Мишел Бюси
Черните лилии (60)

59

Слънцето току-що се е скрило зад последното перде от тополи. Настаналият полумрак би бил знак за всеки художник, че е време да сгъне статива си, да го сложи под мишница и да си иде вкъщи. Пол върви по моста и наблюдава Фанет, която рисува трескаво и с увлечение, като че ли целият й живот зависи от тези последни минути сияние.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Фанет го поздравява с една ръка и не престава да рисува.

— Мога ли да погледна?

— Да, да, но аз бързам. В капан съм — между края на учебните занятия, майка ми, която прави всичко възможно да ми попречи, и деня, който свършва прекалено рано. Никога няма да довърша картината си. А трябва да я предам вдругиден…

Пол опитва да бъде възможно най-незабележим, като че ли въздухът, който диша, би могъл да наруши равновесието на композицията. А все пак има да пита Фанет за толкова много неща…

Без да се обръща към момчето, Фанет предусеща и изпреварва въпросите му.

— Знам, Пол, че в реката няма лилии, но не ми пука за действителността. Нарисувах лилиите оня ден в градините на Моне.

Що се отнася до останалото, не направих нищо. Никога нямаше да успея да предам върху платното онази равна вода. Трябваше да сложа лилиите си в река, в жива, пъргава вода, в нещо, което танцува. Истински поток, течаща вода, нещо, което се движи.

Пол е очарован.

— Как постигаш това, Фанет? Как успяваш да направиш така, че картината ти да изглежда жива — все едно че водата тече, а вятърът размърдва листата. Как успяваш да нарисуваш това върху платното…

Харесва ми, когато Пол ми прави комплименти.

— Не знам, става ей така… Както е казал Моне, това не съм го направил аз, а очите ми… Задоволявам се да възпроизведа върху платното онова, което те виждат…

— Ти си неверо…

— Мълчи, глупчо, на моите години Клод Моне вече е бил известен художник в Хавър, заради карикатурите на минувачите… А освен това аз не съм достатъчно… Ами, погледни дървото отсреща, тополата. Знаеш ли какво е поискал един ден Моне от някакъв селянин?

— Не…

— Бил започнал да рисува едно дърво през зимата, някакъв стар дъб… Но когато отново дошъл тук, целият дъб бил обсипан с листа. И знаеш ли какво направил Моне? Платил на собственика му — един селянин, за да оскубе листата му, едно по едно…

— Не, невъзможно, разправяш ми врели-некипели…

— Не! Необходими били двама души, за да разсъблекат модела му. Работили цял ден… А Моне писал на жена си как успял да нарисува зимен пейзаж в средата на май!

Пол се задоволява да погледне листата на тополата, които танцуват на вятъра.

— Ще направя това, Фанет! Ще променя цвета на дърветата, ако поискаш това от мен. Ще го направя.

Знам, Пол, знам.

Фанет рисува още няколко минути. Пол стои мълчаливо зад нея. Денят продължава да гасне. Момиченцето най-накрая се отказва.

— Няма смисъл, ще продължа утре. Надявам се…

— Все още ли няма новини от Джеймс?

Гласа на Фанет го няма никакъв. Пол има чувството, че рисуването й е помогнало да забрави случилото се, да избяга от клопката на действителността. Упреква се, че е постъпил глупаво и че не е трябвало да й задава този въпрос.

— Не, никакви — промърморва Фанет. — Все едно че никога не е съществувал! Мисля, че полудявам, Пол. Дори Венсан ми заяви, че не си спомнял за него. А го видя, защото ни шпионираше всяка вечер. Не съм сънувала!

— Венсан е странен…

Пол търси най-успокояващата усмивка, с която разполага.

— Ще те успокоя, че от вас двамата не ти, а той се върти в омагьосан кръг! А ти направи ли опит да говориш с учителката за Джеймс?

Фанет се доближава до платното, за да се увери, че боите са изсъхнали.

— Ами, не. Още не. Нали разбираш, че никак не е лесно… Ще опитам утре…

— А защо не поговориш с други художници в селото!

— Ами, знаеш ли, не се осмелявам… Джеймс бе все сам. Мисля, че като изключим мен, не харесваше други хора…

Знаеш ли, Пол, малко се срамувам. Не малко, а много. Понякога си казвам, че трябва да забравя Джеймс, сякаш никога не е съществувал…

Фанет грабва решително картината си, която изглежда по-голяма от нея, и я поставя в кафявата хартия, която носи, за да я завива и пази. Поглежда към мелницата „Шеньовиер“. Кулата й се очертава на фона на небето, станало оранжевочервено. Гледката е очарователна, но и страшна. Фанет начаса съжалява, че е прибрала платното.

— Знаеш ли какво си мисля понякога, Пол? Че съм си измислила Джеймс, че в действителност не е съществувал. Че как да ти кажа, е бил нещо като персонаж от картина. Че съм го създала. А всъщност Джеймс е Чичо Троньон от картината на Тиъдър Робинсън. Слязъл е от коня си, за да се срещне с мен, за да ми говори за Моне, за да създаде у мен желание да рисувам, да ме окуражи, че съм надарена и имам талант, а после се е върнал там, откъдето е дошъл — в картината си, на коня си, до потока под мелницата.

Мислиш ме за глупачка, нали, Пол?

Пол се навежда и помага на Фанет да носи картината си.

— Не трябва да пълниш главата си с подобни мисли, Фанет. Не трябва. В никакъв случай. Къде да носим шедьовъра ти?

— Почакай, ще ти покажа скривалището си. Не го нося у дома, майка ми ме смята за луда заради Джеймс и не иска и да чуе за живопис, още по-малко пък за конкурса… Всеки път се разиграва истинска драма!

Фанет се покатерва на моста и скача зад перачницата.

— Трябва да се внимава да не се хлъзне по стъпалата, защото ще падне във водата… Подай ми картината.

Платното минава от ръка на ръка.

— Виж, това е моето скривалище, под перачницата. Има кухина точно колкото да скрия картината, все едно че съм я създала нарочно…

Фанет оглежда наоколо като същински конспиратор разстилащата се пред погледа й равнина и силуета на мелницата в гаснещото небе.

— Само ти знаеш за него, Пол. Освен мен, само ти.

Пол се усмихва. Обожава тяхното съучастничество. Изведнъж двете деца подскачат. Някой върви след тях, после тича. С един скок Фанет е отново на моста. Приближава се неясна сянка.

За момент си помислих, че е Джеймс…

— Глупак, изплаши ни!

Нептун се отърква в краката й. Немската овчарка се държи като котка.

— Поправям се, Пол! За скривалището ми знаете само двама — Нептун и ти!