Джули Джеймс
Любов под прикритие (10)

10

Джесика хвърли поглед към Джон и видя как челюстта му отново потръпва. През последния час от полета не беше казал нито дума, очевидно потънал в мрачни мисли.

Джесика потисна усмивката си, подозирайки, че знае точно какво го беше докарало до това състояние.

— Беше шега, Шепърд.

Той си придаде нехаен вид.

— Кое?

О, я стига.

— На практика мога да видя пушека, който излиза от ушите ти. Знам, че си мислиш за онзи двубой.

Прекъсна ги гласът на пилота, съобщаващ, че предстои да кацнат.

Джон се наведе по-близо към нея, ниският му глас беше понижен в разпален шепот.

— Спести ми невинната преструвка — и двамата знаем, че не беше просто „шега“. Искаше да докажеш нещо и го направи. Не се опитвай обаче да ме убедиш, че през онези двайсет и една седмици не беше точно толкова надъхана да победиш, колкото и аз. Защото мен никога не си видяла да се преструвам, че съм пострадал, за да тръшна един от съучениците си по лице на тепиха пред очите на целия клас.

Естествено, че не. Великият Джон Шепърд не се нуждаеше от подобни номера. Въпреки това Джесика се размърда в седалката си, обзета от известна доза неудобство, когато той постави нещата по този начин.

Казал онова, което имаше да казва, Джон се върна към четенето си и между тях се възцари неловко мълчание.

Не се разправяй с него, заповяда си Джесика. Няма смисъл.

Само че думите му продължаваха да я човъркат и тя най-сетне се предаде и се обърна към него.

— Ако щеш вярвай, целта ми тогава не беше да те направя за смях. — Също като него, тя говореше тихо, така че никой да не може да ги чуе. — Онова, което исках да покажа на инструкторите, бе, че мога да импровизирам, дори когато противникът ми ме превъзхожда многократно. Че няма да се предам. Че въпреки ръста ми, бъдещите ми партньори и колеги ще могат да разчитат, че ще остана хладнокръвна и силна във всяка физическа конфронтация. Така че, да, видях възможност и се възползвах от нея. И ако ти някога се изправиш срещу триметров великан, който тежи два пъти повече от теб, сигурна съм, че ще постъпиш по същия начин.

В продължение на един дълъг миг Джон не каза нищо.

Когато най-сетне проговори, тонът му беше пълен с неохотно съгласие.

— Е, добре. И все пак продължавам да твърдя, че не беше нужно да бъдеш чак толкова присмехулна. — Той изимитира гласа й: — Ще ми напомниш ли, Шепърд? От тази позиция кога слагам белезници на заподозрения — преди или след като му прочета правата?

Джесика се усмихна широко, забравила тази част.

— Това ли казах? Доста дръзко. — Джон се намръщи и тя махна пренебрежително с ръка. — О, моля ти се. Заслужи си го, след като заяви пред целия клас, че за нищо не ставам.

Челюстта му се напрегна и Джесика се приготви да посрещне отговора му, ала в този миг самолетът зави рязко надясно. Тя сграбчи облегалката… която беше заета от ръката на Джон… и почувства силните му, корави мускули под пръстите си.

Изчерви се и го пусна.

— Извинявай.

Странно смутена от спомена за това точно колко страхотно бе тялото на Джон Шепърд, скрито под официалните му дрехи, тя се опита да го прикрие, впервайки поглед през прозореца, докато се спускаха над летището. Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Джон.

— Не те „тормозех“ през часовете по физическа подготовка — каза тихичко и Джесика се обърна. — Опитвах се да те мотивирам. — Макар и приглушен, гласът му беше сериозен. — И ако ти не беше толкова упорита и не беше заела отбранителна позиция толкова скоро, решила, че съм ти враг, вероятно щеше да го осъзнаеш.

Е, много ти благодаря.

— Радвам се, че го изяснихме — отвърна тя сухо. — И между другото, „здравеняко“? Доста тъпо. Защо не започна да ти викам „малката“ по време на тази мисия и да видим как ще се развият нещата? — Джесика повдигна вежди. Не добре.

— Именно. Въпреки това… — Той поспря, сякаш имаше нужда от една минутка. — Онзи ден на стрелбището… не трябваше да казвам, че за нищо не ставаш. Особено когато изобщо не беше вярно. — Той я погледна право в очите. — Беше грубо и незаслужено и ти се извинявам.

Джесика примига.

О!

Когато тя замълча, изненадана не само от извинението, но и от факта, че Джон Шепърд й беше направил комплимент, той кимна, сякаш доволен, че това беше свършило, и прибра вестниците, които четеше, в куфарчето си.

 

 

Сякаш по взаимно споразумение до края на полета никой от тях не повдигна въпроса за Академията. След като слязоха, последваха знаците, упътващи към багажното. Там жена на трийсет и няколко години с дълга кестенява коса и тъмносин костюм с панталон, държеше знак с имената ЕВЪРС/ РОСЪР.

