Мишел Бюси
Черните лилии (8)

7

Чакам автобуса. Застанала съм под липите на малкия площад, където са кметството и училището. Това е най-сенчестото място в селото и се намира само на няколко метра от горната част на улица „Клод Моне“. Почти сама съм. Ама това населено място става все по-странно! Достатъчно е човек да измине няколко метра и да достигне края на улицата, и ето че опашката от чакащи маниаци, които искат да атакуват музеите или галериите, изчезва. Появяват се безлюдните улички на едно най-обикновено село насред полето.

Спирката на автобуса всъщност е почти пред училището. Децата си играят в двора зад желязната ограда. Нептун седи малко по-далеч, седнал на задните си лапи, под друга липа и чака с нетърпение да освободят птичетата от клетката им. Защото обожава да тича след тях.

Точно отсреща се помещава галерията на Академията по изобразително изкуство. На стената с огромни букви е написан девизът й: „Наблюдавай с въображение“. Какъв ти девиз?! Цяла програма! По цял ден пълчища пенсионери, луди по Клод, облечени като лодкари, със сламени шапки на главите, излизат от въпросната галерия и се пръсват из селото. Търсят „божественото вдъхновение“! Няма как да не ги забележи човек. На врата им са окачени червени баджове, а те бутат старчески колички, в които има стативи.

Не ви ли напушва смях? Трябва някой да ми разясни защо сеното, птиците по клоните на дърветата, че и водата в реката тук са по-различни в сравнение със същите в други краища на света! Не съм в състояние да го проумея. Сигурно съм много глупава или пък съм живяла прекалено дълго на това място. Това трябва да е причината. Същото става и като живееш дълго време с някой хубавец.

Тези нашественици не си заминават като другите с автобуса в осемнайсет часа. Влачат се насам-натам, докато падне нощта, спят тук и излизат навън още на разсъмване. Повечето са американци. А аз може би съм само една старица, която наблюдава всички тези екстравагантности през пердето на окото си. Ама ще се съгласите, че подобно дефиле от дърти художници в края на краищата прави впечатление на децата в селото и им внушава разни неща. Така е, нали? Не сте ли съгласни с мен?

Инспекторът взе със себе си Нептун. Падат си един по друг. Умират да са заедно! Инспекторът го дразни — ту се бори с него, ту го гали… А аз си седя на пейката като статуя от абаносово дърво. Може би ви се струва странно, че стара жена като мен се мотае насам-натам из Живерни по цял ден, но никой или почти никой не ме забелязва… Още по-малко пък ченгетата. Ще ви поставя една задача. Направете си следния експеримент: застанете в края на някоя уличка, на някой парижки булевард, на площада на някое село, където е църквата, просто изберете оживено място, където има много хора. Останете там десетина минути и пребройте минувачите. Ще се смаете колко много от тях са възрастни хора! Където и да сте, ще са повече от останалите. Защото фактът си е факт и ни проглушиха ушите с него: броят на възрастните се увеличава. Все повече и повече. А пък и те нямат какво друго да правят, освен да се влачат по цял ден насам-натам… И най-вече, защото не ги забелязват. Всеки се обръща да види пъпа на някое младо момиче, красавеца, който ускорява крачката си, отстъпва пред група младежи, заели целия тротоар, или зяпа след бебешката количка заради майката на бебето… Но когато се отнася до старец или старица… Те са невидими. И то, защото се движат толкова бавно, че стават почти част от декора — като дърветата и уличните лампи например. Ако не ми вярвате, просто си направете този експеримент. Спрете се някъде за десет минути и ще видите.

Но да се върнем на нашите работи. Понеже имам привилегията да виждам, без да ме забелязват, мога да ви призная, че този млад полицай притежава страхотен чар. Коженото му яке е късо, вталено, джинсите очертават тялото му, носи брада на два дни, косите му са руси и буйни като житно поле след буря. Вече сте наясно, че той се интересува повече от младите меланхолични учителки в селото, отколкото от побърканите бабички.