Джули Джеймс
Любов под прикритие (2)

2

Специален агент Джесика Харлоу изчака търпеливо, докато служителят на охраната изучаваше картата й на федерален агент, сравнявайки лицето й със снимката.

— Май имаме съвпадение — заяви той с дружелюбна усмивка. — Добре дошла в Чикаго, агент Харлоу.

Джесика отвърна на усмивката му и прибра портфейла със служебната карта в куфарчето си.

— Благодаря. — Тя хвърли поглед към значката, закачена на якето му, и си отбеляза наум името му. Роджър. — Къде мога да намеря главния специален агент?

— Дванайсетият етаж. В края на коридора.

След като мина през детекторите за метал и излезе от стаичката на охраната, Джесика пое по широкия, извит тротоар, отвеждащ до главния вход на чикагския офис на ФБР, внушителна сграда от стъкло и стомана, издигаща се на няколко километра от центъра на града. Заобиколен от ограда, комплексът, състоящ се от три сгради (най-големият от всички офиси на Бюрото), се разпростираше сред зелени паркови площи и дървета.

Джесика изпусна дъха си, докато прекрачваше прага на основната сграда, чувствайки се… е, не точно нервна. В крайна сметка, Чикаго беше нейният дом и след като беше прекарала последните шест години в Лос Анджелис, беше хубаво отново да се върне тук. Професионално погледнато обаче, тя беше новата в отбора.

В Лос Анджелис мнозина от колегите й бяха и нейни приятели и тя бе в отлични отношения както с ръководителя на отдела си, така и със специалния агент, който оглавяваше офиса. Тук обаче колегите и супервайзърите й нямаха представа какво да очакват от нея, нито тя от тях. На практика сякаш започваше отначало.

Което беше нещо като лайтмотива на годината й.

Стигна до асансьорите, където вече чакаха двама мъже — агенти, както предположи по дрехите им. По-ниският мъж, афроамериканец, облечен в ушит по мярка костюм, ръкомахаше оживено, докато говореше.

— Казах просто, че след като сме се регистрирали за бибероните с малък, среден и голям отвор, наистина ли имаме нужда от такъв с регулируем отвор? Това не е ли просто комбинация от всички биберони, които вече бяхме избрали?

По-високият мъж, бял, с тъмна коса, се ухили широко.

— И как реагира Рай на този въпрос?

— Не особено добре.

— Защото не се задават въпроси в магазин за бебешки стоки — заяви по-високият мъж. — Послушай някой, който знае. Просто буташ количката, вдигаш тежките неща и всеки път, когато тя поиска мнението ти за нещо, просто накланяш глава на една страна и след миг посочваш към жълтото.

Джесика потисна усмивката си, докато вратата на асансьора се отваряше. Мъже.

По-високият й задържа вратата и тя кимна в знак на благодарност, докато прекрачваше вътре.

— Първи работен ден? — попита по-ниският от двамата.

— Толкова ли е очевидно? — отвърна Джесика дружелюбно, докато натискаше бутона за дванайсетия етаж.

— Чух ви да говорите с Роджър, докато влизахме. — По-ниският мъж протегна ръка. — Сам Уилкинс. А това тук е Джак Палъс. И двамата сме в отдела за престъпления против личността.

— Джесика Харлоу. Борба с корупцията.

— Добър отдел — отбеляза Джак. — Цял куп способни агенти. Като… Сет Хъксли, например. — Той се обърна към партньора си. — Познаваш Хъксли, нали, Сам?

— Срещали сме се. — В гласа на Сам имаше сухи нотки.

— Между Сам и Хъксли има нещо като съперничество — обясни Джак на Джесика. — Мисля, че веднъж и двамата дойдоха на работа, облечени в еднакъв костюм за хиляда долара, и оттогава нещата само се влошават.

— Това ли казваш на хората само десет секунди след като сте се запознали? — Сам поклати глава с пресилено раздразнение и се обърна към Джесика. — Хъксли е добър агент. Просто обича да дрънка небивалици как Харвард имал най-добрия юридически факултет.

— Нашият Сам е завършил Йейл — обясни Джак.

— Действително. — Сам й отправи усмивка, която красноречиво говореше, че се гордее с този факт.

— Ясно. — Джесика се замисли над чутото. — Е, този агент Хъксли очевидно не знае какви ги приказва.

Сам кимна доволно, докато асансьорът спираше на неговия етаж.

— Благодаря ти. Виждаш ли? — обърна се той към Джак. — При това, изречено от устата на независим източник… Очевидно наистина мъдър източник.

