Джули Джеймс
Любов под прикритие (18)

18

Тъй като един от плюсовете на това да си федерален агент бе, че не се налагаше да чакаш на пословично дългите опашки пред охраната на летище „О’Хеър“ в Чикаго, във вторник сутринта Джон се отправи към изхода за пистата, без изобщо да бърза.

Полетът им беше в десет часа и петнайсет минути, което щеше да им даде предостатъчно време, дори ако имаше закъснение (нещо, с което „О’Хеър“ също беше пословично), да се регистрират в хотела и да успеят да отидат на срещата си с Блеър и Морано в седем часа. Блеър беше избрал този час, тъй като през останалата част на деня заедно с политическите му сътрудници вероятно бяха прекалено заети да се опитват да измислят как да се възползват максимално от популярността, на която се радваше през последните двайсет и четири часа. Кметът на Джаксънвил беше героят на града.

През уикенда губернаторът на Флорида (член на противниковата политическа партия) се беше срещнал с малка група бизнесмени и представители на щатската власт и според аудиозапис, достигнал до пресата, бе казал, че в Джаксънвил няма нищо „забележително“. Беше се пошегувал, че единственото запомнящо се нещо в града била миризмата на печени кафеени зърна, идваща от фабриката за кафе „Максуел Хаус“, след което беше отбелязал, че „Евърбанк Фийдц“, домът на местния футболен отбор, бе заобиколен от затвор, изоставени сгради и петдесет акра „мръсна, стара корабостроителница“.

Както можеше да се очаква, гордите жители на тринайсетия по големина град в Съединените щати не бяха останали във възторг от това описание.

Естествено, губернаторът се беше опитал да заглади нещата, твърдейки, че просто се опитвал да обясни подкрепата си за постановление, което щеше да отпусне данъчни облекчения за компании, преместили бизнеса си във Флорида. Въпреки това, в понеделник следобед, когато кметът на Джаксънвил се бе качил на подиума, за да изнесе реч на един официален обяд по повод раздаването на някакви награди, представители на местната преса чакаха със затаен дъх.

Винаги готов да се възползва от всяка изскочила възможност, Блеър беше дал на медиите точно това, на което се бяха надявали.

Преди да започне речта си, спомена забележките на губернатора. Описвайки Джаксънвил като „голям град, притежаващ очарованието на малко градче“, той с гордост изброи всички положителни страни на града, включително парковете, простиращи се на площ от сто и единайсет хиляди акра — най-голямата градска паркова система в Съединените щати; километрите покрити с пясък плажове, на които областта дължеше прякора си Първия бряг; процъфтяващата кулинарна и артистична сцена, както и военноморската база, която осигуряваше работа на над трийсет хиляди военнослужещи.

— И ако всичко това не е достатъчно впечатляващо — отекнал бе гласът на Блеър в залата, препълнена с хора, които вече бяха станали на крака и ръкопляскаха, — какво да кажем за факта, че това е родното място на Линърд Скинърд? Добрият губернатор може би трябва да дойде в Талахаси, за да го почерпя с бира от една от деветте ни местни пивоварни и докато слушаме Free Bird и Sweet Home Alabama, да си поговорим какво му е толкова забележителното на Джаксънвил.

Тълпата в залата беше пощуряла: Както и всички други в града, след като думите на кмета се появиха във всички местни вестници и новинарски емисии. Според Лийвит, който се беше обадил на Джон и Джесика, за да им съобщи последното развитие по случая, в момента Блеър беше любимецът на цял Джаксънвил и всички очаквали бездруго високият му рейтинг да счупи всички рекорди.

— Главният ни агент съобщи, че заради публичността, на която Блеър се радва в момента, от прокуратурата следят разследването ни с особен интерес — беше им казал Лийвит по време на снощното обаждане. — Надявам се, че не сте от онези, които рухват под натиска на напрежението. — Беше се засмял, след което бе замълчал, преди да добави, понижавайки глас. — Сериозно, не сте от тях, нали?

След като беше участвал първо в бойни действия, а после в мисии под прикритие с някои наистина опасни типове като част от отдела за борба с организираната престъпност, Джон бе абсолютно сигурен, че ще успее да се справи с един харизматичен, корумпиран кмет.

