Мишел Бюси
Черните лилии (76)

75

Стефани пристига задъхана на остров Орти. Прекосила е тичешком царевичните поля като нетърпелива тийнейджърка. Като че ли всяка секунда, която забавя любовната й среща, има колосално значение.

Знае, че Лоренс я очаква.

Преминава последните редове царевица, високи колкото ръста й, и тръгва по полянката.

Под тополите на остров Орти е тихо като в катедрала.

Лоренс го няма!

Дали не се е скрил някъде! Дали не си играе с нея?! Явно го няма, защото в противен случай моторът му щеше да е наблизо.

Докато тичаше през полята, не искаше нито да слуша, нито пък да гледа, но ясно бе чула шума на мотор, който бе свикнала да разпознава — мотора на Лоренс. Видя и облачето прах в далечината. Искаше й се да вярва, че се е излъгала. Искаше й се да мисли, че Лоренс сега пристига, въпреки че шумът се отдалечаваше. Искаше й се да вярва, че виновник за това е вятърът. Абсурдно бе да помисли, че мотоциклетът се отдалечава и че Лоренс бяга!

А и защо ще бяга, преди тя да дойде на мястото на срещата им?

Лоренс обаче го няма.

Няма как да не види листа, забит в дънера на първата топола. Най-обикновен лист бяла хартия, върху който са надраскани няколко думи.

Тя се приближава. Вече знае, че няма да й хареса онова, което ще прочете, че думите ще съдържат траурно съобщение.

Приближава се като сомнамбул.

Почеркът е нервен, насечен.

Четири реда.

Няма щастлива любов…

С изключение на онази,

която пазим в паметта си.

За цял живот, завинаги.

Лоренс

Стефани усеща, че краката не я държат. Ръцете й отчаяно се впиват в кората на тополата. Пада на земята. Дърветата танцуват около нея като гиганти, които са се наредили в кръг и изпълняват сатанински танц.

Няма щастлива любов…

Знае, че само Лоренс би могъл да напише тези думи. Спомен. Хубав спомен. Значи това е търсил инспекторът.

По светлата й памучна рокля полепват влажна пръст и камъчета. Ръцете и краката й са изцапани. Целите са на петна… Стефани плаче и отказва да приеме истината.

Каква глупачка!

Спомен!

За цял живот, завинаги…

Ще трябва да се задоволи със спомена. С живота си. Ще се върне в Живерни, в класа си, в дома си. Ще възобнови всекидневния ритъм. Ще живее както преди. Сама ще затвори вратичката на клетката си.

Ама че глупачка!

На какво е повярвала? Трепери, трепери от студ под сянката на дърветата. Роклята й е мокра. Но защо?! Мислите й се объркват. Не разбира… Тревата й се струва нагрята от слънцето. Все едно. Чувства се толкова мръсна. Прокарва ръка по очите си. Иска да избърше стичащите се по лицето й сълзи.

Боже мой!

Тревожните й зеници не могат да се отместят от двете й длани. Те са червени. Обагрени с кръв!

Стефани усеща, че ще припадне. Нищо не разбира. Вдига ръцете си. Целите са покрити с кръв. Свежда очи. Роклята й е на мокри пурпурни петна, от които светлият памук набъбва.

Тя цялата се къпе в локва кръв!

Червена. Яркочервена. Прясна.

Внезапно листата на дърветата зад нея се раздвижват.

Някой идва.