Джули Джеймс
Любов под прикритие (16)

16

В петък вечер след работа Джон мина през апартаментчето, което беше наел в Бъктаун. Малко студио с кухничка и миниатюрна баня, мястото бе съвсем простичко, но беше чисто и имаше пералня и сушилня.

Покрай армията и подбора за ОСЗ, беше спал в много по-лоши условия.

След като обикаля из квартала в продължение на двайсет минути, успя да открие свободно място за паркиране на три пресечки оттам. Носейки куфарчето си, както и багажа от пътуването до Джаксънвил, той мина покрай пощенската си кутия, преди да се отправи към втория етаж.

Между сметките и рекламните брошури откри голям плик от Алиша.

Пъхна го под мишница и пое по стълбите. След като влезе в апартамента и пусна куфарчето върху разтегателния диван, който му служеше и като легло, тръсна плика от Алиша и чу вътре да шумоли хартия.

Преди седмица му беше изпратила имейл, молейки го да й даде новия си адрес, така че да му препрати пощата, пристигнала за него в старото им жилище. Тъй като не искаше да насърчава каквито и да било по-нататъшни опити за общуване, отговорът му беше съвсем кратък. Отвори плика, надявайки се, че няма да открие бележка или друго извинение, пъхнати между писмата му. През последните няколко седмици, между времето, прекарано в Куантико, и разследването в Джаксънвил, беше успял да отвлече мислите си от ситуацията с Алиша и Роб, и искаше нещата да си останат така.

Късметът му се усмихна.

Никакво писмо, никакво извинение, нито дори бележка, на която да пише „Пощата ти, А.“ подписана с инициала й, както правеше, когато му оставяше бележка в апартамента им. Нещо, което открай време му се струваше смешно — това, че си даваше труда да ги подписва, при положение че кой друг би му оставил бележка, напомняща му, че тя ще закъснее, защото има час при зъболекаря и може ли да подсети хазяина да смени изгорялата крушка до вратата на гаража?

ХОХО, А. така завършваше всяка една от проклетите бележки.

Джон смачка плика на топка и го метна в кошчето за боклук, а после се залови да си разопакова багажа. Облече си дънки и риза с къс ръкав, която не загащи, за да скрие пистолета си, след което взе костюмите, които беше носил в Джаксънвил, и ги остави в химическото чистене зад ъгъла.

Оттам си взе такси и помоли да го откарат в „Шериданс Пъб“, където имаше среща с приятеля си Уес. Разположено в северната част на града и ръководено от брат му, то от години бе любимото му място за разпускане.

Беше издържано в стил библиотека, с тъмно дърво, вградени етажерки за книги и топла, приглушена светлина. Тази вечер беше претъпкано и Джон трябваше да се поогледа, преди да забележи Уес, седнал от другата страна на бара.

— Ето го и него — ухили се приятелят му, когато Джон се приближи.

Джон посочи четирите чаши, подредени пред него.

— Остави ли нещо и за нас?

— Брат ти настоя да опитам най-новата му селекция от уискита.

— Бива ли ги?

— И още как — намеси се женски глас в разговора им. — И бих го казала, дори ако брат ти не ми плащаше да го правя. — Надя, барманката, сложи една салфетка пред него. — Добре дошъл. Нейт каза, че си бил в Куантико в някакъв лагер, където си играете на супергерои.

Този негов брат, вечният шегаджия.

— Нещо такова. Той на работа ли е тази вечер?

— Тук някъде е — отвърна Надя.

Специалните агенти не би трябвало да се напиват, докато носят оръжие, така че Джон отказа селекцията от уискита и вместо това си поръча бърбън.

— Е? Как беше? — попита Уес, след като Надя се отдалечи, за да им донесе менюта.

Джон наклони глава на една страна.

— Кое?

— Лагерът за супергерои. Подборът за Отряда за спасяване и заложници.

Наистина ли беше минало толкова дълго време, откакто за последен път се беше видял с Уес? Джон превъртя лентата назад и осъзна, че за последно се бяха видели в деня, в който Уес му помогна да изнесе мебелите си от апартамента, който беше делил с Алиша.

Което определено не беше повод за празнуване.

— Казва се Отряд за спасяване на заложници. Без и. Не ни карат първо да вземаме хората в плен, преди да ги освободим — пошегува се Джон.