— Защото всички знаят, че най-добрият юридически факултет е този на Станфорд — продължи тя.

Сам зяпна и Джак се разсмя, след което го улови за рамото, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Сам падна в капана, приятелче. — И като прекрачи прага на асансьора, кимна на Джесика. — Приятен първи ден.

Сам размаха престорено сърдито пръст срещу Джесика, докато излизаше от асансьора.

— Следва продължение, агент Харлоу.

Джесика се усмихна, когато вратите се затвориха между тях, мислейки си, че двамата доста й харесват. Дружелюбните им закачки й напомниха за динамиката между нея и Хавиер, партньора й в Лос Анджелис.

Като жена в професия, където над осемдесет процента от колегите й (и още повече от супервайзорите) бяха мъже, тя бързо бе открила, че малко по-грубоватите шеги страшно помагат за това, другите да гледат на нея не като на „жена специален агент“, а като на специален агент, който по една случайност беше и жена. Не че се опитваше да омаловажи пола си, нито имаше каквото и да било желание да се преструва, че е едно от момчетата. Като за начало, твърдо бе убедена, че в много ситуации полът й би могъл да й даде тактическо предимство. Хората неволно се доверяваха повече на една жена, отколкото на един мъж, нещо, което бе доста полезно в работата й под прикритие.

Пък и страшно обичаше да носи сладки обувки на високи токчета.

На дванайсетия етаж служителката на бюрото пред ъгловия кабинет в дъното на коридора я поздрави и каза:

— Господин Маккол ей сега ще ви приеме.

И тя махна с ръка към малката чакалня.

— Благодаря.

Джесика се настани на един и столовете и сложи телефона си на режим вибрация, за да е сигурна, че няма да се раззвъни по време на срещата.

Естествено, искаше да остави добро първо впечатление у човека, който от днес бе новият й шеф. Беше дошла подготвена и знаеше, че Ник Маккол бе назначен на поста главен специален агент преди пет години. Преди това бе част от отдела за борба с корупцията, специализиран в работата под прикритие.

Ето че имаха поне нещо общо помежду си.

Джесика остави куфарчето на земята до себе си и загледа работното оживление в офиса, докато чакаше. Спомни си колко пъти бе трябвало да посещава този офис преди няколко години, когато за първи път се бе кандидатирала във ФБР. Имаше предварителен подбор — три часа, изпълнени с когнитивни, поведенчески и логически тестове, последван от първоначално интервю, езикови тестове, едночасово интервю с група интервюиращи, два теста за физическа издръжливост, детектор на лъжата и проверка на миналото й. И през целия този процес тя бе водена от страшно корав ловец на глави.

Ала ловец на глави, който вярваше в нея.

Не им давай никаква причина да се съмняват в теб в Академията. Отиди там, Харлоу, и им покажи колко струваш.

Вратата се отвори и пропусна висок, добре сложен мъж с тъмна коса. Проницателните му зелени очи се спряха върху Джесика и той се приближи до нея.

— Специален агент Харлоу. — Протегна й ръка. — Ник Маккол. Тъкмо говорих по телефона с предишния ви главен агент. Ако и половината от нещата, които ми каза за вас, са верни, сме истински късметлии, че се присъединихте към нас.

Джесика се усмихна.

— Благодаря, сър. Радвам се да бъда тук.

Последва го в кабинета и се настани на един от столовете пред бюрото му.

— Значи, не можахте да устоите на повика на родния град — започна Ник.

Това бе причината, която Джесика бе посочила на главния агент в Лос Анджелис, когато подаде молба за прехвърляне в Чикаго. И действително беше така. Освен това имаше нужда от ново начало, а какво по-подходящо място от Чикаго.

— Цялото ми семейство е тук. Когато чух, че набирате агенти за работа под прикритие, реших, че е възможност, която не бива да пропускам.

— С областния прокурор определихме най-важният ни приоритет да е смазването на корупцията във властта на всички нива. Агентите от отдела за борба с корупцията се справиха блестящо. Опитвам се да не прекалявам с похвалите, за да не се главозамаят, но те са отлични агенти. И бих го казал дори ако самият аз не идвах от този отдел.

Джесика се усмихна. Независимо от офиса, едно нещо никога не се променяше: лоялността към отдела.

— Разбира се.

— Единственото предизвикателство е, че с това увеличаване на броя на разследванията, които водим, започват да не ни достигат агенти за работа под прикритие — продължи Ник. — И именно тук се появяваш ти.