Докато отиваше към изхода за пистата, забеляза един „Старбъкс“ и реши да си вземе чаша кафе, преди да се качи в самолета. Теглейки куфара зад себе си, той си запроправя път между хората, които се щураха във всички посоки, и се отправи към края на опашката.

И тогава я видя.

Джесика стоеше в предната част на опашката, навела глава, докато проверяваше нещо на телефона си.

Очите на Джон се плъзнаха по нея — изглеждаше страшно изискана в кремавия костюм и обувки с високи токчета. Не беше сигурен дали съвпадението би трябвало да го развесели, или изобщо не би трябвало да го учудва.

Извади телефона си и й изпрати есемес.

Аз искам голямо черно кафе.

Тя вдигна глава от телефона си, огледа се наоколо и виждайки го в края на опашката, демонстративно си погледна часовника.

Много мило от твоя страна да се появиш тази сутрин — написа му тя в отговор.

Много смешно.

Джон напусна опашката и се приближи до нея.

— Май ще искам екстра дълго. Виждам, че днес си заредена до пръсване със сарказъм, така че ще имам нужда от него.

И като улови дръжката на куфара й, понеже тя щеше да се нуждае от двете си ръце за кафетата им, той ги издърпа до една свободна маса. А после забеляза черната раница, забравена на един от столовете. Плъзна поглед по множеството в същия миг, в който изтощена на вид жена, бутаща бебешка количка, грабна раницата и се отдалечи.

След като този въпрос беше разрешен, Джон отново се залови да оглежда лениво хората наоколо, докато чакаше Джесика. С напитките им в ръце (нейната като че ли беше някаква мока бърканица с лед), тя се отправи към плота със захарта и изчака, докато двама души пред нея добавяха подсладител и мляко към напитките си.

А после лапна връхчето на сламката си и го задъвка разсеяно.

Исусе, не отново.

Май имам малка орална фиксация.

Господ му беше свидетел — ако направеше нещо еротично с проклетата сламка по време на двучасовия им полет, ледената мока бърканица щеше да изхвърчи през аварийния изход.

Дори мъж, който обикновено не се пропукваше под напрежение, си имаше своя лимит.

След като приключи със захарта, тя се приближи и му подаде кафето, след което двамата се отправиха към изхода за пистата.

— Нашият човек го показаха по Си Ен Ен тази сутрин — подхвърли Джон, като нарочно говореше тихо и без да навлиза в подробности. Макар да не се беше появил по заглавните страници на вестниците, вербалният шамар, който Блеър беше нанесъл на губернатора на Флорида беше споменат в политическата част на няколко от националните новинарски уебсайтове.

— Видях го. — Джесика забави крачка, докато минаваха покрай една книжарница, плъзвайки поглед по изложените на витрината бестселъри. — Видях видеото с речта му. Нашият човек определено знае как да възпламени множеството. — Тя взе една книга с плажна сцена на корицата и я прелисти.

Джон чакаше търпеливо, докато тя върна книгата на мястото й и взе друга.

Чакаше търпеливо и докато тя направи същото с трета книга.

— Забрави си електронния четец? — подкачи я. Забелязал бе, че четецът бе неин верен спътник по време на двата им предишни полета.

— Не, у мен е. Купувам си и хартиени книги. — Тя сви рамене. — Най-вече за да имам нещо за четене във ваната.

Джон си заповяда да запази безстрастно изражение.

Дори не си помисляй да си я представиш във ваната.

Представяше си я във ваната.

Опитвайки се да откъсне мислите си от образа на Джесика, мокра, гладка и гола, той грабна първата попаднала му книга и я тикна в ръцете й.

Тя я обърна и прочете анотацията на глас:

— „Докато е по петите на най-смъртоносния сериен убиец през последните две десетилетия, специален агент Кит Манчини…“ Ъм, не, благодаря.

Тя върна книгата на мястото й и се приближи до поставката със списания.

Джон се засмя. И той не бе в състояние да чете книги за ФБР.

— Сигурен съм, че е страшно напрегната. И близка до истината… горе-долу.

Джесика изпръхтя.

— Бас държа, че специален агент Кит Манчини нито веднъж…

Така и не довърши, зяпнала корицата на едно от списанията пред себе си. Придобила внезапно сериозно изражение, тя посегна да го вземе.

