вземе изключителни предпазни мерки, които биха могли да изложат детето на опасност.

— Естествено.

— Ами… помолиха ме да се облека като камериерка.

Джон избухна в смях.

— Я стига. Много ясно, че лосанджелиският офис ще направи нещо такова. То е като взето от някой филм.

— Може би. Само че подейства. Облякох си униформата, почуках на вратата, бутайки една количка за почистване, и му казах, че съм дошла, за да сменя чаршафите. Той ме пусна да вляза и… да кажем просто, че трийсет секунди по-късно вече беше на пода, с моите белезници около китките. — Тя се усмихна на спомена, а после стана по-сериозна. — Когато върнахме момиченцето на майка му… това е момент, който никога няма да забравя. Случаят дори не беше мой, ролята ми едва ли беше нещо повече от тази на статист, ала оттогава се запалих по мисиите под прикритие. Толкова голяма част от онова, което правим като агенти, е зад кулисите, но работата под прикритие е на фронтовата линия, лице в лице с лошите — срещаш се с тях и ги караш да ти се доверят и да ти разкажат всичките си мръсни тайни. Понякога е изтощително и непредсказуемо, ала всеки път, когато започна нова мисия, изпитвам същото вълнение, както преди четири години. — Тя се изчерви, сякаш смутена, че бе говорила толкова дълго. — Е, знаеш как е.

Джон кимна, усетил да го жегва носталгия при мисълта, че това ще бъде последният му случай под прикритие.

Да, знаеше.

Джесика махна с ръка.

— Ами ти? Ти как започна?

Той отпусна ръце върху масата. Това беше интересна история.

— Бях в Детройт от две години, в отдела за борба с организираната престъпност, когато ме помолиха да им помогна с една дребна роля. Друг от отдела се опитваше да инфилтрира един моторджийски клуб, който разследвахме по подозрение в цял куп престъпни дейности. Искахме да направим така, че нашият човек наистина да изглежда опасен тип. Така че решихме да инсценираме сбиване в един бар, където се събираха членовете на клуба.

Джесика наклони глава на една страна.

— Сбиване?

— А… колко си наивна, момичето ми от отдела за финансови престъпления, за да зададеш подобен въпрос. Виждаш ли, животът в отдела за борба с организираната престъпност не е изпълнен с лъскави хотели на плажа и тузарски костюми. При нас нещата обикновено са малко по-сурови. По-истински.

— Виждам, че стигнахме до онази част от вечерта, посветена на непоносимо самохвалство — отбеляза тя.

Джон се засмя, без да се засегне.

— Идеята беше един друг агент да отиде в бара, да се престори на пиян и да се спречка с агента под прикритие, опитващ се да проникне в моторджийския клуб. Щеше да се стигне до бой, вторият агент щеше да загуби — убедително — и членовете на клуба щяха да видят какъв корав тип е първият агент.

— И ти беше вторият агент? — досети се Джесика.

— Да.

— Разбирам. — Сините й очи заблещукаха. — Значи… първата ти мисия под прикритие е била да ти сритат задника.

Джон вдигна очи към тавана.

— Усещам, че ще съжаля, задето реших да ти разкажа тази история.

— Знаеш ли, вместо да ти срита задника, другият агент би могъл просто да се престори, че е ранен, след което да те повали на земята. Чувам, че това е адски ефикасна маневра срещу мъж с твоите размери.

Джон я изгледа смразяващо.

— Само почакай малко. Тази шега ще ти се стори много по-смешна след шест години — каза тя дръзко. — Е, за колко истинско „сбиване“ говорим? Пострада ли в действителност?

— Не особено. Само едно насинено око, няколко натъртени ребра и петнайсет шева на ръката.

Очите й се разшириха, а гласът й начаса стана сериозен.

— О, господи. Какво стана?

Всъщност това беше любимата му част от историята.

— С другия агент бяхме планирали цялото сбиване до последната подробност, чак до театралния удар с бирена бутилка, от който щях да се измъкна в последния момент. Всичко вървеше по план, с изключение на това, че парчета стъкло от бутилката паднаха в краката ни. И така, аз и другият агент здравата се бием; той се прави на корав тип, а аз завалям думите и се преструвам на пиян до козирката. Най-сетне той ме „мята“ на земята — Джон изимитира кавички във въздуха, — защото другият мъж беше едва метър и осемдесет и нямаше повече от осемдесет кила, така де, при което лявата ми ръка се приземи върху парче стъкло от бутилката.

Джесика направи физиономия.

— О, това е ужасно.

