Мишел Бюси
Черните лилии (58)

57

Следя двете жени. Е, „следя“ е силно казано… Просто съм седнала от другата страна на улицата, на няколко метра от галерията, наречена Академия по изкуствата. Все пак не съм много близо до училището. Не съм съвсем невидима, просто съм дискретна. Имам дарба за подобни неща. Вече сте си дали сметка за това, поне така си мисля. Нептун лежи в краката ми. Като всеки ден чака края на учебните занятия, за да излязат децата от училище. Това куче си има разни мании. А и аз го глезя, като изпълнявам прищевките му и почти всеки ден заедно с него дебна кога ще бие звънецът.

Докато чака, Нептун е принуден да се задоволи с края на други занятия, но върти по-малко опашка. Художниците излизат от галерията. Петнадесетина души, перспективни колкото шайка сенатори. Разбира се, влачат сечивата си за рисуване и размахват на показ червените си баджове, които понякога губят. Третата възраст излиза от училището! Международният клас — канадци, американци, японци.

Опитвам се да се съсредоточа в разговора между Стефани Дюпен и Патрисиа Морвал. Развръзката е близо. Скоро ще се играе последното действие на античната трагедия. Възвишеното жертвоприношение…

Нямаш избор, бедна ми Стефани. Ще ти се наложи…

Не, не вярвам в това!

Точно пред мен изниква един художник. Осемдесетгодишен американец. В най-чист вид. На каскета му има надпис „Йейл“. Набутал е обутите си в чорапи крака в кожени сандали.

Какво ли иска?

— Приемете извиненията ми, мис…

Произнася всяка дума с тексаски акцент. Прави пауза от три секунди между всяка дума, така че казва по едно изречение на минута…

— Нали сте от тук, мис? Сигурно знаете някое оригинално място за рисуване…

Ами мъча се да съм любезна.

— Ей тук, нагоре, на около петдесет метра, има указателна табела. Има план на всички пътеки и всички панорамни изгледи.

Счупих рекорда. Произнесох едно изречение за десет секунди! Смятам да го пратя за зелен хайвер, но американецът се усмихва пак.

— Хиляди благодарности, мис. Хубав ден!

Отдалечава се. А аз ругая и кълна тези гадни нашественици! Заради тексасеца изгубих края на сцената. Патрисиа Морвал вече е на площада пред кметството, а Стефани се е върнала в училището. Сто на сто е разтревожена. И очевидно е разкъсвана от върховната дилема.

Преданият й съпруг е закопчан от красивия инспектор.

Бедничката ми, само ако знаеше… Само ако знаеше, че се плъзга по дъска, която са насапунисали специално за нея… Спуска се неумолимо.

Пак се колебая. Няма да скрия от вас, че и мен ме тормози една дилема. Да мълча или да вземе автобуса и да ида да разкажа всичко в управлението на Вернон… Ако не се реша сега, по-късно никога няма да събера тази смелост… Давам си сметка за това. Ченгетата съвсем се оплетоха. Още не са разпитали най-важните свидетели, а и не са открили необходимите им трупове. Сами никога няма да открият истината. Няма и да предположат каква е тя. Не си правете илюзии, никое ченге, колкото и гениално да е то, вече не може да спре прокълнатото въртене на зъбчатите колела.

Американците се разпръсват из селото като търговски пътници след определяне на участъците им. Онзи с каскета от Йейл явно не е злопаметен, защото ми махва приятелски с ръка. Патрисиа Морвал дълго стои замислена на площада пред кметството, а после се прибира в дома си.

Няма как да не мине покрай мен.

Ама че изражение има!

Лицето й е затворено — лице на примирена жена, която знае, че никога няма да има друга любов, освен тази, която са й отнели. Сигурно мисли за нашия разговор от преди няколко дни. За нещата, които й доверих… Името на убиеца на мъжа й. Какво ли е направила? Дали поне ми е повярвала? Едно нещо е сигурно. Не е казала за това на полицията. Вече щях да съм разбрала!

Насилвам се да й кажа нещо. Забелязали сте, нали, че вече не говоря много. Дори когато ме свалят дърти американци.

— Как си, Патрисиа?

— О, добре съм, добре съм…

И вдовицата на Морвал не е особено приказлива.