Джули Джеймс
Любов под прикритие (11)

11

Тъй като агентите под прикритие от други градове обикновено избягваха местния офис на ФБР (заради възможността — макар и минимална — да ги видят как влизат или излизат), Джон и Джесика отидоха в една съвсем невзрачна на вид офис сграда в центъра на Джаксънвил, която всъщност беше собственост на ФБР и се използваше за най-различни мисии под прикритие. След като се качиха по стълбите на втория етаж, те бяха посрещнати от двамата агенти, които отговаряха за разследването на Блеър: специален агент Лийвит и Тод, които бяха част от отдела за борба с корупцията. Тод, на четирийсет и няколко години, имаше сдържано, делово излъчване, докато Лийвит, по-младият от двамата, имаше тяло на атлет и дружелюбно държане.

— Чия беше идеята Ашли да е завършила Станфърд? — попита Джесика, докато джаксънвилските агенти ги водеха в малка конферентна зала. — Добър детайл.

— Помислих си, че ще го оцениш. Макар че, като възпитаник на Дюк, късче от мен умря, докато го включвах в биографията ти — пошегува се Лийвит.

Джон си погледна часовника. Впечатляващо. Бяха минали само три минути, а този тип вече бе успял да вмъкне коментар за своята алма матер. Единственото, което липсваше, за да е пълна картинката на типичен агент от отдела за финансови престъпления, бе престорено скромна забележка за магистърската му степен.

— В бизнес училището на Дюк ли си учил? — попита Джесика.

— Всъщност изкарах комбинираната им програма по икономика и право — обясни Лийвит. — Защото три години студентски заеми очевидно не ми бяха достатъчни.

Бинго.

След като се настаниха около конферентната маса, Лийвит започна срещата, като първо благодари на Джесика и Джон за съдействието, след което ги запозна накратко с разследването дотук… с което Джесика и Джон общо взето вече бяха наясно от записките по случая. След това беше време да се заловят с подробностите по утрешната операция.

— Какъв е планът за подкрепленията? — попита Джон.

Тъй като Бюрото не смяташе, че кметът е обект, представляващ особена заплаха, всички се съгласиха, че охраната трябва да бъде сведена до минимум. Никакъв отряд за бързо реагиране или специални части, само Лийвит и Тод в кола, паркирана на няколко пресечки от ресторанта, подслушващи разговора с помощта на миниатюрните микрофони, които Джон и Джесика щяха да носят.

— Предполагам, че никой от вас няма да е въоръжен? — попита ги Тод.

Джесика погледна към Джон.

— Не виждам причина да рискуваме Блеър да забележи.

Обикновено Джон беше въоръжен по време на мисиите си под прикритие — един от „плюсовете“ на това да играеш ролята на опасен тип от средите на организираната престъпност. Ала инвеститорът Дейв едва ли бе от онези, които биха отишли въоръжени на бизнес вечеря.

— Съгласен съм. Има ли нещо за ресторанта, което би трябвало да знаем? — попита той Лийвит.

— Ще вечеряте в „Бистро Екс“. Едно от любимите места на кмета. Всеки път избира една и съща маса — сепаре в дъното, което му осигурява известно усамотение. Акустиката е гадна, но не повече, отколкото в който и да било друг ресторант. Хубавото е, че Блеър би трябвало да се чувства достатъчно спокоен, за да говори открито, без да се притеснява, че някой може да го чуе.

Прекараха следващите двайсетина минути, уточнявайки други детайли, когато телефонът на агент Тод иззвъня.

— Морано — обясни той, имайки предвид лобиста, привлечен от ФБР. — Казах му да ми се обади, когато пристигне.

След като Тод излезе от стаята, Джесика погледна към Лийвит.

— Морано е запознат с подробностите на прикритието ни?

Лийвит кимна.

— Повторихме ги толкова пъти, че и насън да го бутнеш, ги знае.

Планът бе, в случай че Блеър се поинтересуваше откъде Ашли и Дейв познават Морано, да кажат, че тримата имат общ познат — стар колежански приятел на Морано, живеещ в Чикаго. Когато чул, че Ашли и Дейв искат да отворят ресторант в Джаксънвил, приятелят им казал да потърсят Морано, който „познавал всички“ в Северозападна Флорида.

