Джули Джеймс
Любов под прикритие (19)

19

Закъсняващи с двайсет минути, Блеър и Морано прекрачиха прага на изоставената банкова сграда, която много скоро трябваше да приюти винения бар и пицария на Ашли и Дейв.

Или поне така се предполагаше.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Блеър, докато с Морано прекосяваха стаята, за да отидат до стената с празните гишета, където стояха Джесика и Джон. — Отне ми по-дълго, отколкото очаквах, да приключа задачите в офиса.

И без дори да се опита да го скрие, той плъзна поглед по правата бяла рокля, която Джесика си беше облякла в хотела.

— Няма проблем — каза тя. — С Дейв се забавлявахме, като слушахме Free Bird и Sweet Home Alabama на телефона ми.

Блеър избухна в смях.

— Чули сте за речта ми, а?

— Господин кмете, мисля, че всички в тази страна са чули за нея.

— Е, такава ми е работата. — Блеър й намигна, очевидно наслаждавайки се на ласкателството, а после посочи мястото наоколо. — Е, значи това ще бъде вашата пицария и винен бар в тоскански стил?

Морано също се огледа.

— Колко време ще е нужно, за да го превърнете в ресторант?

— Надяваме се да отворим врати в края на есента — каза Джон. — Нека ви покажа какво имаме предвид като дизайн.

Джесика се облегна на плота пред едно от гишетата и загледа как Джон развежда Блеър и Морано на кратка обиколка из мястото. Той също се беше преоблякъл в хотела и сега носеше кариран светлосин костюм, бяла риза и вратовръзка, която имаше почти същия наситеносин цвят като очите му.

Вероятно би трябвало да престане да забелязва подобни неща.

— Е, какво мислите? — попита тя Морано и Блеър, когато обиколката приключи.

— Според мен ще бъде истински хит. Със сигурност ще кажа на асистентката ми да ми резервира маса за вечерта на откриването. — Блеър се приближи до Джесика и подпря лакът на плота пред гишето. — Е, за проблемите ви с разрешителните…

— Да, за проблемите ни. — Джесика задържа погледа му. — Алтъни казва, че сте съгласен да ни помогнете.

— Така е. — Блеър сведе поглед към куфарчето в краката й. — При положение че в това куфарче има това, което си мисля, че има.

Всъщност Джесика му беше подготвила малка изненада в това отношение. Ала първо искаше да го накара да поговори повече за подкупа. Двамата с Джон и този път носеха безжични микрофони и агенти Лийвит и Тод слушаха случващото се в една кола, паркирана на няколко пресечки оттам.

— Преди да стигнем до куфарчето, с Дейв имаме няколко въпроса.

Блеър премести поглед между нея и Джон, който се беше облегнал небрежно на едно бюро наблизо.

— Какви въпроси?

— Просто искаме да сме сигурни, че говорим за едно и също. Преди няколко години с Дейв имахме проблеми с районирането в Чикаго — един член на градския съвет, с когото си мислехме, че сме се споразумели, се опита да ни измъкне пари, давайки ни обещания, които не бе в състояние да изпълни. Оттогава сме доста предпазливи с подобни уговорки. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че разбирате.

Очите на Блеър проблеснаха арогантно.

— С цялото ми уважение, госпожице Евърс, аз не съм някакъв шибан градски съветник.

— С цялото ми уважение, господин кмете, нямаше да ви плащаме петдесет хиляди долара за едно телефонно обаждане, ако бяхте. Ала тъй като възнамеряваме да развием няколко проекта в Джаксънвил, гледаме на това по-скоро като на инвестиция в дългосрочни, взаимноизгодни отношения.

Блеър я изгледа изпитателно.

— Е, добре. Какво искате да знаете?

— Антъни спомена, че имате приятел в Комисията за контрол върху използването на земята?

— Не просто в комисията. Той я оглавява. Пол Рю.

— И той ще се погрижи разрешенията ни за райониране и паркинг да бъдат отпуснати? — попита Джесика.

— Стига да го помоля.

— Ами ако ви попита защо искате молбата ни да бъде одобрена? — обади се Джон. — Очевидно тази сделка трябва да си остане между нас.

