Мишел Бюси
Черните лилии (85)

84

Отворих прозореца. Малко след полунощ е. Помислих си, че ще е по-лесно да скоча, след като настъпи нощта. Подредих всичко в стаята като стара маниачка, като че ли тежките натрапливи мисли на Жак се бяха преселили с времето в мен. Оставих на масата писмо да се грижат добре за Нептун. Нямах смелостта да откача от стената моите „Черни лилии“.

Не си правя илюзии. Няколко хищни антиквари от долината на река Йор ще дойдат да си вземат каквото им трябва: мебели, съдове, всякакви изящни предмети. Може би някои мои вещи ще отидат при антикваря в старото ми ведомствено жилище над училището… Само че бих се учудила, ако проявят интерес към „Лилиите“ — омразната картина, наплескана в черно. Кой би могъл да си представи, че зад нея се крие друг живот, изпълнен със светлина!

Грозната картина — в кофата за боклук!

А старицата, която се е навела прекалено много от прозореца? Дъртата проклетница не говореше вече с никого, не се усмихваше и едва-едва казваше „добър ден“. Кой би могъл да допусне, че под набръчканата й кожа се крие малко момиченце, което е имало талант? Може дори да е притежавала гениалност.

Никога никой няма да узнае това.

Фанет и Стефани са мъртви толкова отдавна. Уби ги един твърде усърден ангел хранител.

Гледам от прозореца двора на мелницата. Чакълът пред вратата е осветен от халогенни лампи. Вече не се страхувам. Изпитвам само мъничко съжаление. Малката Фанет обичаше толкова живота.

Не заслужаваше да умре толкова озлобена.