А Джесика нямаше търпение да започне.

— Споменахте, че в отдела има още двама квалифицирани агенти? — Всички федерални агенти бяха обучени за „лека“ работа под прикритие — разследвания, в които им се налагаше да общуват с обектите на разследването само няколко пъти. За всички по-сериозни случаи беше необходим агент, който да е изкарал школата за работа под прикритие в Куантико. Проблемът бе, че заради допълнителната подготовка, във всеки офис на Бюрото имаше само шепа квалифицирани агенти, най-вече в отделите за борба с корупцията и организираната престъпност, с оглед естеството на работата им.

— Агенти Хъксли и Робъртс — каза Ник. — Като се има предвид колко са натоварени, страшно се зарадваха, когато научиха, че се присъединяваш към нас. Вероятно вече те чакат на бюрото ти с голям транспарант за добре дошла и купчина от трийсетина случая като за начало.

Джесика се засмя.

— Нямам търпение да започна.

— Радвам се да го чуя. Всъщност… — Ник й подаде една папка. — Това тук се нуждае от незабавното ти внимание. Разследване в друг град, част от което е под прикритие. Очевидно отделът за борба с корупцията в офиса ни в Джаксънвил има нужда от двама „съмнителни бизнес предприемачи от Чикаго“.

Джесика повдигна вежди.

— Съмнителни бизнес предприемачи от Чикаго?

— Предавам ти искането им буквално. Непрекъснато получавам подобни искания и от останалите офиси. Кълна се, хората си мислят, че все още се разкарваме из града с автомати и се събираме в заведения за контрабандна пиячка. — Ник посочи папката със случая. — Принуден съм да отказвам повечето искания, защото напоследък не ни достигат кадри, но ми се струва, че този си заслужава. — Той намигна. — Освен това, ако най-сетне изпълня някое от исканията им, ще изглеждам като отборен играч в очите на останалите главни агенти.

Заинтригувана от подобно начало, Джесика отвори папката. Не беше нещо необичайно за един офис на ФБР да използва агенти от друг град в разследванията си под прикритие. Всъщност имаше обстоятелства (като разследвания, в които обектът беше особено известен), при които това беше предпочитаният начин на действие, защото намаляваше риска агентите да бъдат разпознати.

И именно такъв, разбра Джесика, след като прегледа набързо искането от офиса в Джаксънвил, бе случаят тук. Високопоставен обект на разследване, заподозрян в подкуп и корупция. Основата за разследването вече беше положена — единственото, от което екипът в Джаксънвил се нуждаеше, бяха двама опитни агенти от друг град, които да изиграят главните роли.

Джесика почувства прилива на адреналин, който съпътстваше всеки нов случай.

— Още сега ще започна да създавам фалшивата си самоличност.

Случай като този изискваше много повече от обикновена смяна на името и фалшив документ за самоличност. Като за начало, за ролята си на „предприемач“ щеше да се нуждае от фалшив бизнес с присъствие в интернет.

Отбеляза си наум да се срещне с отдела, който отговаряше за техническата страна на създаването на фалшива самоличност.

А после си отбеляза да попита някого къде изобщо се намира този отдел в чикагския офис.

Ник кимна одобрително.

— Много добре. Ще се обадя на колегата в Джаксънвил, за да му кажа, че се заемаш със случая.

Поприказваха още няколко минути, най-вече за новия й квартал и дали свиква с апартамента, който си беше купила, след като прехвърлянето й беше одобрено. Когато се отправи към вратата, Джесика взе папката с джаксънвилския случай, но спря на прага, осъзнала, че бяха забравили да обсъдят нещо.

— Случаят изисква двама предприемачи от Чикаго. С агент Хъксли или с агент Робъртс ще работя? — Мина й през ума, че който и от двамата да беше, вероятно биха могли да започнат да обсъждат плана си на действие още отсега.

— Всъщност нито с единия, нито с другия — отвърна Ник. — В момента и двамата са заети с други случаи. Ще си партнираш с агент от отдела за борба с организираната престъпност.

Организирана престъпност? Това вече беше неочаквано. Не че искаше да прибягва до стереотипи (е, добре де, именно това щеше да направи), но обикновено агентите от борбата с организираната престъпност не бяха особено… шлифовани. А операцията в Джаксънвил, както повечето случаи на отдела за борба с корупцията, щеше да изисква известен финес.

Ник се ухили широко, несъмнено забелязал скептичното й изражение.