— Нима? — Блеър изсумтя. — Пол няма да попита защо. Аз съм кметът. Достатъчно е само да поискам услуга от някого и я получавам. Така стоят нещата.

— Съществуват и някои проблеми с времето — добави Джесика. — Не на последно място това, че не искаме да изгубим тази сграда. Колко скоро след като ви дадем парите, може да говорите с Рю за нас?

— Ще му се обадя утре. — Блеър наклони арогантно глава на една страна. — Това достатъчно бързо ли е?

Джесика хвърли кос поглед към Джон, сякаш за да каже: За мен е достатъчно. А за теб?

Той кимна.

— Добре тогава.

Тя вдигна куфарчето от пода и го подаде на Блеър. Пръстите му докоснаха нейните, докато поемаше дръжката… Джесика беше сигурна, че не беше случайно.

Кметът отвори куфарчето, надникна вътре и се намръщи. След това го разтърси.

— Това някаква шега ли е?

— Половината от парите сега — каза Джесика. — Останалите двайсет и пет хиляди ще бъдат ваши веднага щом молбата ни бъде одобрена от комисията.

Морано пристъпи напред. Изненадата, изписана върху лицето му, бе непресторена.

— Уговорката ни не беше такава. Никога не е ставало дума плащането да бъде разделено на части.

Действително не бяха обсъдили тази част от плана с Морано, Въпреки че сътрудничеше на ФБР, той не беше запознат изцяло със стратегията на агентите. Джаксънвилският офис искаше да приключи разследването на Блеър и тази операция бе последното парче от мозайката. Макар кметът да беше казал, че ще издейства разрешителните на Ашли и Дейв възможно най-бързо, от ФБР не бяха особено склонни да се доверят на думата на човек, когото се канеха да арестуват за корупция, измами и приемане на подкупи. Задържайки остатъка от петдесетте хиляди долара, можеха да разчитат, че наистина ще свърши работата възможно най-скоро.

— Както казахте онзи ден, господин кмете, мисля, че се разбираме. Така че, сигурна съм, ви е ясно защо с Дейв смятаме, че се нуждаем от някаква гаранция в тази ситуация.

Блеър затвори куфарчето. След това направи крачка към Джесика и понижи глас.

— Внимавай, Ашли.

С крайчеца на окото си Джесика видя, че Джон ги гледа. Също като нея, той беше готов да действа, ако се наложи, макар отстрани да изглеждаше така, сякаш изобщо не беше променил отпуснатата си поза до бюрото.

Блеър спря на сантиметри от нея; ръбът на куфарчето се отъркваше в крака й. Гласът му стана по-нисък, почти свалячески.

— Току-виж съм си помислил, че си търсиш повод да ме видиш отново.

Аха. Без нито за миг да забравя, че ролята й изисква да се държи мило, Джесика си лепна усмивка.

— То е просто бонус, господин кмете.

Блеър задържа дръзко погледа й за миг, преди да се обърне и да се отправи към вратата, сякаш това между тях беше някаква игра на котка и мишка. Което си беше точно така, разбира се.

Само дето мишката все още не беше разбрала кой кой е.

 

 

— Лийвит и Тод изглеждат доволни от това, как се развиват нещата — подхвърли Джесика, докато си тръгваха от изоставения склад, където се срещаха с агентите от Джаксънвил.

— Така и трябва — отвърна Джон от мястото до шофьора. — Когато разследването стане обществено достояние, медиите ще пощуреят, като чуят онази негова реч „Аз съм кметът“. Адски те бива да изтръгваш страхотни цитати от него.

— Нас ни бива — поправи го Джесика.

Той я изгледа.

— О, я стига. Ясно е, че Блеър реагира по-добре на теб. В този момент аз на практика му преча да си развее оная работа.

Джесика се разсмя с глас, мислейки си, че самата тя едва ли би се изразила точно така.

— Е, това е ключова роля.

— Абсолютно.