Здрависа се с тях, когато те се приближиха.

— Господин Росър, госпожице Евърс… радвам се да се запознаем. Аз съм Сандра от компанията „Съншайн Лимузин“. Имате ли багаж?

Джесика махна към ръчния им багаж.

— Не, това е всичко.

Всъщност жената не се казваше „Сандра“, нито работеше в компания за лимузини. В действителност, това беше специален агент Джасмин Чопра от техническия отдел на джаксънвнлския офис, чиято задача бе да осигури на Джон и Джесика всички помощни средства, лични вещи и документи, от които се нуждаеха за ролите си.

Дърпайки куфарите си, те последваха агент Чопра през врата с надпис Предварително уреден наземен транспорт. Отвън ги чакаше черна лимузина. След като сложиха куфарите си в багажника, Джесика и Джон се настаниха на задната седалка, където ги очакваше по един спортен сак.

В този на Джесика имаше мобилен телефон (който не можеше да бъде проследен), както и лични вещи: портфейл с шофьорска книжка, кредитни карти и застраховки на името на Ашли Евърс, часовник, дамска чанта и слънчеви очила. Като заможен инвеститор, от Ашли щеше да се очаква да носи подобни скъпи вещи, и също както във всички останали аспекти на мисиите под прикритие, ФБР много държеше на детайлите.

— Твоята чанта също ще свърши работа, ако я предпочиташ — подхвърли агент Чопра, докато шофираше и се усмихна на Джесика в огледалото за обратно виждане. — Не очаквах да се появиш с чанта на „Миу Миу“.

Джон й хвърли заинтригуван поглед и Джесика се изчерви. Да, служители на държавна заплата обикновено не носеха чанти за хиляда и осемстотин долара. Тя обаче беше задържала чантата в подялбата на вещите им при развода и не виждаше смисъл да я остави да събира прах на някой рафт в гардероба.

Особено когато беше наистина страхотна чанта.

— Беше подарък — обясни простичко на Джон, а после махна към новия му часовник „Дейв“, който той тъкмо си слагаше. Също като нея, и Джон беше получил скъпарски вещи за ролята си. — Готин „Ролекс“. — Приведе се към него и надникна в сака му. — Случайно да има машинка за подстригване на брада? — попита и си придаде невинно изражение, когато той я стрелна с гаден поглед. — Не те съдя, просто питам.

Няколко минути по-късно свиха по тесен път, който ги отведе до малко, изоставено летище. Паркиран до невзрачна бяла сграда ги очакваше лъскав, сив мерцедес кабриолет.

След като тримата слязоха от лимузината, агент Чопра връчи на Джесика ключовете на мерцедеса.

— Колата е на името на двама ви. Погрижили сме се за всичко — когато си тръгнете за Чикаго, просто я оставете на паркинга на летището.

През следващите няколко минути тримата обсъждаха мисията им, а после агент Чопра се ръкува с тях за довиждане.

— Ако се нуждаете от каквото и да било, не се колебайте да ни кажете.

Тя се качи в лимузината и си тръгна, а Джесика и Джон се приближиха до мерцедеса.

— Трябва да ви се признае, Харлоу, в отдела за финансови престъпления определено имате готини играчки.

Джесика се усмихна.

И още как.

 

 

По време на четирийсетминутното пътуване до хотела Джесика и Джон уточниха последните детайли от историята си.

Според профилите, които агентите от джаксънвилското бюро им бяха създали, „Лейкшор Капитал Партнърс“ беше съдружие, в което всеки от двамата партньори допринасяше с нещо различно. Дейв имаше опит в строителството и беше от онези, които лично контролират всичко. След като един проект бъдеше одобрен, той се заемаше с всички въпроси покрай недвижимото имущество и работеше заедно с предприемачите и изпълнителите на всички строителни и ремонтни работи, които трябваше да бъдат свършени.

Ашли, от друга страна, се съсредоточаваше върху цялостната картина. С магистърска степен по икономика от Станфърд (детайл, който Джесика определено оценяваше, тъй като можеше да говори за университета от позицията на някой, който наистина го познава), тя бе тази, която измисляше първоначалната идея и създаваше визията на новите проекти, запознаваше се с икономиката на града и квартала, където възнамеряваха да купят имот, и представяше проекта им пред потенциалните инвеститори.

След като си измислиха история за това, как Дейв и Ашли се бяха запознали и защо бяха решили да станат бизнес партньори, Джон повдигна последната тема, която трябваше да обсъдят.

— Ами личният живот на Ашли? — попита я, докато поемаха по магистралата, водеща към брега. — Необвързана ли е? Омъжена? Деца?

