Мишел Бюси
Черните лилии (9)

8

След продължителна последна милувка Лоренс Серенак се разделя с Нептун и върви към училището. Точно пред вратата се разминава с двадесетина деца на най-различна възраст. Те викат и тичат като отвързани. Как иначе? Зверчетата са излетели от клетката…

Начело на групата тича момиченце на десетина години. Двете й дълги щръкнали плитки се развяват. Нептун нагажда хода си като навит с пружина. Всички се спускат по улица „Бланш-Ошде-Моне“, а после се разпръсват по улица „Клод Моне“. Както се бе оживил внезапно, площадът пред кметството изведнъж опустява. Инспекторът изминава още няколко метра.

Серенак дълго ще си спомня за този миг. През целия си живот. Ще премерва всеки звук, ще чува виковете на децата, които изчезват в далечината, шума на вятъра в липите. Ще усеща всеки аромат, всеки отблясък светлина, ще вижда белите камъни на кметството и обвилите перилата на седемте му стъпала грамофончета.

Не бе очаквал подобно нещо. Всъщност не бе очаквал нищо.

Минава дълго време, преди да осъзнае, че го бе поразил контрастът — нищожен, краткотраен (бе продължил едва няколко секунди). Стефани Дюпен стои пред вратата на училището и все още не го е забелязала. За миг Серенак улавя втренчения й в отдалечаващите се със смях деца поглед. Стефани изглежда така, сякаш те са отнесли в ученическите си чанти мечтите й. Погледът й издава лека меланхолия, подобна на нежна пеперуда. А после изведнъж тя забелязва посетителя. Начаса на устата й се появява усмивка, а лилаво-сините й очи заблестяват.

— Да, господине?

Стефани Дюпен демонстрира цялата си свежест пред непознатия. Натраплив полъх, който бива разпръснат от вятъра в четирите посоки на Живерни: в пейзажите на художниците, за наслада на туристите, в смеха на децата, които тичат по брега на река Епт. Стефани не задържа нищо за себе си. Уникален природен дар. Да, именно този контраст бе смутил толкова силно Серенак. Учтива меланхолия, при това — умело прикрита. Сякаш бе зърнал за миг светло кътче в пещера, където дреме съкровище, и оттук нататък мисълта му бе завладяна само от една-едничка мечта: да намери входа на тази пещера.

После Лоренс Серенак се усмихва на свой ред и казва с леко заекване:

— Инспектор Серенак от полицейското управление на Вернон.

Тя му подава ръка:

— Стефани Дюпен. Единствената учителка в единственото училище в селото…

Очите й се смеят.

Красива е. Дори нещо повече. Пастелните й очи са събрали всички нюанси на синьото и лилавото — като лилиите в някои от картините на Моне. Светлорозовите й устни сякаш са от тебешир. Леката й непретенциозна рокля открива почти белите й рамене. Кожата й е порцеланова. Светлокестенявите й коси са прибрани в малко небрежен кок. Стефани излъчва сдържаност, но подтиква въображението към фантазия.

Жером Морвал е имал ясно изразен вкус — не само за живопис.

— Влезте, моля.

Приятната прохлада вътре в училището е в пълен контраст с уличната жега. Когато Лоренс влиза в малката класна стая и съзира двадесетината чинове и столове, усеща приятно смущение при усамотението си с учителката. Погледът му се плъзва по огромните географски карти на стените: Франция, Европа, светът. Красиви стари карти, от които лъха очарование. Внезапно погледът на инспектора се спира на един плакат близо до катедрата.

КОНКУРС „БЪДЕЩИ ХУДОЖНИЦИ“

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА МЛАДИ ТВОРЦИ

Фондация „Робинсън“

Училище по изобразително изкуство, Бруклин и Академия

по изобразително изкуство на Пенсилвания, Филаделфия

Струва му се чудесна тема за начало на разговор.

— Вашите ученици имат ли желание да участват в конкурса?

Очите на Стефани блестят.

— Да, участват всяка година! Това се е превърнало почти в традиция тук. Защото Тиъдър Робинсън^[1] е бил един от първите американски художници, дошли в Живерни, за да рисуват с Клод Моне. Той е бил най-редовният гост на хотел „Боди“! После е станал прочут учител по изобразително изкуство в Съединените щати. Не мислите ли, че е съвсем нормално децата от Живерни да участват в конкурс, организиран от неговата фондация?

— А какво печелят наградените?