Джесика се усмихна на изпълнения му със самоирония тон, макар че тя не се шегуваше напълно. Присъствието на Джон по време на срещите й даваше свободата да се преструва на впечатлена и заинтригувана от хвалбите на Блеър, което на свой ред го подтикваше да говори повече пред микрофоните им. Ако бяха насаме, Блеър като нищо би могъл да реши да премине от флиртуване към нещо повече, създавайки деликатна ситуация, от която Джесика щеше да е принудена да се измъкне без а) да се издаде, б) да събуди подозрение у Блеър или в) да го отблъсне по начин, който да го издразни толкова, че да престане да говори и да й сервира онези свои страхотни реплики, които прокуратурата със сигурност щеше да използва в делото срещу него.

Не че не би могла да се оправи в подобна ситуация, ако се наложеше. Ала беше хубаво да има Джон подръка, за да не се стига до там.

Всъщност… хубаво бе да го има подръка, точка.

Тя хвърли поглед към него. Лъчите на вечерното слънце подчертаваха тъмното злато в косата му, коса, в която тя бе заровила пръсти едва преди пет нощи, докато двамата се целуваха, притиснати до стената на хотелската му стая.

От спомена й се прииска да каже нещо.

— Очевидно само се преструвам. Не е като да ми е приятно да съм принудена да флиртувам с Блеър.

Думите й като че ли го развеселиха.

— Искаш да ми кажеш, че в действителност не си хлътнала тайничко по корумпирания, самовлюбен политик, който много скоро ще отиде в затвора за следващите петнайсет-двайсет години? Да, мисля, че го знам.

Джесика се усмихна, защото естествено, че би трябвало да се разбира от само себе си. Подозираше обаче, че ако все още беше омъжена за Алекс и той научеше, че е принудена да флиртува с някого като част от мисията си под прикритие, реакцията му едва ли щеше да бъде толкова небрежна.

Не че сравняваше двамата мъже. Двамата с Джон не бяха романтично обвързани (въпреки че се бяха целували страстно, заровили пръсти в косата на другия), а фактът, че той също беше агент под прикритие, означаваше, че би трябвало да разбира позицията, в която се намираше тя.

И все пак, приятно бе да е с някой, който просто разбираше.

Докато тя поемаше по Бътлър Булевард, магистралата, която щеше да ги отведе до брега, Джон ненадейно наруши мълчанието, възцарило се между тях.

— Все още не ми харесва как те гледа.

Ниският, почти груб тон на гласа му я накара да го погледне. Той задържа погледа й за миг, а после се обърна и се взря в пътя пред тях.

 

 

След като оставиха колата на пиколото, двамата с Джон влязоха в хотела и спряха до една от колоните от бял мрамор във фоайето.

— В стаята ли се качваш? — попита той.

— Мисля да помоля от румсървис да ми пратят чаша вино и десерт в стаята. То ми е нещо като традиция, в края на успешен ден. — Мисиите под прикритие винаги я оставяха мъничко напрегната от адреналина. — Ами ти?

Той сви рамене.

— Вероятно ще отида да побягам.

Джесика кимна, представила си го изведнъж как тича по брега по залез-слънце, запотен в топлия вечерен въздух, тениската му — залепнала за мускулестите му гърди.

Прокашля се с внезапно пресъхнала уста.

— Да се уговорим да се срещнем тук утре? Да кажем в седем часа.

— Добре. Седем часът — съгласи се той.

Между тях се възцари мълчание, ала никой от двамата не понечи да си тръгне. Най-сетне Джесика махна към стаята си без сама да знае защо се колебае.

— Е, аз май най-добре да вървя. Лека нощ, Дейв.

Той й кимна, гласът му беше дрезгав.

— Лека нощ, Ашли.

Докато отиваше към стаята си, Джесика си каза, че е глупаво да изпитва странно неудовлетворение от това довиждане. Да, вероятно би трябвало да предложи да пийнат по нещо (определено го беше правила с други агенти под прикритие, за да изпуснат парата след края на мисията за деня), ала прекалено ярко си спомняше какво се бе случило предишния път, когато двамата с Джон бяха заедно, в същия този хотел, а адреналинът на мисията кипеше в телата им.

По-добре да не изкушават съдбата.

