Мишел Бюси
Черните лилии (7)

6

Силвио не бе сгрешил. Без никакво съмнение къщата на улица „Клод Моне“ № 71 бе най-хубавата на улицата. Жълти капаци на прозорците, млада лоза, скриваща половината фасада, красив меланж от дялани камъни и дърво, безброй мушката, чиито листа изскачат от грамадни глинени гърнета, а цветовете им буквално капят по стъклата на прозорците. С една дума — съвършена и впечатляваща фасада. Патрисиа Морвал очевидно знае как се гледат цветя или най-малкото ръководи малък отряд от градинари. Поне такива не липсват в Живерни.

До дървената входна врата виси меден звънец. Серенак го разклаща. Само след няколко секунди Партрисиа Морвал се появява на дъбовата врата. Очевидно е очаквала това посещение. Полицаят бута вратата, а тя се отдръпва назад, за да му стори път.

Инспектор Серенак особено много държи на този момент при всяко разследване: първото впечатление. Няколко мига, в които човек „вдишва“ информация „на живо“. И така: с кого си има работа? С отчаяно влюбена жена или със студена и безразлична буржоазка? С любяща съпруга, простреляна от съдбата, или с „веселата вдовица“? Сега вече е богата. Най-сетне е и свободна. Отмъстена е за номерата на съпруга си. Дали се преструва, че жали за него, или наистина преживява загубата? В момента не е лесно да си изгради мнение, а и големите очила с дебели стъкла размиват изражението на зачервените й очи.

Серенак върви по дълъг коридор. По-скоро нещо като огромен вестибюл. Внезапно се спира. Смаян е. Върху цялата площ на дългите поне пет метра стени са закачени две гигантски пана с водни лилии, нарисувани в рядък за тях нюанс — червеникавозлатист. Над лилиите няма небе, нито пък клонки от плачеща върба. Доколкото Серенак е в течение, паната представляват репродукция на творба на Моне, създадена след 1920 година, с други думи — по време на последните издихания на земния му път. Не е трудно човек да се досети, че Моне е следвал проста творческа логика: да ограничи кръгозора си и да отстрани декора, да съсредоточи погледа си само върху един отрязък от езерото — няколко квадратни метра.

Серенак продължава пътя си по коридора. Очевидно стремежът на Морвал е бил коридорът да наподоби стените на Оранжерията^[1], въпреки че домашната „галерия“, разбира се, не може да се мери със стоте линейни метра в Парижкия музей, приютил „Водните лилии“.

Серенак влиза в една стая. Интериорът е класически, но малко натруфен със скъпи, но разностилни дрънкулки. Вниманието на посетителя е привлечено от десетина картини, всичките оригинали. Доколкото Серенак има представа, сред тях са творби на няколко творци, които напоследък се радват на успех и имат стойност — и художествена, и финансова: Гребонвал^[2], Ван Мюлдер^[3], Габар^[4]… Очевидно Морвал е притежавал едновременно и добър вкус, и усет за инвестиции. „Ако вдовицата успее да разкара лешоядите, които сто на сто ще надушат далаверата, нуждата скоро няма да я навести“, разсъждава инспекторът.

Серенак сяда, но Патрисиа не стои на едно място, а ходи нервно насам-натам и реди безупречно подредените предмети. Облечена е в пурпурен тайор, който идеално контрастира с гладката й, доста мургава кожа. Според Серенак е на около четиридесет години, може би и по-млада. Не би я нарекъл красива, но пък малко скованите движения и сдържаното поведение й придават чар. По-скоро класически тип, отколкото дама от класа, решава полицаят.

— Инспекторе, сигурен ли сте, че става въпрос за убийство? — Гласът й е рязък и малко неприятен. — Разказаха ми всички подробности — продължава тя. — Не е ли възможно да е било нещастен случай? Да е паднал върху остър камък и да се е удавил…

— Защо не, госпожо? Всичко е възможно. Ще трябва да изчакаме доклада на съдебните лекари и специалистите. Но на сегашния етап от разследването, принуден съм да кажа, че това е най-вероятната причина. Поне за момента…

Патрисиа тормози между пръстите си изящна статуетка на ловуващата Диана, която украсява един шкаф. Статуетката е бронзова. Серенак продължава разговора, задава въпроси. Патрисиа Морвал отговаря съвсем кратко, почти съска. Рядко с повече от три думи. Все едни и същи, само леко променя тона си. Повишава глас там, където пада ударението на думата.

— Имаше ли неприятели?

— Не, не, не.

— А да сте забелязали напоследък нещо по-особено?

— Не и не.

— Къщата ви изглежда огромна. Съпругът ви тук ли живееше?