— Поне няколко хиляди долара… А и няколко седмици стаж в престижно училище по изкуствата. В Ню Йорк, Токио, Санкт Петербург… Градовете и училищата се сменят всяка година…

— Впечатляващо… А печелило ли е някога конкурса дете от Живерни?

Стефани Дюпен избухва в откровен смях и удря приятелски Серенак по рамото.

— Не! Как ви хрумна? Та в този конкурс се представят хиляди училища от цял свят! Но трябва да се опита, нали? А знаете ли, че децата на Клод Моне — Мишел и Жан — също са седели на чиновете в това училище?

— Мисля обаче, че самият Тиъдър Робинсън не се е връщал в Нормандия след онези години…

Стефани Дюпен смаяно се взира в инспектора. Отваря широко очи и на Серенак му се струва, че долавя в тях сянка на възхищение.

— Да не би в полицията да има курсове по изобразително изкуство?!

— Не. Но нали е позволено на един полицай да обича живописта?

Стефани се изчервява.

— Впечатлена съм, инспекторе…

Порцелановите й скули порозовяват като горски цветя, а върху розовото избиват две червени петна. Лилавите й очи заливат със сиянието си цялата стая.

— Имате право, инспекторе. Тиъдър Робинсън е починал на четиридесет и три години в Ню Йорк от пристъп на астма, едва два месеца след като е писал на Клод Моне, с когото са били близки приятели, че ще посети отново Живерни. Повече не е видял Франция. Наследниците му са създали фондация, както и този международен конкурс по живопис, през хиляда осемстотин деветдесет и шеста. Няколко години след смъртта му. Вероятно ви отегчавам, инспекторе. Сигурно не сте дошли, за да слушате лекциите ми…

— Въпреки това ми е приятно…

Серенак подхвърля тези думи само за да види отново как лицето й порозовява… Реакцията й надминава очакванията му.

— А вие, Стефани, рисувате ли?

Младата жена отново разперва ръце и почти докосва гърдите на Серенак. Полицаят преценява това движение като рефлекс на учителка, свикнала да се навежда над децата, за да ги гледа в очите, като им говори, да ги докосва.

Неволно ли предизвиква пожар? Серенак се надява, че не се е изчервил колкото нея.

— Не, не, не рисувам. Нямам… нямам никаква дарба.

За миг облак помрачава ириса на очите й.

— Ами вие? Не говорите като човек от Вернон! А малкото ви име? Лоренс… Не е често срещано тук.

— Права сте. Лоренс е окситанско име и отговаря на френското име Лоран. А за да бъда още по-точен, произходът ми е албигойски… Току-що ме преместиха.

— Добре дошли в такъв случай! Алби^[2]? Значи вкусът ви към живописта идва от Тулуз-Лотрек… Всеки си има любим художник!

И двамата се усмихват.

— Отчасти… Отчасти имате право. Лотрек принадлежи на албигойците, а Моне — на нормандците…

— А знаете ли какво е казвал Лотрек за Моне?

— Сигурно ще ви разочаровам, но дори не знаех, че са се познавали.

— О, да! Познавали са се. Само че Лотрек е смятал импресионистите за грубияни. Дори е нарекъл Клод Моне „глупак“, да, употребил е точно тази дума, защото според него е пилеел таланта си, като рисувал пейзажи, вместо да създава потрети!

— Направо е извадил късмет, че е умрял, преди да види как Моне се превръща в отшелник и повече от тридесет години рисува само водни лилии…

Стефани избухва в откровен смях.

— Това е само една гледна точка. В действителност Лотрек и Моне са имали съвсем различни съдби. Лотрек е предпочел да води повърхностен живот, изпълнен с разврат, и се е стремял да улови похотта в човека. А Моне е избрал дълъг, изпълнен със съзерцание на природата живот.

— Двамата по-скоро са се допълвали… Трябва ли човек непременно да избира? Не може ли да прави и двете неща?

Усмивката на Стефани подлудява Серенак.

— Непоправим сте, инспекторе. Предполагам, че не сте дошли при мен да си приказваме за живопис. Разследвате убийството на Жером Морвал, нали така…

Сяда гъвкаво върху катедрата и почти достига на височина Серенак. Най-небрежно кръстосва крака. Памучната й рокля се надига до средата на бедрото.

Дишането на Лоренс Серенак се учестява.

— И каква връзка има убийството с мен? — пита най-невинно учителката с нежния си глас.