Така че тази вечер щеше да разпусне с гореща вана, чаша хубаво вино и десерт, а после да се сгуши в леглото с книгата си. И ако това изведнъж й се стореше скучно в сравнение с предишната нощ в хотела, когато го беше целунала и едва не му се беше метнала на врата… е, какво толкова. Тя беше агент под прикритие, прекосила бе половината страна и бе отседнала в луксозен хотел на морския бряг, като част от разследването на високопоставен политик. Вероятно малко „скучно“ нямаше да я убие за една нощ.

Когато си влезе в стаята, смени роклята и обувките си с токчета с потниче и панталони за йога, а после взе менюто на румсървиса, тръшна се на леглото и тъкмо се опитваше да реши дали да си поръча каберне, или пино ноар, когато телефонът й иззвъня с ново съобщение.

Тя се протегна през леглото, взе телефона от нощното шкафче и видя, че съобщението е от Тара.

Видя ли това? Обади ми се.

Към съобщението беше прикачена снимка на корицата на списание „Пийпъл“ с Алекс и бременната му годеница.

Господи, това. Джесика напълно беше забравила за бившия си съпруг и евентуалната му афера.

Скочи от леглото, извади лаптопа от куфарчето и се настани на бюрото, за да проучи нещата. Годеницата на Алекс беше доста известна актриса, все някъде в интернет щеше да има клюки за бременността и годежа й.

Въведе името на актрисата в търсачката на Гугъл. В главата й се разнесе гласът на Джон.

Не искаш да знаеш.

Само че тя искаше.

Единственият резултат ще бъде просто ненужно съмнение в самата себе си.

Джесика въздъхна и се облегна в стола си.

В мига, в който беше видяла глупавото списание на летището, бе започнала да рови из спомените си, в търсене на признаци, че Алекс й беше изневерявал. Ала може би Джон имаше право. Дали щеше да получи усещане за завършеност, ако откриеше със сигурност, че Алекс й беше изневерявал? Бракът им беше приключил, тя беше продължила напред, очевидно — той също. Поне, за разлика от Джон, тя все още можеше да избере да вярва, че някой, когото беше обичала и на когото беше имала доверие, не я беше предал по този начин.

Миналия месец налетях на приятелката ми в леглото с един от приятелите ми.

Тя потръпна само при мисълта за това. Дори идеята, че Алекс й беше изневерявал, бе ужасна; не можеше да си представи какво би било да го види с очите си.

И между другото, кой, по дяволите, изневеряваше на някой като Джон Шепърд? И дори нямаше предвид това, колко беше сексапилен, макар че, ехо, бившата му имаше ли изобщо очи? Е, да, той притежаваше доста добре развито его и определено можеше да бъде прекалено самонадеян и саркастичен. Ала след като го беше опознала по-добре през последните една-две седмици, се беше убедила, че под повърхността на герой, въплъщение на всичко американско, се крие много повече, отколкото бе предположила в началото.

Беше забавен, по един суховат начин. Умен и невероятно прилежен в работата си. Умееше и да слуша. Всъщност беше се оказало учудващо лесно да говори с него в един изключително личен момент, след като беше видяла бившия си съпруг на корицата на списание „Пийпъл“. Спокойно би могъл да избегне разговора, но вместо това бе споделил нещо от своя живот и дори й беше дал доста добър съвет.

Да не говорим пък за това колко беше способен. Чувала бе за подбора за Отряда за спасяване на заложници и знаеше, че Бюрото наистина ги изцеждаше до краен предел, ала Джон се беше справил. Естествено, че се беше справил. В Академията нямаше равен на стрелбището, както и във всички физически и тактически предизвикателства, а в академичната част определено й беше дишал във врата. А ако трябваше да бъде откровена със себе си, дори тогава тези умения, самоувереност и находчивост й се бяха стрували доста… секси.

Телефонът й се обади с ново съобщение и тя примига, изтръгната от унеса. Видя името на актрисата, въведено в полето за търсене, и го изтри, а после затвори лаптопа си. Като се замислеше, май беше по-добре да не поема по този път.