— Изглеждаше малко нервничък, когато вчера се видяхме с него — продължи Лийвит. — Сигурен съм, че е просто предстартова треска. През цялото разследване страшно ни съдействаше.

Джон се въздържа да изкоментира, ала циникът в него нямаше как да не отбележи, че ако не сътрудничеше, Морано го очакваха между десет и двайсет години зад решетките заради ролята му в скандал с корупция.

Интересно бе как при подобни обстоятелства хората изгаряха от желание да сътрудничат на ФБР с всичко, с което можеха.

Беше прочел доклада за Морано, който го представяше като човек, на когото късметът беше изневерил и който допуснал глупавата грешка да потърси лесен (разбирай незаконен) изход от проблемите си. След поредица от лоши инвестиции, както и тежък развод, преди четири години Морано преживявал тежък момент, както емоционално, така и финансово, когато местен ресторантьорски предприемач се обърнал към него във връзка с проблем с разрешителното за продажба на алкохол, което общинските съветници отказали да му отпуснат. Обзет от паника, при положение че откриването на ресторанта било насрочено за следващата седмица, предприемачът предложил на Морано (който от няколко години бил приближен съветник на кмета Блеър), че навярно биха могли да намерят някакво „взаимноизгодно решение“, ако кметът се съгласял да използва влиянието си, за да попритисне общинските съветници и да му издейства разрешителното.

И ето как бяха посяти семената на подкупи и политическа корупция.

Докато обществото виждаше в него очарователно, харизматично златно момче, далеч от чуждите очи кметът на Джаксънвил беше съвсем различен човек: алчен, жаден за власт и нарцистичен. След като се съгласил да издейства това първо разрешително (и гушнал десет хилядарки), Блеър осъзнал, че има възможност да си докарва солидни сумички, само като ухажва подходящите хора и направи няколко телефонни обаждания. Ако тези хора имат излишни пари, с които нямат нищо против да се разделят, оправдавал се той, на кого вредяло това?

Двамата с Морано се съгласили, че се налага да бъдат внимателни. Изработили си схема: Морано, с помощта на дискретни намеци и правилните многозначителни думи надушвал типовете с дълбоки джобове, които не биха имали нищо против проблемите им с бюрокрацията да се изпарят. Установили веднъж наличието на интерес, те се споразумявали за цената и след като парите се озовели в правилните ръце, късметлията с дълбоките джобове изведнъж установявал, че е освободен от досадните бюрократични пречки, спъвали го до този момент. Морано прибирал двайсет процента (неговата комисиона за намирането на клиент) и за три години двамата с Блеър си скътали доста солидни сумички.

Бе изглеждало толкова лесно. Поне докато една вечер агенти Лийвит и Тод не се бяха появили на прага на Морано със заповед за арест.

Според доклада на агентите, Морано буквално се разхлипал, когато попитали в прав текст за схемата с подкупите, и начаса си признал… за ужас на своя адвокат. За късмет на Морано, Федералното бюро било вдигнало мерника на по-едрата риба в случая.

Кметът Блеър.

И така те се споразумели. Изгарящ от желание да изкупи вината си, Морано казал на Лийвит и Тод всичко, което знаел за Блеър и се съгласил да носи скрит микрофон. През следващата година ФБР тихичко събирали доказателства за корупционния кръг, който включвал не само кмета, но и няколко от най-успешните бизнесмени и бизнесдами на града. Сега оставаше единствено да нанесат решителния си удар, тази последна операция, и ФБР щеше да пристъпи към арест.

Очевидно, Джон не беше вложил в случая нито толкова време, нито толкова усилия, колкото Лийвит и Тод, ала това бе важна мисия и за него. Ако бъдеше приет в Отряда за спасяване на заложници, през септември вече щеше да бъде в Куантико и тази мисия с Джесика щеше да бъде последната му като агент под прикритие.

А той нямаше никакво намерение да приключи със загуба.

 

 

Когато Морано пристигна, придружен до конферентната зала от агент Тод, първото впечатление на Джон бе, че изглежда нервен и превъзбуден, сякаш беше прекалил с кафето. Нисък, набит мъж, наближаващ петдесетте, с оредяваща кестенява коса и капчици пот, избили по челото му, докато Тод ги представяше един на друг.