— Не се тревожи. Той е добър агент. Един от най-добрите в офиса. Всъщност току-що приключи курса за подбор на Отряда за спасяване на заложници. Утре отново се връща на работа.

Хмм. Шлифован или не, бъдещият й партньор очевидно беше корав тип, след като се беше пробвал за престижния Отдел за спасяване на заложници. Защото от онова, което Джесика беше чувала, курсът им за подбор представляваше две седмици истинско мъчение. Всяка година близо половината от кандидатите отпадаха, без да успеят да го завършат.

А дори да стигнеше до края, агентът нямаше никаква гаранция, че ще го вземат в екипа. Него, защото през повече от трийсетте години, откакто съществуваше ОСЗ, в него не бе приемана нито една жена.

Не че Джесика проявяваше интерес. Като за начало, никога нямаше да изкара подбора — беше й се наложило да си скъса задника от работа, за да се справи с физическите тестове в академията. Освен това, просто не беше от онези пристрастени към адреналина типове, които направо тръпнеха от възторг само при мисълта да се спуснат по въже от хеликоптер или да скочат с парашут в пълни с крокодили води насред бушуващ ураган, или да се скрият в някоя кална дупка със снайперистка пушка, нахлупили на главата си една от онези камуфлажни каски с мъничък храст отгоре.

Ами че той изобщо не би се вързал с прическата й.

Шегичка.

Е, добре де, беше най-вече шегичка.

През шестте си години в Бюрото, Джесика бе срещнала само един човек, който възнамеряваше да се пробва в ОСЗ: един тип от класа й, привлечен в Бюрото от рейнджърите. И не че искаше да се връща към миналото или нещо такова (още един от лайтмотивите на тази година), но тя и онзи тип от класа й… е, можеше да се каже, че не си бяха допаднали особено.

Можеше да се каже също така, че той я беше изкарвал извън нерви.

Хей, гледайте, вижте как се справям с терена с препятствия с една ръка и два крака, завързани на гърба ми. Това е детска игра в сравнение с онова, което правихме в рейнджърския ескадрон, женчовци!

Е, добре де, може и да не беше казал точно тези думи, ала несъмнено се беше наслаждавал да бъде звездата на класа им.

За щастие, този тип беше далеч оттук, несъмнено отдавна прехвърлен в централата в Куантико при останалите от ОСЗ. Що се отнася до онзи, с когото щеше да си партнира, онзи от отряда за борба с организираната престъпност, ако новият й главен агент гарантираше за него, това й стигаше.

Като новобранката в офиса, тя не можеше да си позволи лукса да не бъде отборен играч.

Приключи срещата си с Ник и се съгласи да дойде в кабинета му в десет часа на другата сутрин, за да обсъдят случая в по-големи подробности, след като бе имала възможност да прегледа файла. Останалата част от деня премина на един дъх във вихър от запознанства, среща с ръководителя на новия и екип и обиколка на целия комплекс. В Лос Анджелис Бюрото делеше федералната сграда „Уилшър“ с още няколко държавни агенции, но в Чикаго мястото принадлежеше само на тях.

В края на деня беше изтощена от всичките банални, радвам-се-да-се-запознаем разговори и все още не бе имала време да разгледа джаксънвилския файл. Когато си тръгна от офиса, взе папката със себе си и с намерението да си направи работа вечеря, си взе една салата от „Таверна Зелената врата“ — заведение, съвсем близо жилището й.

Със салата и куфарче в ръка тя прекрачи във фоайето на небостъргача, където се намираше новият й апартамент.

Лутър, един портиерите, й се усмихна широко иззад бюрото си.

— Агент Харлоу. Как мина първият ден? Заловихте ли някой сериен убиец?

Когато се нанесе в сградата миналата седмица, тя се бе погрижила да се запознае с всички портиери. Шейсет и няколко годишният Лукас бе проявил голям интерес към работата й… толкова, че сърце не й бе дало да му каже, че животът на един федерален агент далеч не бе като по филмите.

— Предимно бумащина и запознанства — отвърна тя.

— Е, и утре е ден. — Той натисне копчето, което отваряше стъклената врата, водеща към асансьорите.

Преди да поеме нагоре, Джесика провери пощенската си кутия. Освен обичайните рекламни брошури и сметки, вътре имаше плик от ФедЕкс. Извади го и видя, че е от адвоката й в Калифорния.