Казах ти, почти можеше да чуе Джон да казва.

Да, да. Очевидно дори във въображението й той просто трябваше да бъде прав.

Тя вдигна телефона си от бюрото, очаквайки да види ново съобщение от Тара, притесняваща се за нея.

Вместо това беше от Джон.

Може ли да дойда в стаята ти?

Е, добре. Сърцето й прескочи един удар, докато се опитваше да си спомни точно колко симпатично бельо носи.

Не за това — побърза да добави той.

Е, много ясно. Естествено, че беше знаела, че няма това предвид.

Без да е сигурна какво става, тя му прати номера на стаята си, след което я огледа, за да е сигурна, че е в прилично състояние, и прекара през ума си възможните причини Джон да иска да я види. Може би Лийвит се беше обадил във връзка с нещо, изскочило в разследването? Макар че не й се струваше особено вероятно — джаксънвилският агент обикновено предпочиташе конферентните разговори. Може би някакъв проблем в Чикаго? Нещо лично, може би, заради което още тази вечер трябваше да се метне на самолета и да се прибере у дома.

Разтревожена, че наистина става дума за нещо такова, тя отвори вратата в мига, в който той почука на нея, едва две минути по-късно.

— Здрасти — каза Джон, застанал на прага. Беше по дънки и тъмносиня тениска и бузите му бяха позачервени, сякаш буквално беше дотичал, след като й беше пуснал съобщението.

— Здравей… Всичко наред ли е? — попита тя.

Той се огледа наляво-надясно по коридора.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. — Джесика се отмести, за да му направи път. Той прекрачи в стаята и изчака, докато тя затвори вратата.

— Има развитие.

Джесика наклони глава на една страна.

— С Блеър? Какво се е случило?

— Не става дума за Блеър.

Джесика зачака да продължи. Лицето му имаше странно изражение, което й беше невъзможно да разчете.

— Е, добре… за какво става дума тогава?

По устните му се разля бавна усмивка.

— Приеха ме в Отряда за спасяване на заложници.

О.

Леле. Джесика почувства жегване в гърдите, но бързо го потисна.

— Приеха те? Господи, това е невероятно! Поздравления! Тя обви ръце около врата му и го прегърна.

Когато ръцете му се плъзнаха върху кръста й, тя затвори очи, усетила пеперудите, които сякаш запърхаха в стомаха й, докато се притискаше до него.

— Благодаря — разнесе се дрезгавият му глас в ухото й. Оставайки в прегръдката му само миг, преди да се бе проточила неловко дълго, тя се освободи от нея и си лепна широка усмивка.

— Сигурно си на седмото небе от щастие.

Той прокара ръка през косата си.

— Още не съм го осъзнал напълно. Обадиха ми се само преди няколко минути. — Изпусна дъха си и се усмихна широко. — Щура работа, а?

Джесика махна с ръка, отхвърляйки шеговито думите му.

— Ами. Аз пък изобщо не се учудвам. Забрави ли, че бях там в самото начало, когато ти ме правеше на нищо, правейки коментари за качеството на коремните ми преси.

— Колко пъти вече ти казах — опитвах се да те мотивирам.

— О, да. — Шегата увисна между тях и за миг той просто я гледаше.

Чувствайки се странно оголена под погледа му, тя сведе очи към дрехите си.

— Е, очевидно трябва да се преоблека.

Джон наклони глава при тези думи, без да вижда връзката.

— Всъщност панталонът за йога страшно ми харесва, но ако новината, че са ме приели в Отряда за спасяване на заложници, те е изпълнила с неочакваното желание да се разсъблечеш, нима да те спирам.

Джесика го изгледа. Ха-ха.

— Имах предвид, че трябва да се преоблека, преди да слезем в бара и да го отпразнуваме.

Изражението му омекна.

— Джесика… не е нужно да го правиш. Вече си се готвела да се отпуснеш след дългия ден.

Тя направи крачка към него и се взря в очите му.

— Току-що открих, че партньорът ми са го приели в най-елитния екип за борба с тероризма в страната. Според мен това си заслужава едно-две питиета. Дай ми само пет минути.