Джон се намръщи и побърза да се приближи.

— Какво има?

Джесика не отговори. Вместо това прелисти списанието, откри онова, което търсеше, и зачете.

Джон хвърли поглед към корицата. Списание „Пийпъл“.

— Блеър ли е? — попита, повишавайки глас, така че само тя да може да го чуе. — Какво, да не би да е получил титлата „Най-сексапилно дрънкало“?

Шегуваше се само донякъде, чудейки се какво бе приковало вниманието на Джесика по този начин.

Тя поклати глава и отговори тихо, без да престава да чете.

— Не е Блеър. — След няколко мига затвори списанието и го върна напосоки на поставката. — Извинявай, просто… за какво говорехме?

Изглеждаше разстроена.

Джесика Харлоу никога не изглеждаше разстроена.

Джон сложи ръка на кръста й и се приведе към нея.

— Джесика. Какво има?

— Нищо. — Тя посочи една снимка в долния ляв ъгъл на корицата.

— Просто не очаквах да видя бившия си съпруг на корицата на списание.

Бившият й съпруг? Джон се вгледа по-отблизо. На снимката двама души, хванати за ръце, се усмихваха широко за пред камерата на някаква филмова премиера или друго подобно събитие. Жената му беше позната — тъмнокоса, двайсет и няколко годишна актриса, чието име не можеше да си спомни. Мъжът, който стоеше до нея (очевидно — бившият съпруг на Джесика), беше тъмнокос, на трийсет и няколко години, средно висок на ръст.

Над щастливата двойка имаше кратко заглавие: БРЕМЕННА И СГОДЕНА!

Джесика изпъна рамене.

— Най-добре да отиваме на изхода за пистата и да се наредим на опашката, за да се качим. — Тя се усмихна насила. — Знаеш колко е трудно да се намери място за багажа.

И без да изчака отговор, се обърна и се отдалечи.

 

 

Той бе най-малко квалифицираният човек за тази работа.

Рядко се случваше Джон да си помисли нещо такова. Не че искаше да се хвали, но общо взето го биваше в много неща. Можеше да приема най-различни самоличности за мисиите си под прикритие и страшно го биваше да разчита хората; беше изпращан във военни зони петнайсет пъти и беше смъртоносно точен с всякакви огнестрелни оръжия, в това число автомати, картечници, снайперска винтовка и гранатомети, и беше обучен да се бие на всякакъв терен, от пустинен до планински. Е, да, все още не знаеше как да запали огън с две пръчки и дупето на светулка, но знаеше как да оцелее в блатиста местност в продължение на десет дни, с минимално количество хранителни запаси, спейки по-малко от три часа на нощ и носейки на гърба си четирийсет килограма оръжия и оборудване в продължение на триста и двайсет километра в трийсетградусова жега.

В този случай обаче беше изправен пред нещо, което надвишаваше способностите му.

Седнала до него, Джесика се взираше през прозореца на самолета. Беше мълчалива — през първите трийсетина минути от полета надали бе казала повече от десет думи. Дори верният й електронен четец като че ли не бе в състояние да задържи вниманието й — забравен в скута й, той отдавна се беше изключил.

Би трябвало да каже нещо. Очевидно. Но какво? Когато ставаше дума за чувства и проблеми във връзките, едва ли би могъл да се нарече експерт. По дяволите, последния път, когато самият той бе имал проблем в личния си живот, се беше напил и бе избегнал цялата ситуация, отивайки в Куантико, където се бе подложил на две седмици физически и умствени мъчения.

По онова време му се бе сторило съвсем разумно решение.

Брат му, вечният чаровник, би знаел точно какво да каже в подобна ситуация. Докато излетят, вече щеше да е накарал Джесика да се разсмее, пропъждайки неловкостта на момента и карайки я да се чувства по-добре с някоя самоиронизираща шега от рода на „Мъжка им работа!“ или нещо такова.

Джон дълбоко се съмняваше, че самият той би могъл да накара „Мъжка им работа“ да сработи.

Но пък… може би не беше нужно да се изправи очи в очи с проблема. Би могъл да помоли стюардесата да им донесе две от онези миниатюрни бутилчици уиски, да налее по едно питие на Джесика и на себе си и просто да… заговори за футбол. Мъжете от векове общуваха съвсем успешно по този начин; несъмнено тя щеше да разбере, че като не казва нищо, той всъщност казва страшно много.

