Мишел Бюси
Черните лилии (6)

5

През слънчевите очила на инспектор Серенак фасадата на хотел „Боди“ изглежда почти като пощенска картичка в цвят сепия, стил бел епок, а краката на красивата сервитьорка, която в момента пресича улицата, имат тен като златиста коричка на кроасан.

— И така, Силвио, ще прегледаш отново всички данни от разследването покрай потока. Разбира се, всичко вече е в лабораторията — и отпечатъците от стъпките, и камъкът, и тялото на Морвал. Само че може да сме пропуснали нещо. Не знам… мястото в канала, където бе тялото, дърветата наоколо, моста. Ще провериш на място. Пообиколи и виж дали няма да откриеш свидетели. Аз нямам особен избор. Ще трябва да посетя вдовицата — Патрисиа Морвал… Можеш ли да ме осведомиш накратко за този Морвал?

— Да, Лор… уф, исках да кажа „шефе“!

Силвио Бенавидиш изважда изпод масата някаква папка. Серенак продължава да следи с очи сервитьорката.

— Ще пиеш ли нещо? Пастис, чаша бяло вино?

— Ами не, не, нищо.

— Поне едно кафе!

— Не, не, не се безпокойте.

После Бенавидиш отстъпва:

— Е, добре, един чай.

Лоренс Серенак властно вдига ръка.

— Госпожице, един чай и чаша бяло вино. Имате ли гайак^[1]?

После отново се обръща към помощника си.

— Толкова ли е трудно да ми говориш на „ти“?! Какво у мен те притеснява, а, Силвио? Че съм със седем или десет години по-възрастен от теб? Имаме една и съща длъжност. И нали не го правиш, защото ръководя от четири месеца полицейското управление на Вернон? Ами че в Южна Франция дори новаците се обръщат на „ти“ към инспекторите!

— На север се поизчаква малко… И това ще стане, шефе, ще видите…

— Сигурно си прав. Ще се наложи да се аклиматизирам, но дявол да го вземе, струва ми се ненормално помощникът ми да ме нарича „шефе“…

Силвио кърши ръце, сякаш се бои да противоречи на началника си.

— Ако позволите, не съм убеден, че проблемът е само в разликите между Северна и Южна Франция. Ами вижте, ще ви дам пример. Баща ми се пенсионира. През целия си живот е строил къщи в Португалия и Франция, като е работил винаги с по-млади шефове от него. Те му говореха на „ти“, а той — на „ви“. Според мен въпросът е в това кой носи костюм и вратовръзка и кой прекарва живота си в работни дрехи. Зависи от това на кого ръцете са грижливо гледани и на кого — почернели от къртовски труд. Разбирате ли какво ви казвам?

Лоренс Серенак хваща реверите на коженото си яке и разперва ръце.

— Силвио, виждаш ли вратовръзка? И двамата сме инспектори, мамка му…

Избухва в искрен смях.

— Е, в края на краищата, обръщението на „ти“ ще дойде с времето, както ти казваш… А това ще рече, не променяй нищо засега. Харесва ми, че си второ поколение португалец и че се правиш на скромен. Та докъде стигнахме с Морвал?

Силвио свежда поглед и грижливо чете бележките си.

— Жером Морвал е роден в селото и е планирал добре живота си. Живял е в Живерни, но семейството му се е преселило в Париж още когато е бил хлапак. Татко Морвал също е бил лекар, вътрешни болести, но не е натрупал богатство. Жером Морвал се оженил твърде млад за някоя си Патрисиа Шерон. И двамата нямали още двадесет и пет години. Преуспял е. Младият Жером следвал медицина, специализирал офталмология, най-напред отворил кабинет в Асниер^[2], заедно с още петима колеги, а после, когато старият Морвал умрял, с наследството си направил кабинет на хирург офталмолог в Шестнадесети парижки район. Очевидно нещата вървели не лошо. Доколкото успях да разбера, бил специалист по катарактите и следователно пациентите му били предимно по-възрастни. Преди десет години се завърнал в родния си край и купил една от най-хубавите къщи в Живерни. Намира се между хотел „Боди“ и църквата.

— Деца?

Сервитьорката поставя напитките на масата и се отдалечава. Серенак прекъсва помощника си тъкмо когато той отваря уста, за да му отговори.

— Миловидно е това момиче! А, какво ще кажеш? Хубави пергели под поличката, нали?

Инспектор Бенавидиш се колебае дали да въздъхне уморено, или да се усмихне смутено.

— Да… Всъщност, не… Искам да кажа, че семейство Морвал не са имали деца.

— Добре. А врагове?

