Мишел Бюси
Черните лилии (68)

67

22 часът и 53 минути.

Гледам Луната. От кулата на мелница „Шеньовиер“ тя изглежда огромна и сякаш мога да я докосна с ръка.

Успокойте се, не съм толкова глупава. Не става въпрос за оптическа измама. Говориха на тази тема по радио „Франс Бльо“ — Горна Нормандия, и дори по местната телевизия. Обясниха, че днес при пълнолуние тя щяла да е най-голямата за годината. От това, което обясняваха, разбрах, че тази нощ перигеят й, с други думи — разстоянието между нея и Земята, щяло да е възможно най-малкото. Запомних и още нещо: че Луната не описвала кръг около Земята, а елипса… И така значи има ден, в който тя е най-отдалечена от Земята и ден, в който е най-близо…

И това става тази вечер! Според онези от радиото и телевизията, като гледаш Луната с просто око, тази вечер тя ще е по-голяма от обикновено. Казаха го точно преди прогнозата за времето, в дневника на събитията от деня. Перигеят ставал такъв веднъж в годината…

Нощната светлина къпе покривите на Живерни и създава малко особена атмосфера. Някой страстен художник би могъл да разтвори статива си и да рисува през цялата нощ без изкуствена светлина. Колко от нас точно в този момент гледат Луната? Чули са новината по радиото или телевизията и са й се подчиниш… Ами да, казаха, че подобен спектакъл не е за изпускане! Със сигурност сме хиляди, дори десетки хиляди души…

Да, днес категорично съм настроена носталгично… След поклонението в музея на Вернон, ето че сега прекарвам нощта на прозореца. Няма да изкарам дълго, ако поддържам този ритъм.

Аз и не възнамерявам подобно нещо. Вярвайте ми, истинска привилегия е да узнаеш последния ден от живота си и да можеш да се насладиш по този начин на последните си часове, на последната си нощ, на последната Луна.

Утре всичко ще е свършило! Решено е. Остава само да избера начина. Отрова? Хладно оръжие? Огнестрелно оръжие? Удавяне?

Не ми липсват възможности.

Нито смелост. Нито решителност. Нито мотивация.

Все още наблюдавам заспиващото село. Уличните лампи и последните светещи прозорци в бледата нощ. Напомнят ми жълтите петна по моите „Черни лилии“, които приличат на изгубени в мрака фарове.

Ченгетата се провалиха и няма да разберат нищо. Толкова по-зле за тях. Утре вечер всичко ще приключи с един последен труп и скобата окончателно ще се затвори… Край.

Фанет за първи път съзерцава толкова гигантска Луна. Прилича на планета или летяща чиния, която всеки момент ще се приземи върху дърветата на хълма. Учителката й е имала право, когато им каза да стоят до късно тази нощ. Обясни им за елипсата и перигея, нарисува на дъската сложна схема със стрелки и цифри.

Фанет не разполага с часовник, но й се струва, че е поне 23 часът. Венсан си отиде у дома вероятно преди час.

Мислех си, че ще стои под прозореца ми цяла нощ, че няма да иска да пусне ръката ми, че ще ме слуша. Но в крайна сметка той си тръгна. Уф!

Да, Фанет би искала да е сама с огромната Луна, като с по-голяма сестра. И сестрата, която живее далеч, да я покани в дома си.

Тази вечер Фанет завърши картината си. Обикновено тя не е суетна и не вярва, когато всички й приказват, че рисунката й е гениална. Само че сега… Да, тя спокойно може да признае на Луната, че се гордее с цветовете, които е поставила върху платното, с движението на водата, което пресича цялата картина, с убежните линии, които се разбягват във всички посоки… Всичко отдавна бе в главата й, но никога не бе вярвала, че ще може да го нарисува… Скрила е картината под перачницата. Пол ще отиде да я вземе утре и ще я даде на учителката.

Мога да се доверя само на Пол. Единствено на него. В никакъв случай на останалите. Камий е капризен, придирчив, Мери е доносничка, а Венсан… Венсан е малко кученце, което се е лепнало за мен.

Не мога да се доверя и на мама, не, на нея най-малко. Непрекъснато ме надзирава, води ме на училище всяка сутрин и ме оставя пред оградата, преди да отиде във вилата на парижаните. Същото е и на обяд. Като че ли ме шпионира! Понякога това ми се струва странно. Като че ли се страхува да не разкажа моята история на всички…

А Джеймс изчезна. Мъртъв е…

Убит насред полето.

Като че ли мама се бои да не вземат дъщеря й за побъркана.

Джеймс…

Фанет протяга ръка. Има чувството, че ако се наведе още малко от прозореца, ще може да докосне кратерите на Луната и да прокара пръсти по пукнатините й.

Джеймс?

Дали не съм си го измислила?

Дали пък не съм намерила в полето само няколко четки, забравени от разсеян художник, и не съм видяла просто няколко капчици боя на брега… Въображението ми е сторило останалото. Мама винаги ми казва, че живея в имагинерен свят, че си измислям разни неща, че деформирам действителността и я правя такава, каквато искам да бъде.

А сега, колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че Джеймс никога не е съществувал. Измислила съм си го, защото съм имала нужда от него. От някой, който да ми каже, че имам талант за рисуване, че трябва да продължа, че притежавам гениалност, че трябва да мисля за себе си и да работя, да работя, да работя върху картините си.

Да бъда егоистка.