Хвърли поглед към Джесика и видя, че тя все още се взира през прозореца. Нещо у него омекна, виждайки я да изглежда толкова уязвима.

Това открай време беше слабото му място.

— Съжалявам, че трябваше да научиш за бившия си съпруг по този начин — каза искрено.

Джесика извърна глава от прозореца.

— Не е каквото си мислиш. — Замълча за миг, а после отстъпи. — Е, добре, не е изцяло каквото си мислиш. Не става дума за това, че Алекс е продължил напред. То беше неизбежно… и за двама ни. Ала според списанието, годеницата му е бременна в петия месец. — Тя остави думите да увиснат във въздуха. — С Алекс се разделихме едва преди шест месеца.

А.

— И сега си мислиш…

— Естествено, че си го мисля. Предполагам, че е възможно да са се събрали веднага след като двамата с Алекс се разделихме. Само че аз познавам тази актриса. Заедно с Алекс работеха заедно по един филм точно преди бракът ни да приключи, и сега не мога да не се запитам дали…

— Недей.

Джесика примига, когато Джон я прекъсна.

— Моля?

— Не го прави — заяви той.

Тя се облегна в седалката си, а в гласа й се промъкнаха отбранителни нотки.

— Е, не е като да искам да го направя. Това обаче определено би обяснило някои неща около развода ни.

— Въпреки това не искаш да знаеш.

Тя отвори уста и отново я затвори, сякаш размислила за онова, което се канеше да каже.

— Мисля, че аз по-добре от теб мога да преценя какво искам да знам, много ти благодаря. При положение че аз току-що открих, че бившият ми съпруг най-вероятно ми е изневерявал.

И като го стрелна с поглед, тя се извърна и отново потъна в мълчание.

О, да… разговорът определено вървеше добре.

— Мъжка им работа — опита Джон.

Джесика го изгледа така, сякаш току-що му беше пораснало трето ухо.

— Да, знаех си, че няма да ми се получи.

Тя поклати глава и отново се обърна към прозореца.

Възцари се дълго мълчание, в което Джон се чудеше дали би искал да насочи разговора натам.

— За нас е различно — каза най-сетне, толкова тихо, че никой друг да не може да го чуе. — Смяташ, че ще изпиташ усещане за завършеност, ако знаеш със сигурност дали бившият ти съпруг ти е изневерил, но не се замисляш какво ще стане след това.

— Какво ще стане след това? Моля те, осветли ме — каза тя сухо.

— Ще започнеш да прехвърляш през ума си всеки разговор, който си водила с него… и с нея, ще се връщаш дори към най-незначителните срещи, мъчейки се да откриеш някакъв издайнически признак за онова, което са правили зад гърба ти. — Той я погледна с разбиране. — Защото все трябва да е имало нещо, нали? Някой поглед, някой намек, нещо, което един от тях ти е казал, нещо, което си пропуснала и което, само ако беше внимавала повече, би могло поне да ти спести унижението да се чувстваш като глупачка, задето не си заподозряна каквото и да било. Така че ще пресяваш всичко в ума си, като нов случай, изучавайки всяка подробност, мъчейки се да разбереш как двама души, които не ги бива особено в лъжите, са успели да излъжат теб. А краткият отговор е — просто са го направили. Колкото и на хора като нас да не ни се иска да си го признаем, не сме безпогрешни. И ако поемеш по този път, вярвай ми, няма да откриеш отговора на никой от въпросите, които те измъчват, откакто видя онова списание. Единственият резултат ще бъде просто ненужно съмнение в самата себе си.

Докато той приключи, изражението на Джесика беше омекнало.

— Звучи така, сякаш имаш опит в това.

— Би могло да се каже. — Видя, че тя чака да каже още нещо.

Е, сега, след като беше отворил вратата с реч като тази, вероятно трябваше да сподели. — Миналия месец налетях на приятелката ми в леглото с един от приятелите ми.

Очите й се разшириха.

— Не. Буквално насред акта?

— Ако се съди по факта, че той стенеше „Ще свърша толкова силно в теб“, бих казал, че актът беше по-скоро към края си — сухо каза той.

Джесика затисна устата си с ръка.