— Да. Да… И да, и не…

Серенак не й дава възможност да се окопити, а и този път не е успял да схване нюанса.

— Трябва да ми кажете още някои неща, госпожо Морвал…

Патрисиа Морвал отговаря, като разчленява сричките, сякаш ги реже с нож.

— Жером бе рядко тук през седмицата. Има апартамент непосредствено до кабинета си. В Шестнадесети район, на булевард „Сюше“.

Инспекторът си записва адреса и се сеща, че апартаментът е на две крачки от музея „Мармотан“. Със сигурност не е съвпадение.

— Съпругът ви спеше ли често другаде?

Мълчание, последвано от „да“.

Нервните пръсти на Патрисиа Морвал пренареждат букет от наскоро откъснати цветя във висока ваза с японски орнаменти. В главата на Серенак минава натрапчивата мисъл, че тези цветя ще увехнат, ще умрат и смъртта ще се настани в салона, а прахът на времето ще полепне върху хармонията от цветове.

— Имате ли деца?

— Не.

След известно време следва нов въпрос:

— А съпругът ви има ли свои деца?

Патрисиа Морвал се колебае и гласът й спада с цяла октава.

— Не.

Серенак не бърза. Вади от джоба си ксерокопие на пощенска картичка — репродукцията на една от картините с водни лилии на Моне, която намериха в джоба на Жером Морвал. Подава я на вдовицата. Патрисиа Морвал е принудена да прочете двете изречения, написани на ръка… ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

— Намерихме я в джоба на съпруга ви — уточнява инспекторът. — Може би имате братовчед? Деца на приятели? Деца на ваши близки? Вашият съпруг е посветил тази картичка на някого.

— Не, не се сещам. Повярвайте ми.

Серенак оставя известно време за размисъл на Патрисиа, после пита:

— Ами този цитат? Познат ли ви е?

Очите им се плъзват едновременно към долния край на картичката и двамата прочитат странните думи: Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление.

— Наистина нямам представа, инспекторе…

Безразличието й изглежда напълно естествено, непресторено. Лоренс Серенак оставя ксерокопието на масата.

— Това е копие, можете да го задържите. Оригиналът е у нас. Размислете и ако се сетите за нещо…

Патрисиа Морвал вече се движи по-малко из стаята. Прилича на муха, която е разбрала, че не може да избяга от затворения буркан. Серенак продължава да разпитва:

— Съпругът ви имал ли е някакви неприятности? Например в работата. Операция, която не е протекла добре, недоволен пациент… Или някакво оплакване?

„Мухата“ внезапно става нападателна:

— Не. Никога. Какво намеквате?

— Нищо. Уверявам ви. Нищо…

Погледът му обхваща картините по стените.

— Съпругът ви е имал вкус към живописта. Смятате ли, че е възможно да е бил въвлечен, как да се изразя, в нещо като трафик или укриване на творби, дори без негово знание?

— Какво искате да кажете?

Гласът на вдовицата отново става рязък, особено на ударените срички, и още по-неприятен. „Класика!“ — казва си инспекторът. Патрисиа Морвал упорито отрича убийството. Защото да го приеме, означава да допусне, че съществува някой, който е мразел до такава степен съпруга й, че да го убие… Да допусне, че съпругът й има някаква вина, провинение… Серенак е наясно с психологическите прояви от този род. Сега трябва само да освети тъмната страна от живота на Жером Морвал, но без да предизвиква вдовицата.

— Нищо не намеквам. Нищо специално. Уверявам ви, че е така, госпожо Морвал. Просто търся някаква следа. Говориха ми за страстта му… да кажем, за дебненето му, с цел да придобие… с цел да притежава картина на Моне… А това…

— Напълно вярно е, инспекторе. Това бе мечтата му. Жером е признат за един от големите познавачи на Моне. Да, това бе мечтата му. Работеше упорито, за да я постигне. Бе свръхнадарен хирург. Така че заслужаваше мечтата му да се сбъдне. Беше пристрастен към Моне. За него нямаше значение коя ще бъде картината. Трябваше само да е от поредицата с лилиите. Не знам дали разбирате, но той търсеше картина, която Моне да е нарисувал тук, в Живерни. В родното му село.

Серенак използва тирадата на вдовицата, за да раздвижи сивите си клетки. Първото впечатление! Изминали са едва няколко минути, откакто разговаря с Патрисиа Морвал, а ето че вече успя да си изгради представа какъв е траурът й. И против очакванията му, първото впечатление накланя везните към огнената страст, към покосената от гръм любов, отколкото към повехналите чувства на безразлична, изоставена жена.

— Съжалявам, че ви досаждам, госпожо Морвал, но нали имаме една и съща цел — да открием убиеца на мъжа ви. Налага се да ви задам и някои малко по… малко по-интимни въпроси.