— Морвал не е водел кой знае какъв светски живот. Не се е бъркал в политиката. Не е участвал в сдружения, партии, в нищо от този род… Не е имал и особена приятелска среда… Но за сметка на това е имал…

Серенак се обръща рязко.

— О, я виж кой идва! Добър ден, приятелю…

Бенавидиш усеща, че под масата се мушва някаква космата топка. Серенак протяга ръка, а Нептун бърза да се отърка в нея.

— Засега това е единственият ми свидетел — шепне Лоренс Серенак. — Здравей, Нептун!

Кучето познава името си, вкопчва се в крака на инспектора и жадно се втренчва в бучката захар в чинийката под чашата чай на Силвио. Серенак вдига показалец.

— Стой мирен. Слушаме инспектор Бенавидиш. Той не успява да каже две изречения едно след друго… Е, Силвио, какво ми казваше?

Силвио се съсредоточава в бележките си и продължава:

— Жером Морвал е имал две страсти. Много силни. Посвещавал им е цялото си свободно време.

Серенак гали Нептун.

— Така. Напредваме…

— Та както казах, имал е две страсти. Живописта и жените. Що се отнася до живописта, очевидно си имаме работа с истински колекционер — самоук, но пък доста надарен. Слабостта му били импресионистите, естествено. А и както ми обясниха — бил капризен. Мечтаел да се сдобие с картина на Моне. При това не каква да е. Искал да притежава „Водни лилии“. Ето какво се въртяло в главата на нашия офталмолог…

Серенак свири в ухото на кучето…

— Само това ли… Картина на Моне! — разсъждава той. — Вярно, че кабинетът му е осигурявал връщане на зрението на всички буржоазки от Шестнадесети парижки район, но все пак ми се струва, че притежаването на подобна картина е над възможностите на добрия доктор Морвал. При това — доста. И така, монетата при него е с две страни: ези — картините на импресионистите, тура — жените.

— Слухове, слухове… Въпреки че Морвал не се криел особено. Съседите и колегите му ми говориха главно за положението на жена му Патрисиа… Омъжила се млада и била изцяло финансово зависима от съпруга си. Разводът бил невъзможен. Така че била принудена да си затваря очите, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа…

Лоренс Серенак изпразва на един дъх чашата си с вино.

— И това ако е гайак… — промърморва и се мръщи. — Разбирам какво ми казваш, скъпи ми Силвио. Този лекар чак взе да ми харесва. Успя ли вече да разбереш имената на някои от любовниците му? И виждаш ли рогоноската като потенциален убиец?

Силвио оставя чашата чай в чинийката. Нептун го наблюдава с влажни очи.

— Още не. Но що се отнася до любовниците, Жером Морвал обичал завоеванието, процеса на преследване, направо бил чалнат в тази посока…

— А?! Падал си е по непревземаеми крепости, значи.

— Може и така да се каже… Дръжте се здраво, шефе, става дума за началната учителка в селото. Както изглежда, най-хубавото момиче в околността, и той си набил в главата, че трябва да я закачи като трофей в колекцията си.

— Е, и? Нататък!

— Ами, не знам нищо повече. Само това успях да измъкна, като разговарях с колегите му, секретарката и трима собственици на галерии, с които често имал вземане-даване. Понеже Морвал е споделял с тях всички тези неща.

— А учителката омъжена ли е?

— Да, при това за някакъв патологичен ревнивец.

Серенак се обръща към Нептун.

— Напредваме, трътльо. Бива си го Силвио, нали! Вярно, изглежда малко задръстен, но пък е направо гений. Същински компютър.

После става от мястото си, а Нептун се надига, помъква се тромаво и ляга в края на уличката.

— Силвио, надявам се, че не си забравил гумените си ботуши и мрежата, за да поджапаш малко в канала. Аз отивам да изкажа съболезнованията си на вдовицата. Живееше на улица „Клод Моне“ номер седемдесет и едно, нали така?

— Да, няма как да сбъркате къщата. Живерни е съвсем малко село, накацало от едната страна на хълма. Има само две по-големи успоредни улици. Едната е „Клод Моне“ и прекосява цялото село, а другата — Кралският път — шосето на департамента, започващо от края на долината, през която тече потокът. Е, може да прибавим и няколко стръмни улички, които пълзят между двете пътни артерии.

Краката на сервитьорката пресичат отново улица „Клод Моне“ и се отправят към бара. Ружите лижат фасадата от тухли и теракота на хотел „Боди“ и приличат на пламъци в осветена от слънцето камина. Серенак си мисли, че този пейзаж е наистина красив.