— Не, беше съвършено. Срязах си ръката и навсякъде плисна кръв — по мен, по него, по целия бар. Сбиването определено стана много по-убедително. Главният ни агент беше толкова впечатлен, че веднага щом ме изписаха от спешното, заведе мен и останалите момчета от борбата с организираната престъпност да пием по бира.

Джесика го зяпна за миг.

— Според мен вие от отдела за борба с организираната престъпност сте малко луди.

Той й отправи горда усмивка.

— Ние предпочитаме да го наричаме „отдадени на работата си“.

Тя се замисли над думите му, а после направи подканящ жест.

— Е, добре. Дай да го видим този твой „съвършен“ боен белег.

Джон плъзна лявата си ръка върху масата. Върху опакото на ръката му минаваше петсантиметров белег. През четирите години, откакто работеше като агент под прикритие, той го носеше с гордост, символ на отдадеността му на работата и готовността да даде всичко за ролята си.

Джесика улови ръката му, за да я разгледа, обвивайки пръсти около опакото на дланта му.

Допирът й го накара да застине.

Тя се намръщи и обърна ръката му, сякаш търсеше нещо.

— Сигурен ли си, че това е правилната ръка?

— Много смешно. — Джон понечи да издърпа ръката си, но тя я задържа.

— Шегувам се. — Отново обърна дланта му с опакото нагоре и прокара лекичко пръст по белега.

Джон си пое рязко дъх и тя вдигна очи.

— Заболя ли те?

Той срещна погледа й.

— Не.

Бледа розовина плъзна по бузите й; никой от тях не помръдваше, нито каза нещо, докато въздухът сякаш застина между тях.

А после Джесика се прокашля и пусна ръката му, когато сервитьорката се приближи.

— Когато сте готови… не е нужно да бързате — каза жената с учтива усмивка, оставяйки сметката на масата.

След като сервитьорката се отдалечи, Джесика огледа празния ресторант над рамото си.

— Не си бях дала сметка, че сме останали само ние.

Той беше.

Но му беше прекалено приятно, за да го е грижа.

 

 

Тъй като беше хубава нощ, двамата решиха да се приберат по пътеката на плажа. Луната беше почти пълна, лек ветрец, повяващ откъм океана, раздвижваше тежкия влажен въздух.

— Как реагира семейството ти, когато им каза за ОСЗ? — попита Джесика.

Джон си открадна поглед към разтворената й от ветреца пола. Тези крака. Представи си как се обвиват около него, а токчетата на сандалите й се впиват в гърба му, докато той…

Джесика го погледна очаквателно.

А, да. Май водеха разговор. Вероятно би трябвало да си прибере езика, който беше проточил до пътеката, преди тя да се препъне в него с тези токчета.

— Брат ми взе да си прави майтапи, както можеше да се очаква, и ме попита дали ще трябва да нося впит клин и наметало, сега, когато са ме приели в „лагера за супергерои“. Така нарича Отряда за спасяване на заложници. Що се отнася до баща ми… все още не съм му казал. Искам да му съобщя лично. Не беше във възторг, когато отидох на пробите.

Джесика звучеше изненадано.

— Не иска да бъдеш част от екипа?

— Според мен по-скоро не иска да се преместя във Вирджиния. Откакто майка ми почина преди година, останахме само той, брат ми и аз. — Джон се намръщи. — Трябва да измисля как да оправя нещата, преди да замина.

— Сигурна съм, че ще го приеме. Нали е бил полицай. Разбира каква възможност е това за теб. — Джесика го погледна. — И съжалявам за майка ти.

— Благодаря ти. — Джон се усмихна, осъзнал изведнъж нещо. — Страшно би й харесало да ме види с теб. — Поправи се в мига, в който думите излязоха от устата му. — Исках да кажа, да види, че сме партньори.

— Защо мислиш така? — Ветрецът беше оплел кичур от косата й в деликатната златна верижка, което носеше около врата си, и тя се опитваше да го разплете, докато вървяха.

— Тя беше голяма феминистка. Всъщност именно така се запознали с баща ми. — Джон трябва да беше чувал тази история поне сто пъти. — Десети май, 1980 година. Тя участвала в някакъв протест в „Грант Парк“, заедно с още осем хиляди активисти, в подкрепа на Поправката за равни права. Говорили Бети Фридан и Глория Стайнъм, а после всички заедно поели по „Кълъмбъс Драйв“, препасали бели ленти в чест на суфражетките от двайсетте години.

— И баща ти също взел участие в шествието? — Джесика изглеждаше впечатлена. — Колко прогресивно от негова страна.