Патрисиа Морвал сякаш се сковава в позата на голия мъж върху картината на отсрещната стена. Дело е на Габар.

— Вашият съпруг, как да се изразя, невинаги ви е бил верен. Мислите ли, че…

Серенак усеща вълнението на Патрисиа. Като че ли невидимите сълзи се опитват да угасят пожара в тялото й.

Тя го пресича:

— Бяхме твърде млади, когато се запознахме. Дълго ме ухажва — и мен, както и други момичета. Минаха много години, преди да отстъпя. Като млад той съвсем не бе от типа момчета, за които жените мечтаят. Не знам дали ме разбирате… Несъмнено бе твърде сериозен и доста досаден. Липсваше му увереност в контактите му с жените. Тези неща се усещат. А после, с течение на времето, стана много по-самоуверен, много по-съблазнителен, много по-интересен. Мисля, инспекторе, че имам доста заслуги за това. Забогатя, естествено. Нормално бе в зряла възраст Жером да получи няколко компенсации за неуспехите си с жените на младини… Така да се каже, те да му се реваншират. О, не, това не се отнасяше за мен. Не знам дали схващате мисълта ми…

„Надявам се, казва си Серенак, но ми трябват имена, факти, дати.“

Патрисиа Морвал става по-настойчива.

— Очаквам от вас да проявите такт, инспекторе… Живерни е просто едно село и в него живеят едва няколкостотин души. Не убивайте Жером повторно! Не го каляйте. Той не заслужава това. Всичко друго, но не и това.

Лоренс Серенак кима успокоително с глава.

Първото впечатление… Вече е затвърдил мнението си. Да, Патрисиа Морвал е обичала Жером. И не би го убила заради парите му. Но от любов? Ще се разбере…

Една подробност го шокира: цветята в японската ваза, които са го навели на мисълта, че времето в тази къща е спряло.

Вчера се е повредил и часовникът. В салона от всеки сантиметър лъхат страстите на Жером. Само неговите. И всичко ще остане така за вечни времена. Картините няма да бъдат откачени от стените. Никога. Никой няма да разтвори книгите по рафтовете на библиотеката. Всичко ще си остане недокоснато, като експонати в безлюден музей в памет на един индивид, който светът ще забрави бързо. Любител на изкуството, който няма да завещае нищо. Любител на жени, когото никоя няма да оплаче. С изключение на неговата, която е изоставял често.

Живот, прекаран в трупане на репродукции. Без поколение.

Ярката светлина на улица „Клод Моне“ удря инспектора право в лицето и го зашеметява. Чака едва три минути и Силвио изскача в края на улицата. На краката му няма гумени ботуши, но долната част на панталона му е изцапана с кал. На Серенак му става смешно. Силвио Бенавидиш е готин тип. Безспорно е доста хитър, въпреки че педантичният му характер не допуска това да се забележи. Скрит зад слънчевите си очила, Серенак наблюдава спокойно слабия силует на помощника си, чиято сянка бяга по стените на къщите. Всъщност Силвио не е точно слаб. По-скоро е някак тесен, защото под закопчаната му догоре карирана риза, точно над колана на бежовия му памучен панталон, се очертават едва забележими тлъстинки. Силвио изглежда по-едър в профил, отколкото в анфас — подсмихва се Серенак. Същински цилиндър! Това не го загрозява, напротив. Прилича на младо дърво, което се огъва на вятъра, но не се чупи.

Силвио се приближава ухилен до уши. А, има едно нещо, което Серенак не харесва у помощника си: манията му да приглажда назад късата си, твърда и права коса или пък да я реши на една страна и на път — като семинарист. Най-обикновена подстрижка алаброс би била достатъчна, за да го преобрази. Силвио Бенавидиш застава пред Серенак и поставя ръце на кръста си.

— Е, шефе? Как е вдовицата?

— Истинска вдовица! Твърде истинска. Ами твоята работа?

— Нищо ново. Разговарях с няколко съседи, които спели сутринта на убийството, така че нито видели, нито чули нещо. А що се отнася до другите евентуални доказателства — ще видим. Всичко е в стъкло и пластмаса… Е, връщаме ли се в участъка?

— Да… Всъщност само ти. Имам среща, която в никакъв случай не трябва да пропускам…

Вижда учудването на Силвио и уточнява:

— Не трябва да пропусна края на учебния ден.

Силвио смята, че е разбрал.

— Ще търсите дете на единадесет години, което скоро ще празнува рождения си ден, а?

Серенак му намига приятелски.

— Ами, ще видим… Ще отида да видя тази перла на импресионизма — учителката, която Жером Морвал желаел да притежава толкова силно, колкото и картина на Моне.