— Антъни Морано, полупрофесионален доносник, на вашите услуги — каза той на Джесика. Гласът му отекна в залата; говореше с южняшки акцент. — Утре ни предстои голям ден, а? — Той се изкиска, а после се обърна, за да се ръкува с Джон. При вида на двайсет и пет сантиметровата разлика между тях очите му се разшириха. — По дяволите. Радвам се, че съм на твоя страна.

Когато всички се настаниха около масата, Лийвит се зае да им обясни плана за утре. Морано се беше уговорил да се види с кмета Блеър в кабинета му и двамата щяха да тръгнат оттам в една кола. Джон и Джесика щяха да отидат в ресторанта по-рано, за да имат достатъчно време да се уверят, че микрофоните им работят както трябва.

Тук Морано прекъсна Лийвит.

— Радвам се, че този път вие ще се погрижите за микрофоните — каза той на Джесика и Джон. — Всеки път, когато трябваше да нося микрофон на някоя вечеря, се притеснявах, че ще си потъркам ризата не както трябва и — пльос — проклетото нещо ще се изтърси върху пържолата ми. Опитайте се после да се измъкнете от нещо такова. — Той се разсмя и потупа агент Тод по гърба през смях, а после се наведе напред. — Между другото си мислех, че може би имаме нужда от някаква кодова дума. Нали се сещате, в случай че утре нещо се обърка. Нещо ненатрапчиво, на което Блеър няма да обърне внимание. Например… — той направи драматична пауза, — захаросани череши.

Джон улови погледа на Джесика и видя, че и тя потиска една усмивка.

Цивилни.

През следващия половин час Морано непрекъснато подхвърляше въпроси и идеи, очевидно както нервен, така и адски развълнуван, че ще работи заедно с агенти под прикритие. Наричайки себе си, Джесика и Джон „Екип А“, той искаше да знае всичко: кой къде ще седи в сепарето (което беше без значение), дали подкрепленията щяха да отцепят „периметър“ около ресторанта (някой определено беше гледал твърде много епизоди на „24“) и как да реагира, ако някой разпознаеше него или кмета и се приближеше, за да ги поздрави (просто и ти го поздрави в отговор).

Лийвит изглеждаше смутен от прекъсванията, Тод — подразнен, ала Джесика дори не трепна. Отговаряше търпеливо на всичките въпроси на Морано, любезно и професионално, и успяваше да отклони разговора от многобройните му предложения, без да го засегне.

Докато я гледаше отстрани, Джон с неохота си призна, че е впечатлен от нея.

— Виждам, че все още предпочиташ ролята на доброто ченге — подхвърли, докато двамата с Джесика отиваха към колата след края на срещата с Морано. Следващата точка в списъка със задачи бе да огледат имота, който Дейв и Ашли уж искаха да купят.

Усмивката на Джесика бе едновременно скромна и самоуверена.

— Когато обстоятелствата го изискват.

Сложила слънчевите си очила, тя протегна ръка, когато стигнаха до взетия под наем мерцедес.

Джон бръкна в джоба на панталоните си и извади ключовете.

— Наистина ли ще го правим? Ще се редуваме да шофираме?

Пръстите й докоснаха неговите, докато поемаше ключовете от ръката му.

— Ако предпочитате, агент Шепърд, нямам нищо против да шофирам само аз. — Тя се обърна и отиде до мястото на шофьора.

Очите на Джон се задържаха върху нея, върху обувките й с високи токчета и начина, по който тясната пола обгръщаше хълбоците й.

Стегни се, задник такъв. Тя ти е партньор. И трябва ли да ти напомням какво се случи предишния път, когато си помисли…

О, не, определено нямаше нужда да му напомнят. И до днес съвсем ясно виждаше изпълненото с презрение изражение на Джесика, когато я беше докоснал онзи ден на стрелбището. Ето защо възнамеряваше да не обръща никакво внимание на това, как изглежда в тоалета си като Ашли.

Тя се качи в колата и за миг той зърна още няколко сантиметра от гладкия й гол крак.

Никакво внимание оттук нататък.