— Всъщност той бил един от полицаите, изпратени да поддържат реда на протеста. Бил на „Кълъмбъс Драйв“, отговарящ за контрола над тълпата и — или поне така разказва историята — докато демонстрантите минавали покрай тях, видял как една жена се препънала и паднала. Тревожейки се да не бъде стъпкана, той си проправил път през тълпата и й помогнал да се изправи. Оказало се, че жената — майка ми — си била изкълчила лошо глезена, но била упорита и настояла да продължи. Баща ми я гледал как куцука надолу по улицата още трийсетина метра, преди да се предаде и да седне на бордюра. Дотогава надали изобщо се бил замислял за равните права, ала нещо в разочарованието, изписано върху лицето на майка ми, го трогнало. Така че отишъл при нея, взел я на ръце и я носил до края на демонстрацията.

Джесика сложи ръка на гърдите си.

— Господи, това май е най-романтичното нещо, което съм чувала някога.

Джон намигна.

— Такива сме си ние, мъжете от рода Шепърд.

— Освен това сте и скромни, както виждам.

Той се засмя. Такава присмехулна.

— Исках да кажа, че майка ми страшно би харесала историята ти.

Джесика го погледна объркана, все така мъчейки се да освободи косата си от верижката.

— Не знаех, че имам „история“.

— О, моля ти се. Цялото онова „една от само две жени в класа“? Това, че нямаше равна в академичната част и всичките допълнителни тренировки на стрелбището и във физическата част. Определено имаш история. По дяволите, почти можех да чуя песента от „Флашданс“ всеки път, щом влезеше в спортната зала.

Мълчанието на Джесика казваше много.

— Това беше твоята песен в Академията, нали? — попита той.

Джесика се разсмя сякаш беше казал най-забавното нещо на света.

— Моята песен… аха. — Стрелна го с поглед, видя широката му усмивка и разпери ръце. — Е, добре, откъде би могъл да знаеш?

— Силата на ума. — Джон се разсмя, когато тя го смушка в рамото. — Е, добре де. Чувах я от слушалките на айпода ти всяка сутрин преди часовете по физическа подготовка.

Тя изхъмка, придобила мъничко засегнато изражение.

— Трябва да си заставал адски близо до мен.

Джон сви рамене, тонът му беше лукав.

— Вероятно.

Известно време повървяха в мълчание. Умиротворяващият плисък на вълните беше единственият звук между тях.

Той не можа да се сдържи.

— „Тя е откачалка, откачалка на дансинга“ — припя си под носа.

Джесика поклати глава, като че ли се опитваше да потисне усмивката си.

— Е, добре, смей се на мой гръб. — Най-накрая тя престана да се бори с верижката и отпусна ръце до тялото си. — Предавам се.

— Ела тук. — Джон се приближи до нея и те спряха на пътеката. Наведе глава и разгледа верижката. — Косата ти се е увила около закопчалката.

— Просто я отскубни. Останалата част от косата ми ще покрие плешивото място. — Въпреки шеговития тон, гласът й беше по-дрезгав от обикновено.

— Сигурен съм, че тук някъде се крие шега за това, как не би трябвало да допусна и косъм да падне от главата ти. — А всъщност изобщо не беше шега. Точно тази агентка открай време изваждаше на повърхността закрилническата му страна. Дори ако тя никога не бе имала нужда от закрилата му.

Търпеливо се залови да размотае кичурчето коса, усукало се около верижката. Отне му няколко мига, докато освободи и последните нишки от закопчалката.

— Готово — заяви и приглади косата около раменете й.

Застанала на сантиметри от него, тя го погледна с онези свои невероятни сини очи.

— Благодаря ти.

Той се приведе още по-близо.

— Знаеш ли, при обикновени обстоятелства, с целия този романтичен фон — лунната светлина, брега — в този момент вероятно щях да те целуна.

— Нима? — Тя повдигна вежди.

Ала не направи крачка назад.

Той сви рамене, преструвайки се на равнодушен.

— Ами, ти не си обвързана, аз не съм обвързан, и с всичките шеги и смях тази вечер, то като че ли… се очаква.

— Очаква се? — Тя изви устни, докато обмисляше думите му. — Какво те спира тогава?

— Обещах, че няма да го направя. Е, строго погледнато, не беше точно обещание. По-скоро се съгласих да не изразявам несъгласие с теб.

— С други думи, аз съм на ход?

Той наведе глава, спирайки миг преди устните му да докоснат нейните.

— Винаги ти си била на ход — каза дрезгаво. — От онзи първи миг, в който се приближих до теб в Академията.

За миг тя просто го гледаше. А после се повдигна на пръсти и се притисна в него.

В мига, в който устните й докоснаха неговите, Джон отпусна едната си ръка на кръста й, а другата зарови в косата й.

Крайно време беше.