— Смешно. И като стана дума за смешни неща, откъде дойде тази промяна във външния вид? — Уес кимна към подстриганата му коса.

— Заради една мисия под прикритие.

— Нека отгатна. Съдейки по продуктите за коса и гладко избръснатото лице, е трябвало да инфилтрираш група тръгнали против закона модели на одеколон?

Продължиха в същия дух — през следващия час се шегуваха и закачаха помежду си, докато си разказваха какво ново покрай тях, прокарвайки приказките с бърбън и сандвичи с кайма, нова добавка към менюто, която Нейт ги убеди да опитат. Джон забавляваше приятеля си с истории за подбора в ОСЗ, а Уес му разказа как върви работата му и как приятелката му, Клеър, искала да участват заедно в маратон.

Джон се изкиска.

— Все още не си й казал, че ненавиждаш бягането?

Когато на едно парти Уес се беше запознал с Клеър и бе започнал да я сваля, тя бе споменала, че е страстна бегачка, така че той се бе престорил на заинтересован и бе предложил да отидат да побягат заедно. Година по-късно все още не беше измислил начин да се измъкне от мрежите на тази невинна лъжа.

— Е, не мога да й кажа сега. Затънал съм прекалено дълбоко.

— Така си е. Но пък погледни от положителната страна — след като пробягаш четирийсет и два километра, десеткилометровите състезания, на които тя непрекъснато те записва, ще те си сторят нищо работа — заяви Джон.

— Четирийсет и два километра… на кого, по дяволите, това му се струва забавно? — попита Уес.

— Очевидно на такива като теб.

— Тук се появява и другият проблем. Групата за подготовка за маратона, в която иска да се включим, провежда дългите си бягания в неделя сутринта. — Уес махна между себе си и Джон. — А тъй като през септември започват съботните ни мачове… — той замълча за миг, размърдвайки се в стола си, — това, ъъ, означава никакъв сън до късно през уикенда.

Между тях се възцари неловко мълчание.

През цялата вечер Джон се беше надявал да минат без споменаване на бившите му „приятели“. Всяка есен, в съботните сутрини той, Уес, Роб, Лукас и Мат играеха футбол в „Линкълн Парк“, след което обядваха заедно в „Шериданс“ и гледаха колежански мачове на телевизорите в заведението. То бе нещо, което Джон всяка година очакваше с нетърпение — добронамерената надпревара, изпотяването в свежия есенен въздух, дружеската атмосфера между стари приятели.

Ала сега с това бе свършено. Finito. Приятните съботни мачове се бяха изпарили, заедно с гаджето му, трима от най-близките му приятели и апартаментът му.

Отпи глътка бърбън, преди да отговори.

— Просто преместете мачовете в събота следобед. Аз бях единственият, който настояваше да са сутрин. — Тонът му стана сух. — А според мен от само себе си се разбира, че ще пропусна този сезон.

— Е… досетих се. — Уес въздъхна и двамата мъже се умълчаха, играейки си неловко с питиетата си. — Господи, тази година отборът ни ще е адски слаб.

Въпреки всичко, това изтръгна подобие на усмивка от Джон.

Уес също се усмихна.

— Знам. Хич не ме бива в това. Цялата ситуация е такава бъркотия. Петимата сме приятели от почти петнайсет години, Шеп. Отвратително е, че се стигна дотук.

Така беше. И макар да оценяваше факта, че Уес правеше онова, което правят приятелите (или поне истинските приятели) и се опитваше да му изкаже съчувствието си заради кофти ситуацията, Джон се беше надявал да избегнат сълзливите задушевни разговори тази вечер. Беше неловко, а всеки път, щом си помислеше за Роб и Алиша, срещащи се тайничко зад гърба му, се чувстваше като пълен глупак.

— Краят на една ера — подхвърли саркастично, надявайки се Уес да смени темата.

Този път късметът не му се усмихна.

— Онова, което Роб направи с Алиша… — Уес го погледна. — Знаеш, надявам се, че и аз приключих с него. Изгубих всякакво уважение към него. Мат и Лукас обаче… през последния месец, докато ти беше на пробите за ОСЗ, излязохме няколко пъти. И беше странно, защото имах чувството, че те мамя или нещо такова. — Той сви рамене със самоиронизираща се усмивка. — Е, знаеш какво имам предвид.

Джон оценяваше лоялността на Уес, ала не искаше да забърква приятеля си във всичко това.