На шофьорското място Джесика натисна газта, мислейки си, че определено можеше да свикне с това, да има толкова конски сили под свой контрол.

— Необвързана. — Освен ако мисията не го изискваше, когато работеше под прикритие, тя винаги казваше, че не е обвързана. Нямаше смисъл да си измисля семейство и да се тревожи, че някой би могъл да поиска да види техни снимки на телефона й. — Ти?

— И аз. Така е по-лесно.

Очевидно имаше поне нещо, за което бяха на едно мнение.

Заради различната часова зона беше станало почти обяд, докато стигнат до хотела. Избран от джаксънвилските агенти, „Понте Ведра Ин енд Клъб“ беше луксозен крайбрежен курорт, разположен извън града. Според онлайн проучванията на Джесика хотелът имаше живописна лагуна, частно игрище за голф и спа… и изглеждаше съвършеното място за двама заможни инвеститори, дошли в командировка.

Или, в този случай, двама мними заможни инвеститори.

Тя подкара по алеята през тучните земи към основната сграда, където ги очакваха няколко пикола. Всяка следа от напрежение между нея и Джон светкавично остана на заден план.

Оттук нататък, когато бяха на обществено място, Джесика Харлоу и Джон Шепърд не съществуваха… нито проблемите и неразбирателствата им. Сега те бяха Ашли Евърс и Дейв Росър, двама умели, предприемчиви делови партньори, които имаха една-едничка цел в това пътуване: да поухажват кмета на Джаксънвил.

— Готова ли си? — попита Джон с внезапно блеснали очи.

Беше съвсем същият въпрос, който й беше задал на летището и този път в отговора на Джесика нямаше и следа от сарказъм.

— Абсолютно.

С прилив на адреналин (дори след десетки мисии под прикритие, това като че ли никога нямаше да й омръзне), тя спря колата и слезе, усмихвайки се на пиколото.

— Настанявате ли се? — попита той, задържайки й вратата на колата.

— Да, благодаря.

Двамата с Джон влязоха заедно в хотела, дърпайки куфарите след себе си. Лобито излъчваше атмосфера на стари пари, с мраморни подове, корнизи от тъмен махагон и картини с плажни сцени по стените. След като се регистрира под измисленото си име, Джесика се уговори с Джон кога да се срещнат в лобито и се отправи към стаята си. Като се имаше предвид ограниченото им време, докато отиваше натам, си взе сандвич и кафе от деликатесния магазин на хотела.

Тъй като не искаше да изправя на нокти счетоводителите на Бюрото, тя бе наела най-евтината стая, от която имаше „само“ частичен изглед към океана. След като остави куфара си върху огромното легло с колони, тя излезе на балкона. От лявата й страна се простираше плаж със ситен бял пясък, осеян с шезлонги и чадъри, а отвъд тях вълните на искрящо синия Атлантически океан се разбиваха умиротворяващо в брега.

Джесика пое голяма глътка от топлия морски въздух.

На това му се казваше мисия.

Обзета от мъничко носталгия по Калифорния, тя се върна в стаята, за да си разопакова багажа. Останаха й петнайсет минути, така че реши да се преоблече в един от тоалетите на Ашли: права сива пола, бяла блузка с жабо и къси ръкави, и сиви обувки с токчета. За малко блясък реши да добави тежка огърлица и вдигна косата си в хлабав кок, оставяйки няколко тънки кичура да обрамчат лицето й.

Доволна от резултата (определено изглеждаше като изискана бизнесдама), тя прибра пистолета си в сейфа, взе си чантата и излезе от стаята. Тъй като беше едва на втория етаж, слезе по стълбите и последва пътеката към основната сграда, където се беше уговорила да се срещне с Джон.

Той стоеше с гръб към нея до една масичка, върху която имаше макет на платноходка. Обърна се, вероятно чул тракането на токчетата й върху мраморния под, и Джесика едва не зяпна при вида му.

Майко мила.

Нямаше и следа от небрежно сексапилния агент от отдела за организирана престъпност, с небръснатото му лице и дънки; на негово място се беше появил спретнат — и невероятно красив — бизнесмен в ушит по мярка костюм. Беше гладко избръснат, което подчертаваше строгите линии на силната му челюст, и беше сресал гъстата си, наситенозлатиста коса назад, от което очите му като че ли имаха още по-поразителен син цвят.

Съвземайки се бързо, Джесика спря пред него, твърдо решена да изглежда напълно равнодушна.

— Да разбирам, че одобряваш новия ми вид — подхвърли той.

Дотук беше с опитите за равнодушие.

— Е, добре, определено си личи, когато положиш малко повече усилие. Но да не правим голям въпрос от това. — И без да обръща внимание на лукавото му изражение, тя извади тъмните си очила от чантата и прекрачи прага на хотела, навън, под яркото слънце на Флорида.

Време бе Ашли и Дейв да се заловят за работа.