Нужни им бяха едва петнайсетина минути, за да прекосят реката Сейнт Джон и да стигнат в историческия квартал Ривърсайд. От предната седалка Джон огледа мястото, еклектична смесица от симпатични малки кафенета, модни бутици, антикварни магазини и нощни клубове. Джесика се отправи към Кинг Стрийт, сърцето на ресторантьорската сцена в града, и откри място за паркиране само на няколко метра от празната тухлена сграда, която Ашли и Дейв се надяваха да приюти бъдещия им винен бар и пицария.

Онова, което никой извън ФБР не знаеше, бе, че в действителност сградата е собственост на Бюрото, което я беше купило посредством една фиктивна корпорация на доста добра цена, като се имаха предвид проблемите с районирането и разрешителните. Тъй като очевидно не искаха да се занимават с допълнителната работа, която щеше да им се отвори, ако се престореха, че мястото наистина се продава, историята бе, че Ашли и Дейв бяха чули от техен приятел предприемач, че собственикът на сградата иска да я продаде, и щял да им предложи намаление, ако успеят да се разберат помежду си и да си спестят процента за агента по недвижими имоти. Честно казано Джон се съмняваше, че Блеър ще попита за подробностите, но както винаги в операциите под прикритие Бюрото се грижеше изключително старателно всичко да изглежда както трябва.

Използвайки ключа, който Лийвит им беше дал, Джесика отключи входната врата и прекрачи прага, следвана от Джон. Мястото, както можеше да се очаква, приличаше на изоставена банка — празни гишета зад бронирано стъкло, а покрай едната стена имаше празни работни места, отделени с прегради, в някои от които все още имаше бюра.

— Не навежда на мисли за винен бар и пицария — отбеляза Джесика.

— Зависи как го погледнеш. — Джон тръгна наоколо. — Ето как го виждам аз: в центъра на помещението ще има голям бар с много места за сядане. От тази страна на ресторанта ще има пейки покрай прозорците, които при хубаво време ще могат да се отварят, и четири или пет антични шкафове, които ще бъдат част от бара. А тук — той отиде в другата част на помещението, — покрай стената ще има сепарета и обособено място с маси ето тук, зад бара, което може да се използва за частни партита. — Той посочи към задната част. — Открита кухня с масивно каменно огнище за пица в сърцето й, тоалетни — ей там, а в този ъгъл, зад стени от стъкло, ще държим вината. Представям си сводове и изобилие от дъб, за да му придаде излъчване на тосканска изба, но пейките и барстолчетата ще бъдат тапицирани с червена кожа, за секси елемент.

Джесика го зяпна. За миг като че ли беше останала без думи.

— Ще го приема като знак, че си съгласна — подкачи я той.

— Откъде измисли всичко това?

Той сви рамене, престорено невинно.

— Просто си върша работата, Ашли. Аз съм този, който отговаря за дизайна, забрави ли?

Джесика повдигна вежди очаквателно.

Е, добре. Щеше да й разкрие тайните си.

— В досието по случая, наред с другата информация, имаше и план на сградата. Показах го на брат ми, който се занимава с ресторантьорство, и го попитах какво би направил той с това място.

— О. — Джесика се размърда, в тона й се долавяха нотки на неохотно одобрение. — Доста находчиво.

Той й намигна.

— Не ми е за първи път.

След като огледаха „двора“, който в момента беше просто циментиран парцел, който банката бе използвала като паркинг, те заключиха и се поразходиха из квартала, за да почувстват атмосферата му. Докато се върнат при колата, наближаваше шест часът. Завиращ в трийсет и пет градусовата жега, Джон си свали сакото, докато се приближаваше към мерцедеса. След като го окачи на задната седалка, той се настани на шофьорското място и докато запретваше ръкавите на ризата си, улови Джесика да го гледа.

Вземайки го за неодобрение, той реши да я изпревари.

— Наясно съм, че вероятно нарушавам алинея 2, параграф В на дрескода на отдела за финансови престъпления, но нека да те видя теб с дълги ръкави и сако във Флорида през юли.

— Всъщност е параграф Г. Параграф В постановява минималното ниво на шикозност, на което трябва да отговарят всичките ни костюми.