— Не очаквам от теб да престанеш да се виждаш с тях. То е между нас тримата.

— Нали ти е ясно, че те искат да говоря с теб? — попита Уес. — Надяват се, че като ти дадат малко време, ще ти мине.

Джон прокара ръка пред устата си, опитвайки се да реши дали да отговори. А после погледна към Уес.

— Преди два месеца петимата се срещнахме на по питие в „Линкълн Парк“… в „Берълхаус Флат“. Спомняш ли си?

Уес кимна.

— Да.

— Бяхме заедно, изкарвахме си добре и Роб спомена, че този ден продал една адски скъпа къща, която от доста време била на пазара. Така че, за да отпразнуваме, аз му купих питие. — Джон се приведе в стола и понижи глас. — А Мат и Лукас са знаели. Знаели са, че чука приятелката ми зад гърба ми… и въпреки това ме оставиха да му купя шибаното питие. — Той замълча за миг. — Може би в началото просто са се оказали забъркани случайно. Ала онази вечер те взеха страна. И не беше моята.

Тъй като нямаше какво повече да каже, Джон отново се обърна към чашата си.

И… ето че между тях се възцари наистина неловко мълчание.

А после върху рамото на Джон легна една ръка.

— Е? Какво мислиш за сандвичите с кайма? — попита брат му, застанал до него. — Бива си ги, нали?

Спасен като по чудо. Джон се обърна, благодарен за прекъсването.

— Определено съм им фен.

Нейт отпусна ръка върху облегалката на стола му, сякаш възнамеряваше да поостане.

— Канех се да те питам… какво стана с онова в разследването ти, за което говорихме? — Той се обърна към Уес, за да обясни: — Свърших малко консултантска работа за ФБР.

Джон потисна усмивката си, мислейки си, че това бе доста силно казано.

— Погледна плановете за един ресторант.

— И? Предложи ли им секси червената кожа за пейките, както ти казах? — попита Нейт.

— Да. Идеята страшно им хареса.

— Много ясно. — Нейт изглеждаше почти засегнат, сякаш това никога не бе стояло под въпрос, а после се обърна към Уес. — И като стана дума за най-последното разследване на Джон… името „Джесика Харлоу“ говори ли ти нещо?

За бога.

— Пак ли започваме? — простена Джон.

Нейт го изгледа изпитателно.

— Ставаш напрегнат и неспокоен всеки път, щом спомена името й. Струва ми се интересно.

Напрегнат и неспокоен? Джон потисна порива да се разсмее, докато се наместваше в стола.

А после видя, че брат му го гледа, и замръзна.

— Просто си опъвам краката. Ти опитай да бъдеш метър и деветдесет и пет и да седиш на тези проклети столчета.

— Аз съм метър и деветдесет и седя на тях всеки ден.

— Тези пет сантиметра са от съществено значение — изсумтя Джон.

— Както и да е… — Нейт отново се обърна към Уес. — Джесика Харлоу е новият партньор на Джон. Имам обаче чувството, че и преди съм чувал това име.

Уес се замисли.

— Наистина звучи познато. Макар че може просто да е едно от онези имена, които звучат така.

Джон хвърли доволен поглед на Нейт.

— Нали ти казах.

— Партньорка? За първи път ти е, нали? — попита Уес.

— И преди съм работил със специални агенти жени. Но да, за първи път си партнирам с жена в мисия под прикритие.

— Е, защо си толкова неспокоен? — Уес се ухили лукаво. — Тя да не е секси или нещо такова?

Нейт плесна стола на брат си.

— Сетих се! Джесика Харлоу — секси мадамата от Академията. — Обърна се към Джон и насочи пръст към него. — Знаех си, че съм чувал това име и преди.

Джон разпери невярващо ръце.

— Как така го помниш? Та ти не помниш имената на братовчедите ни.

Нейт махна пренебрежително с ръка.

— Само на вторите братовчеди. Онези в Минесота.

— Мисури.

— Все тая.

— Я чакай — намеси се и Уес. — Сега се сетих. Джесика Харлоу беше онази умната в класа ти, нали? Ти си мислеше, че флиртува с теб, така че се опита да я сваляш на стрелбището…

— Ъ, не. Просто исках да коригирам стойката й — побърза да го поправи Джон; преди шест години бяха обсъждали съвсем същото.