Пъхна плика в куфарчето си, заедно с останалата поща, след което заключи кутията и се отправи към асансьорите. След като влезе в апартамента си, остави куфарчето и салатата върху масата за закуска в дневната, която играеше ролята на трапезария и кабинет.

Отиде в спалнята и смени деловите си дрехи с тениска и дънки. След това се отправи към охладителя за вино и отвори най-скъпата бутилка, която притежаваше.

Защото — майната му.

Знаеше точно какво има в плика от ФедЕкс, така че защо да не ознаменува края на една епоха — последната й връзка с Лос Анджелис — с чаша хубаво вино.

Остави чашата на масата, извади плика от куфарчето си и го отвори. За личния ти архив, пишеше на бележката от адвоката й. Беше му се обадила в петък, след съдебното заседание, така че не беше като да не го очакваше. И все пак, да държи листа в ръцете си и да види думите написани черно на бяло, го правеше много по-официално.

РЕШЕНИЕ ЗА РАЗТРОГВАНЕ НА БРАК

Ето го и него, съдебното решение и подписаното споразумение между нея и Алекс. Като за бракоразводно дело (и то в Лос Анджелис), това вероятно бяха най-лесните пари, които адвокатът на Джесика беше печелил някога. От началото до края процесът беше протекъл съвсем гладко. Тя не искаше издръжка от Алекс, нито се беше опитала да получи каквато и да било част от печалбите от филмите, които той беше продуцирал по време на тригодишния им брак. Единственото, което беше взела, освен личните вещи, които имаше отпреди да се оженят, бяха дрехите, обувките и бижутата, които той й беше купил. И това не беше, за да му направи напук, а по-скоро от практични подбуди, защото Алекс така или иначе нямаше какво да ги прави.

— Е, поне ще бъда една наистина добре облечена divorcee^[1] — опитала се бе да се пошегува тя с най-добрата си приятелка, Тара, която бе дошла в Лос Анджелис за морална подкрепа през уикенда след срещата й с Алекс за разделяне на имуществото. — Господи, наистина ли току-що използвах думата divorcee? — простена тя. — Звучи като излязло от „Истинските съпруги“.

Беше си изливала мъката пред Тара над чаши с коктейли в „Нора“, еклектичен американски ресторант в Уест Холивуд.

— Не разбирам какво се случи. Та вие бяхте луди един за друг — казала бе Тара.

Това бе най-трудното от всичко. В началото връзката им наистина беше страхотна. Вихреното им ухажване беше вълнуващо и романтично — бяха се срещнали в един ресторант по време на частно парти, давано от общ приятел, и когато Алекс бе открил, че Джесика е федерален агент, я бе помолил за мнението й относно сюжета на един трилър, който обмисляше да продуцира. Бяха си намерили място на бара и прекараха остатъка от нощта в разговор, оставайки чак докато заведението затвори. Беше я попитал дали може да я види отново на следващия ден и просто така, двамата бяха започнали да излизат заедно и Джесика обожаваше това, че той не играеше игрички. По онова време различните им професионални светове бяха нещо хубаво: на него му харесваше, че тя не бе част от филмовата индустрия, а тя на свой ред намираше историите му от кухнята на Холивуд за приятно разнообразие от сериозността, с която се сблъскваше често в работата си.

Проблемите започнаха около година след като се ожениха. Първоначално бяха дребните неща, като това, че тя никога не можа да хареса напълно приятелите му, с които се срещаха страшно много. Те до един бяха филмови продуценти и почти не говореха с Джесика, напълно безразлични към всеки и всичко, което не беше свързано с Холивуд. С това Джесика можеше да се справи — беше се оженила за Алекс, не за приятелите му, и можеше да преглътне компанията на няколко задника заради мъжа, когото обичаше. Далеч по-тревожен обаче бе начинът, по който Алекс се променяше, когато беше с тях, превръщайки се от мъж, който бе саркастичен, и остроумен, и обожаваше филмите, в мъж, който бе арогантен, интересуваше се твърде много от външния вид и предпочиташе да разменя с приятелите си подигравателни обиди по адрес на актьори, писатели и режисьори много повече, отколкото да обсъжда нещо съществено.

В крайна сметка обаче, не неговата, а нейната кариера се бе превърнала в истински проблем. Тя бе започнала да се занимава с разследвания под прикритие и бе постигнала немалък успех. Работата наистина й харесваше, семената на желанието да работи под прикритие навярно бяха посяти още когато беше на осем години и бе направо обсебена от повторенията на „Жената чудо“. Начеващата феминистка в нея обожаваше как всеки път лошите допускаха огромната грешка да подценят Даяна Принс.