Сладко. Джон запали колата и подкара към хотела.

— Някакви идеи, сега, когато разгледахме квартала? — попита, връщайки се към работата.

— Според мен основният въпрос, който трябва да очакваме от Блеър, е „Защо Джаксънвил?“ — отвърна Джесика. — Тоест, защо една преуспяваща компания от Чикаго би избрала да инвестира именно тук? И, господи, ще се стопя, ако климатикът не започне да действа. — Тя усили вентилатора докрай и намести отворите така, че да духат право към нея. — А… така е много по-добре — въздъхна.

Затворила очи, с блажено изражение върху лицето, тя имаше по-спокоен вид, отколкото Джон я беше виждал някога.

Давайки си сметка, че я зяпа, той отново насочи вниманието си към пътя.

— Мислиш, че историята ни няма да мине? Че кварталът има динамично развиваща се кулинарна сцена и искаме да се възползваме от това?

— Мисля, че бихме могли да ги убедим, но няколко от детайлите, предложени от Лийвит и Тод ми се струват малко… неубедителни.

— Като?

— Като например това, че Ашли и Дейв искат да инвестират в няколко проекта в Джаксънвил, не само в този. Разбирам защо — искаме Блеър да си помисли, че сме готови да налеем доста пари в града му, ако първият проект потръгне добре. Според историята на Лийвит и Тод, ако Блеър ни попита какво друго планираме (което според мен е много вероятно), се очаква да му отговорим, че обмисляме да отворим гастро-кръчма в квартала.

Джон я погледна.

— И това е проблем?

— Не ме разбирай погрешно, аз също оценявам един хубав бургер и чаша вино. Но докато се разхождахме наоколо, в рамките само на няколко пресечки, видях три гастро-кръчми. Ако бях преуспяващ инвеститор, който иска да пробие на процъфтяваща кулинарна сцена, щях да търся нещо ново и различно… нещо, което вече не е направено няколко пъти.

Джон се замисли над думите й.

— Добре, какво би предложила ти?

— Не знам. Засега — побърза да добави тя. — Тази вечер ще направя проучвания върху най-новите тенденции в ресторантьорството и ще ги сравня с нещата, които все още не са особено разпространени в Джаксънвил. Може би веганска кухня или пък на принципа „от фермата до масата“… Както и да е, ще се поразтърся и до края на вечерта ще ти пратя имейл с идеите си.

Само че Джон не работеше по този начин.

— Ако са нужни проучвания, аз също ще се включа. Няма да разпускам на бира в хотелския бар, докато ти вършиш цялата работа.

— О, колко мило от твоя страна. Макар че, държа да отбележа, това влиза в задълженията на Ашли. Тя е момичето, което отговаря за цялостната картина.

— Сега сме партньори, Джесика. Работим като екип — заяви той категорично.

Устните на Джесика се извиха в усмивка.

— О, просто изтъквах, че вероятно аз би трябвало да ръководя нещата тази вечер, тъй като това е моята част от бизнеса. — Тя направи закачлива пауза. — Партньоре.

Джон поклати глава. Опитваше се да бъде мил, а ето че тя пак му сервираше нейната дръзка присмехулност.

— Питам, просто за да съм сигурен — нарочно ли се опитваш да ме подразниш или просто ти идва отвътре?

— Вероятно по малко и от двете.

Джон изсумтя — така и предполагаше. Съсредоточи се върху пътя пред себе си, докато минаваше в съседната лента, а когато отново погледна към нея, я видя да се усмихна, зареяла поглед през прозореца.

Давайки си сметка, че отново я зяпа, си заповяда да насочи вниманието си към пътя.

— Е, за това проучване… за да спестим време, защо не си направим работна вечеря?

Джесика си погледна часовника.

— Всъщност смятах да предложа същото. — Тя го стрелна с кос поглед. — Естествено, ще се наложи да си поръчаме нещо от румсървис.

Да, според него това се подразбираше от само себе си. В края на краищата, двама агенти под прикритие, разследващи кмета на града, едва ли биха могли да извадят лаптопите си насред някой ресторант и да започнат да обсъждат мисията си.

Което оставяше открит един-единствен въпрос.

— Твоята стая или моята?