— О, господи, как изобщо постъпваш в подобна ситуация? Срита ли му задника?

— За съжаление, не — изръмжа Джон. И все още не беше сигурен дали не беше сбъркал. — Той скочи от леглото, чисто гол, с люлеещ се пенис. Не беше ситуация, до която исках да се приближа.

Джесика направи физиономия.

— Разбирам. — Замълча за миг, сякаш обмисляше как да продължи по-деликатно. — С приятелката ти отдавна ли бяхте заедно?

— Две години. — Почти спря дотам, но колкото и да беше странно, усети, че продължава. — През последните няколко месеца не ни беше лесно. Аз често пътувах до Детройт по работа и тя не беше във възторг. Нарече ме „гаджето й на непълен работен ден“.

Джесика настръхна.

— Не знаеше ли какво работиш, когато започнахте да излизате?

Джон вдигна пръст.

— Благодаря ти. Точно това казах и аз.

Между тях отново се възцари мълчание, когато стюардесата мина, за да ги попита дали искат нещо за пиене.

— Работата ми под прикритие се превърна в постоянен източник на напрежение между Алекс и мен — каза Джесика тихо, след като стюардесата се отдалечи. — Първо започна да ревнува от колегите ми. — Тя го погледна. — Би те мразил, ако те познаваше.

Джон силно подозираше, че чувството би било взаимно.

— А после започнахме да се караме всеки път, щом се наложеше да отменя плановете ни заради работата си — продължи тя.

Джон изсумтя — този спор му беше до болка познат.

— Сякаш си изгаряла от желание да отмениш плановете ви. Защото то е толкова забавно.

— Нали? Сякаш не бих предпочела да се излежавам на плажа в Мексико, вместо да работя. Ала какво бих могла да направя? Да зарежа цялото разследване, просто за да не се налага да отложа почивката ни?

— Опитай се да го обясниш на главния агент!

— „Съжалявам, сър, че шерифската служба на Лос Анджелис ще се отърве безнаказано въпреки многобройните нарушения на законите за гражданските права и корупцията, както и задето похабих парите на данъкоплатците в това сега провалено тринайсетмесечно разследване“ — каза тя, — „но това е седмицата, в която просто трябва да отида в Кабо. Всички важни личности от Холивуд ще бъдат там.“

Джон се сепна.

— Я чакай. Да не би да говориш за операция „Кутията на Пандора“? — Миналото лято една от най-обсъжданите операции беше разследването на лосанджелиската затворническа система; беше стигнала до националните новини и бе довела до ареста и осъждането на петима високопоставени членове на шерифската служба. — Това беше ти?

— Това бях аз.

Той я изгледа.

— Браво на теб.

Джесика прие комплимента с усмивка, а после отново се умълча. Двамата останаха да седят един до друг в продължение на няколко мига, а после тя наклони глава към него.

— Наистина ми беше гадно, задето отмених почивката — каза, вече по-сериозно. — А веднъж в последния момент се наложи да пропусна премиерата на един от филмите му. Мисля си, че това може би е нощта, в която той… е, да кажем, че след това нещата не бяха същите.

Джон кимна.

О, да, и това му беше така познато.

— Не се измъчвай заради тези неща. Ако бившият ти не е могъл да оцени колко важна е работата ти за теб — по дяволите, колко е важна за обществото — е, толкова по-зле за него и толкова по-добре за офиса на ФБР в Чикаго. — Очите му срещнаха нейните. — Ти си страхотен агент, Джесика. Един от най-добрите — ако не и най-добрият — с когото съм работил някога.

При тези думи тя се изчерви, а после се прокашля и реши да се пошегува, повтаряйки думите му от онзи ден.

— Колко те заболя да го кажеш?

— Повече, отколкото когато един от кандидатите за ОСЗ изпусна петнайсеткилограмов таран върху крака ми.

— Ау! — Тя се усмихна и наведе поглед към електронния си четец, сякаш едва сега бе осъзнала, че е там. Взе го, намести се удобно в седалката, а после му хвърли кос поглед. — Благодаря ти.

— За какво?

— Знаеш за какво. — Погледът, с който задържа неговия, беше пълен с неизречени неща.

Джон усети как нещо го стяга в гърдите.

— Винаги, Харлоу.