Само ако ФБР можеше да измисли ласо на истината, което да комбинира с деловите си костюми…

Единственият недостатък на работата под прикритие, разбира се, бе нейната непредсказуемост. Много от срещите й се провеждаха вечер и се случваха без почти никакво предупреждение. На няколко пъти се бе наложило да отмени уговорката си за вечеря с Алекс, а веднъж и ваканцията, която бяха планирали в Кабо Сан Лукас. Беше се почувствала ужасно и се бе опитала да пренасрочи ваканцията, но скоро след това Алекс бе отишъл да снима филм в Торонто и пътуването бе забравено.

Капката, която преля чашата, бе случилото се преди осем месеца. Помолили я бяха да помогне с разследването на един член на общинския съвет, когото подозираха в приемане на подкупи за кампанията по преизбирането му. Като част от разследването, Джесика и един неин колега трябваше да се престорят, че са двойка и да посетят заедно няколко от срещите за набиране на средства за съветника, за да видят кои от дарителите получават особено специално отношение.

От самото начало Алекс беше против участието й в разследването.

— Сигурна ли си, че само се преструвате на двойка? — попитал бе, точно преди едно от онези събирания, облегнат на вратата на спалнята, докато я гледаше как вдига ципа на роклята си.

— Естествено, че само се преструваме.

Беше й задал същия въпрос и предишния път и тя полагаше големи усилия да не се засегне от онова, което намекваше. Та той правеше филми, за бога — всичко в неговата работа се въртеше около играта наужким.

Тъй като нямаше никакво желание да водят този спор точно сега, Джесика закопча роклята си и му се усмихна, опитвайки с шега.

— Как изглеждам? Не като агент под прикритие, надявам се.

Очите му се плъзнаха по нея.

— Не ти купих тази рокля, за да я носиш, когато си с друг мъж — отвърна той студено.

Е, добре.

Очевидно дните, в които му харесваше да я вижда издокарана, бяха отминали. Джесика бе свалила роклята, оставяйки я на пода в спалнята, и без да каже нито дума, си беше облякла нещо друго и бе излязла.

За съжаление, случаят се проточи по-дълго, отколкото се очакваше и това едва ли би могло да се случи в по-неподходящ момент. Две седмици след скарването за роклята беше премиерата на един от филмите на Алекс и тъй като все още беше ангажирана с разследването, тя не бе имала възможност да отиде.

— Навсякъде ще гъмжи от папараци — не мога да рискувам някой да види снимката ми и да си спомни, че ме е забелязал на една от онези срещи за набиране на средства. Толкова съжалявам, Алекс.

И наистина беше разстроена — естествено, че искаше да го придружи в този важен за него ден. Ала всичките й думи бяха напразни — беше й толкова ядосан, че в продължение на два дни почти не говореше с нея.

В нощта на премиерата той остана навън до късно, отивайки на партито за актьорите и екипа на филма. Джесика го чака да се прибере, тъй като искаше да научи подробностите, ала когато най-сетне си дойде, той беше в потиснато настроение и заяви, че не му се говори.

След това отношенията им така и не можаха да се върнат в релсите. Напрежението между тях се засилваше, докато най-сетне, по време на закуската една сутрин, тя предложи да отидат на брачен консултант.

— Вече се свързах с бракоразводен адвокат — отвърна Алекс, без да я поглежда в очите.

Джесика дълго мълча, гърлото й се бе свило от завладялата я емоция.

— Добре. В такъв случай ще се изнеса този уикенд. — И като стана от масата, отнесе съдовете си в мивката.

— Джес, не е нужно да…

— О, мисля, че е нужно, Алекс — прекъсна го тя саркастично, избърсвайки сълзите от бузите си, докато излизаше от стаята.

 

 

Джесика прибра съдебното решение в плика и го остави настрани.

Стига си се самосъжалявала, Харлоу.

Погледът й се спря върху папката с джаксънвилския случай до куфарчето й. Тази роля под прикритие бе точно от каквото се нуждаеше, нещо, в което да се хвърли с главата напред. Нещо, което да отвлече мислите й. След като беше прекарала последните шест месеца, чудейки се какво се беше объркало в брака й, щеше да е хубаво просто да изключи тази част от мозъка си за известно време.

Така че тя отвори папката, настани се удобно на масата с чашата си с вино „Майната му“, ето че вече съм официално разведена и започна да си води записки.

Време бе да покаже на момчетата от чикагския офис колко струва.