Мама никога не ми говори такива неща. Джеймс ми каза всичко, което би трябвало да ми каже един баща, всичко, което съм искала да ми каже моят баща…

Баща — човек на изкуството, баща — художник. Баща, който ще се гордее с мен. Баща, който един ден, на другия край на света, ще прочете името ми в ъгъла на някоя картина, изложена в най-необикновената галерия, и ще си каже просто: „Познавам художничката. Тя е малката ми дъщеря. Най-надарената от всички“.

Фанет наблюдава фасадите на тъмните къщи.

Не! Не! Не! Баща ми не е някой от селото, в чийто дом майка ми слугува. Не, не е някой скапан стар дебелак, който вони и се поти непрекъснато. Това е невъзможно. Всъщност ми е все едно. Нямам си баща. Измислила съм Джеймс на негово място… Благодарение на него нарисувах картината, моите „Лилии“. Утре те заминават за конкурса. Те са моята пусната в морето бутилка…

Утре.

Фанет се усмихва. Тази огромна Луна може би е добро предзнаменование?

Та утре е рожденият ми ден!

На светлината на Луната дворът на училището в Живерни изглежда окъпан в сребрист блясък. Луна, която не е с обичайните си размери. Стефани се е опитала да обясни на класа си феномена с перигея и елипсата с помощта на няколко прости скици. Посъветвала ги е да останат до по-късно от обикновено и да се насладят на гледката. Бе написала всичко на дъската: че Луната е с четиринадесет процента по-голяма и с тридесет процента по-светла.

Луната има същата форма като прозорчето на мансардата им, като че ли къс от прозореца се е откъснал и е полетял към небето. Улица „Бланш-Ошде-Моне“ е пуста. Листата на липите на площада пред кметството танцуват кротко под лекия повей на вятъра. А върху цялото село сякаш е паднал сребрист дъжд.

Жак лежи в леглото. Без да се обръща, Стефани отгатва, че не спи. Отгатва, че я гледа, че няма да каже нищо, че уважава мълчанието й. Интимността между нея и Жак става все по-непоносима. Съпругът й не е променил навиците си. Двамата продължават да спят голи един до друг и телата им почти се допират. Жак не се е опитал да я докосне, нито да я завладее отново. Поне физически.

Вчера разговаряха часове наред.

Спокойно.

Жак каза, че я е разбрал и че ще се опита да се промени.

Но в какво? Та Стефани не го упреква в нищо. Или може би го упреква единствено че не е някой друг.

Жак твърди, че ще стане друг.

Човек не става друг. Подобни разговори не водят до нищо и Стефани го знае. Вече е взела решение. Ще го напусне. Ще замине.

Жак е уравновесен човек. Сигурно мисли, че ако прояви търпение и изчака, ще накара Стефани да изпита съмнения. Ще остави бурята да отмине. Ще почака с чадър в ръка. В случай че… Ще бъде готов да протегне големия чадър, достатъчен и за двамата, щом Стефани се върне.

Само че се лъже.

Стефани дълго наблюдава двора на училището, в което преподава от години, разчертаните върху асфалта фигури за игра на дама. В училището се чувства като катеричка в клетка… В главата й бучат виковете на играещите през междучасието деца.

Определила е среща на Серенак на другия ден следобед. Но не в селото, разбира се, не край реката… По-далеч, на по-тайно място… Тя го е избрала… Ще се срещнат на остров Орти, купен от Клод Моне. На прочутото място, където се сливат Епт и Сена. Там Моне е свивал платната си, там е привързвал корабчето си ателие… Местността е красива и изолирана. Колкото повече Стефани мисли, толкова повече вярва, че идеята й да се чакат там е добра. Лоренс ще я оцени. Той притежава учудващ инстинкт за всичко, свързано с изкуството. Нима в къщата на Моне не усети, че картината на Реноар „Младо момиче с бяла шапка“ не е репродукция? Дори ако разумът му нашепваше да не приема този факт, Лоренс предчувстваше, че пред него е оригинален шедьовър. Досети се и за десетките забравени платна на Моне, Реноар, Писаро, Сисле, Буден, а също и за непознатите „Лилии“. Боже мой, само ако имаха време, ако бяха свободни, Стефани толкова би искала да ги покаже на Лоренс, да сподели с него чувствата и вълненията си…

Жак е изгасил лампата и се е обърнал настрана. Лунната светлина придава на стаята вид на вълшебна пещера. Погледът на Стефани пада върху нощното шкафче, върху оставената там книга. Тя си стои отдавна там. „Орелиен“ на Луи Арагон.

Изречението Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление отново завладява мислите й. Това послание е написано върху картичката за рожден ден, намерена в джоба на Жером Морвал.

Мечтата е престъпление…

Като че ли тези думи са написани за нея.

Мечтата е престъпление.

Хората, които не са чели следващите стихове и които не познават съдържанието на „Светилище на нимфа“ — дълго стихотворение от Луи Арагон, се лъжат. Не, не, разбира се, че Арагон не осъжда мечтите!^[1]

Какво противоречие!

Та поетът всъщност изразява обратното, точно противоположната идея. Стефани мълви с края на устните си стиховете, които кара децата от селото да учат наизуст.

Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление.

Защото моите копнежи, към висини непозволени устремени — са забранени.

Ще се призная за виновен, нрави ми се, че съм съгрешил.

За праведния разум мечтата е зловредник и бодил.

Стефани си повтаря тихо четирите стиха с усърдие, сякаш произнася неприлична и осквернителна молитва. Забраняват ми да мечтая… Да, мечтата е извън закона. Да, на Стефани й харесва да бъде жестока. Не, няма угризения. Да, в очите на закона мечтата й е престъпление.

О, само утре Лоренс да я вземе в ръцете си и двамата да се любят на остров Орти, и той да я отведе, да я отведе оттук…

Утре.