Месец и половина след началото на тренировъчната програма той и останалите кандидати бяха получили един свободен уикенд, за да си отидат вкъщи и да видят семействата си. Джон беше прекарал съботната вечер в „Шериданс“ с приятелите и брат си, които искаха да научат всичко за Академията. В един момент някой беше попитал дали в програмата има готини жени и Джон бе споменал Джесика между другото.

Беше забележка, за която веднага съжали, след като и приятелите, и брат му начаса го заляха с порой от тъпи коментари: Точно колко готина? (Много), Тя пусна ли ти? (Не), Упражняваш ли похватите на обиск върху нея? (Отново не, макар че бе възможно да си е фантазирал за това по време на една особено скучна лекция върху поведенческия анализ на графитите на престъпните банди). Да не говорим пък за онова, което го очакваше следващия път, когато се прибра, десет седмици по-късно, след като двамата с Джесика бяха навлезли в неприкрито враждебната фаза на отношенията си и той с раздразнение казваше на приятелите и брат си да го целунат отзад всеки път, щом споменеха името й.

И ето че сега отново се започваше.

— Значи двамата работите заедно под прикритие? Звучи адски задушевно — подхвърли Нейт.

Уес започна да се люлее на стола и да си припява:

— „Отново сме заедно и усещането е страхотно.“

Джон вдигна очи към тавана.

Някой да ме застреля.

— Да ме убиеш не мога да си спомня защо избягвах да говоря с вас за това — каза той.

Нейт се ухили.

— Добре, добре. Ще се опитаме да проявим по-голямо разбиране към проблемите ти с твоята секси съперница. Е, кошмарно ли е да се работи с нея?

Джон си представи как целува Джесика, притискайки я към стената на хотелската си стая в Джаксънвил. Сякаш отново усети мекотата на кожата й и чу задъхания й стон, когато ръката му се плъзна под роклята й.

Едва ли можеше да се нарече кошмар.

— Беше… интересно. — Без да навлиза в повече подробности, той отпи от бърбъна си и нарочно смени темата. — Между другото, какви са тези глупости, които разправяш на хората, че съм бил на „лагер за супергерои“? — попита той брат си.

— Някой трябва да се погрижи да не ти порасне прекалено много работата. — И като се усмихна широко, той се отправи към мястото на салонната управителка.

След това разговорът между Джон и Уес отново потръгна нормално, като и двамата внимаваха да не споменават Роб, Лукас и Мат. Вечерта завърши с това, че Уес (който вече беше обърнал няколко питиета) заяви, че отива у Клеър, за да удари с юмрук по масата и да заяви, че няма да участва в никакви маратони.

— Късмет. Макар че може би няма да е лошо да си запазиш дъха за онези четирийсет и два километра. Ще имаш нужда от него — подхвърли Джон, докато Уес се отправяше към изхода.

В отговор Уес му показа среден пръст.

Джон се ухили, с намерението самият той да си тръгне, щом приключи с питието си. Останал сам с мислите си, той усети как те се връщат към последните две нощи в Джаксънвил.

Не мога да повярвам, че те целунах.

Е, независимо дали можеше да го повярва, или не, целувката беше страхотна. И ако Лийвит не беше избрал точно този момент, за да се обади, Джон бе сигурен, че нещата между него и Джесика щяха да стигнат много по-далеч от една целувка.

И тази мисъл бе странно интригуваща.

Обективно погледнато, беше съгласен с нея, че най-безопасно би било да се престорят, че това изобщо не се бе случило. Да се забъркаш с колега винаги си беше рисковано… а отношенията между него и Джесика бяха достатъчно взривоопасни и без да се налага да добавят секс в уравнението.

И все пак дали щеше да сложи край на ставащото, ако обаждането на Лийвит не ги беше прекъснало? Как ли пък не. Този влак беше излязъл от гарата, а огнярят щастливо хвърляше ли, хвърляше въглища в пещта, за да го накара да полети по релсите с цялата скорост, на която беше способен.

Само че беше видял паниката, изписала се върху лицето на Джесика след това, а и тя съвсем ясно беше дала да се разбере какво изпитва. И двамата знаем, че е най-добре да не се повтаря. И понеже той също бе съгласен, че би било най-просто нещата между тях да си останат платонични, оттук нататък щеше да внимава да не позволява на мислите си да поемат по похотливи пътища, когато беше край нея.

Или поне щеше да се преструва, че е така.