Мишел Бюси
Черните лилии (80)

79

— Дай ми картината! — повтаря Венсан.

Ножът, който държи в ръка, му придава непозната досега самоувереност. Все едно че е с няколко години по-голям, с възрастта и опита на тийнейджър, обиграл се в битки на улицата. Пол стисва още по-здраво картината на Фанет.

Вбесен е.

— Откъде имаш този нож, Венсан?

— Намерих го! Какво ти пука? Дай ми картината. Знаеш, че съм прав. Ако наистина държиш на Фанет…

Зениците на Венсан се разширяват. А в окото му се образуват червени жилчици. Очи на луд. Пол никога не го е виждал такъв.

— Не ми отговори! Откъде взе ножа?

— Не сменяй темата!

— А защо по него има кръв?

Венсан потреперва леко. Червените жилки в ириса му се уголемяват и се събират в кръг около зеницата му.

— Не се бъркай в неща, които не те засягат!

Пол има чувството, че неговият приятел се метаморфозира пред очите му, че се превръща в истеричен луд, способен на всичко. Поставя ръка върху стената на перачницата.

— Значи ти… ти… все пак…

— Побързай, Пол. В един и същ лагер сме… Ако държиш на Фанет, сме в един и същ лагер!

Ножът хаотично се движи във въздуха. Пол отстъпва назад.

— По дяволите, значи ти… Ти си убил американския художник… Джеймс. С нож в сърцето, както ми разправи Фанет. Значи… значи си бил ти!

— Затваряй си устата! На кого му пука за някакъв си американски художник?! Важна е Фанет, нали така? Избери лагера си! Дай картината или я хвърли във водата! Казвам ти го за последен път!

Ръката на Венсан се сковава, сякаш държи шпага, с която се кани да нанесе удар.

— За последен път ти казвам!

Лицето на Пол изобразява усмивка и момчето се навежда, за да постави картината на асфалта до перачницата.

— Добре, Венсан. Хайде сега да се успокоим…

После Пол неочаквано се изправя. Изненаданият Венсан няма време да направи никакво движение. Ръката на Пол здраво стисва китката му. Стиска я силно и извива ръката му до лакътя. Венсан е принуден да коленичи и бълва ругатни, но ръката на Пол още повече затяга хватката. Венсан вече няма избор. Почервенелите му очи се пълнят със сълзи. От болка, но и от унижение. Ръката му се отваря. Когато ножът пада, Пол скача и с ритник го запраща в тревата, под върбата, на три метра от тях. Не пуска ръката на Венсан и я извива зад гърба му. После вдига юмрук. Момчето реве:

— По дяволите, рамото ми!

Пол извива още ръката му, най-силният е в класа. Винаги е било така.

— Ти си болен. Ти си направо луд. Ще те тикнат в приют. Какво си мислиш?! Ще ида при родителите ти, при ченгетата! При всички! Знаех си, че ти има нещо, но чак пък до такава степен…

Венсан вие от болка. Пол понякога се е бил през междучасията, но никога не е стигал толкова далеч. Колко ли време още ще може да стиска китката му? И докога ще извива ръката на Венсан така, че рамото му да се разкъсва от болка? Има чувството, че чува как пращят хрущяли…

Венсан вече не вие, а само плаче. Тялото му постепенно губи всякаква способност за съпротива. Като че ли всичките му мускули са на пихтия. Пол най-сетне отпуска хватката и отблъсва момчето, което се претъркулва на един метър разстояние като парцалена топка. Инертна, безволева и укротена.

— Държа те под око — заплашва го Пол.

Уверява се, че ножът е твърде далеч, за да може Венсан да го вземе. Момчето лежи свито на кълбо. В позата на зародиш. Без да престане да го наблюдава, Пол се навежда, за да вземе картината. Ръката му докосва кафявата хартия. Може би е отвърнал за секунда очи, за да вземе картината в ръка.

Но и секундата е много.

Венсан скача на крака и тича напред, като размахва лакти. Пол прави движение встрани, към перачницата. Пак е по-бърз. Лактите на Венсан се опират в тялото му. Почти без да го докосне и без да му причини болка, Пол го премята. Венсан полита и се пльосва тежко в копривата.

Истински луд!

Пол няма време да помисли за друго, защото миг по-късно кракът му се подхлъзва на парченце лепкава кал и той губи равновесие върху калния бряг на реката. Кракът му се мята във въздуха между брега и потока. Ръката му търси опора, все едно каква — в коритото на перачницата, в някоя греда, клонче…

Твърде късно.

Пада по гръб. Свива се инстинктивно. Гърбът му най-напред се удря в тухлената стена на перачницата. Болката е остра, силна. Пол се търкулва на метър встрани. Не за дълго. Слепоочието му се удря в коритото. Очите му се отварят и той гледа към небето. Като огромна светкавица.

Плъзга се, плъзга се още. Вижда всичко, напълно съзнава какво се случва. Само тялото му е несъзнателно и вече не му се подчинява. Студената вода докосва косите му. Пол разбира, че се търкаля в потока. Вече вижда само безоблачното небе и няколко клона на плачещата върба — като драскотини върху син екран.

Студената вода раздира ухото му, врата, тила.

Той потъва.

Върху екрана се появява лицето на Венсан. Пол му подава ръка или поне така му се струва. Поне така му се иска. Не вижда дали ръката му се вдига, не я усеща, не я вижда в синята картина. Венсан му се усмихва. Пол се пита какво ли означава това. Нима всичко това е било наужким? Нима е било шега? Венсан ще го извади оттам с едно дръпване за раменете. Или пък Венсан наистина е луд?

Венсан се приближава.

Сега вече Пол знае отговора… Не усмивка има по лицето на Венсан, а садистична гримаса… Пол вижда първо как една, а после две ръце изскачат върху синия екран. Как се приближават. После изчезват, но той ги усеща върху раменете си. Усеща как го бутат. Пол би искал да се бие, да се съпротивлява, да размахва крака, да се обърне, да запрати далеч този луд. Та той е по-силен, много по-силен от него. Само че е неспособен да направи и най-малкото движение. Защото е парализиран. Разбрал го е.

Двете ръце продължават да го бутат. Ледената вода разкъсва устата му, ноздрите, очите.

Последният образ, който изниква в съзнанието на Пол, са две розови локвички над него, в течащата вода.

Това му припомня картината на Фанет.

Това е последната му мисъл.