Мишел Бюси
Черните лилии (73)

72

През този майски ден училището е същински затвор.

16 часът и 29 минути. Децата излизат с викове от класната стая. Като при игра на ястреб^[1], някои са хванати в летеж от родителите си, чакащи на групички на площада пред кметството, но повечето се изплъзват от протегнатите ръце и хукват по улица „Бланш-Ошде-Моне“.

Стефани минава през вратата на класната стая едва няколко секунди след като оттам е излязъл и последният ученик. Само някое дете да не дойде да я пита нещо… И дано точно тази вечер не я задържи някой родител! Още няколко минути и тя ще забрави всичко в ръцете на Серенак. Той сигурно вече е пристигнал на остров Орти. Делят ги само няколкостотин метра. В коридора тя за миг се поколебава дали да не облече закаченото там сако. Но в крайна сметка тръгва без него. Сутринта е облякла леката рокля, която е носела в деня на първата си среща с Лоренс. Преди десет дни. На площада пред кметството безпощадното слънце разкъсва с наслада голите й ръце и крака.

Като че ли грее само за мен… Стефани е изненадана, че потъва в подобни детински размишления и незряла романтика.

Прозорецът на кметството й изпраща картина на силуета й. Тя се изненадва, че се чувства така красива и сексапилна в тази нищо и никаква рокля, която Лоренс ще запрати в копривата на острова. Устоява на желанието си да хукне също като децата надолу по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Прави три крачки към прозореца на кметството, за да види отражението на лицето си и да затегне панделките, които предизвикателно блестят на слънцето. Мисли си дали да не се отбие у тях или да се върне в класната стая, за да свали бельото си и да облече роклята си направо върху голото тяло. И да прекоси така Живерни. Никога не си е представяла, че може да направи подобно нещо… А защо не? Колебае се…

Но желанието да види час по-скоро Лоренс надделява. Намига с големите си лилави очи на размитото отражение в прозореца. Сутринта е сложила лек грим върху клепачите си. Само малко, колкото трябва. О, да, ако поиска от Лоренс да я отведе оттук с блестящите си очи, които едновременно се смеят, умоляват и разсъбличат… Да, ще бъде спасена.

Лоренс ще я отведе. Не, повече никога животът й няма да бъде същият.

Стефани ускорява крачка и почти тича надолу по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Когато излиза на Кралския път, решава да не заобикаля мелница „Шеньовиер“ по пътечката, а да цепи направо през царевичните поля, както правят децата. За децата царевичните поля са като лабиринт. На нея й е все едно, защото не се страхува да се изгуби в криволиченията му. Ще върви възможно най-напряко. Направо. Все направо.