Мишел Бюси
Черните лилии (77)

76

— Какво криеш? Какво криеш в този пакет?

Пол се обръща и въздиша с облекчение. Та това е Венсан! Трябваше да се сети! Той винаги ги преследва навсякъде! Добре, това е просто Венсан. Въпреки че гласът му е особен, а погледът — странен.

— Нищо…

— Как така — нищо?

Фанет има право. Венсан е същинска напаст!

— Добре, щом искаш да знаеш! Виж!

Пол се навежда и разгръща кафявата хартия.

— Очаквай истински шок! Нещастен любопитко!

Пол маха опаковката. Цветовете на нарисуваните от Фанет лилии изригват на слънцето. На картината цветята се поклащат върху водата като незавързани за пристана корабчета, като тропически острови.

Венсан не казва нищо, но не може да откъсне погледа си от картината.

— Хайде, размърдай се! Помогни ми да опаковам картината! — казва енергично Пол. — Трябва да я занеса на учителката. Нали се сещаш, че е за конкурса „Бъдещи художници“…

Гледа гордо Венсан.

— Какво мислиш? Не е ли гениална нашата Фанет? Най-надарената от всички. Изборът й ще е труден — Токио, Ню Йорк, Мадрид, всички световни школи по рисуване ще се бият за нея!

Венсан се надига. Залита като пиян.

— Няма да направиш това! — пелтечи той.

— Кое „това“?

Пол започва да сгъва кафявата хартия над картината.

— Няма да дадеш картината на учителката, защото ще я изпратят на края на света. Защото ще ни вземат нашата Фанет…

— Какво приказваш? Хайде, помогни ми!

Венсан се приближава. Сянката му покрива все още клекналия Пол. Гласът на Венсан изведнъж става властен. Пол никога не е чувал приятеля си да говори по този начин…

— Хвърли картината в реката!

Пол вдига глава и се пита дали Венсан говори сериозно, или не, а после избухва в смях.

— Не говори глупости! Хайде, помогни ми!

Венсан не отговаря. За няколко секунди остава неподвижен, а после изведнъж прави крачка по асфалта, вдига десния си крак и рита лежащата на стъпалата картина. Тя се плъзга, а потокът е само на няколко сантиметра. Ръката на Пол хваща пакета. In extremis^[1]. Държи го здраво и вбесен се изправя.

— Глупак такъв! За малко да я пратиш във водата…

Пол знае, че Венсан няма много възможности. Той е по-силен от него. Ако продължава така, ще му даде да разбере.

— Дръпни се. Разкарай се. Ще занеса картината на учителката, а после двамата с теб ще си разчистим сметките.

Венсан отстъпва два метра под плачещата върба, чиито клони са потопени във водата. Рови в джоба на панталона си.

— Няма да ти позволя да го направиш, Пол! Няма да те оставя да ни отнемеш Фанет!

— Ама че глупак! Разкарай се!

Пол тръгва напред. С един скок Венсан застава пред него. В ръката си държи нож. Като ножовете, които използват художниците.

— Какво…

Изненадата вкаменява Пол.

— Дай ми картината, Пол! Само ще я разваля малко, точно колкото трябва…

Пол не слуша вече безумията на Венсан. Цялото му внимание е съсредоточено върху ножа, който Венсан размахва заплашително. Плосък широк нож. Същия използва Фанет, когато рисува. Същите използват и художниците, за да почистят палитрите си.

Откъде е взел Венсан този нож? От кой ли художник го е откраднал?

— Дай ми картината, Пол! — настоява Венсан. — Не се шегувам.

Пол инстинктивно търси помощ — от някой, който минава, от съсед, без значение от кого. Погледът му се насочва към кулата на мелница „Шеньовиер“. Там нищо не помръдва. Нито дори котка, нито куче. Дори Нептун. Реката сякаш танцува пред него. В съзнанието му изскача едно име — нереално, сюрреалистично. Джеймс.

Пол все още гледа втренчено ножа, който държи Венсан. Мръсен нож. Ако бе на някой художник, той щеше да го почисти. Не и Венсан.

Острието на ножа е червено.

Обагрено в червено с кръв.