Мишел Бюси
Черните лилии (55)

54

Силвио Бенавидиш вдига очи към кулата на мелницата, която се стрелва от дясната му страна заради бясната скорост на колата.

— Я виж ти! — подхвърля Силвио между две прозевки. — Минахме край мелницата. Нали се сещате, шефе, че ми казахте да не пренебрегвам нито един свидетел и особено съседите…

— Е, и?

— Ами беше странно. Мелницата изглеждаше пуста. Или по-скоро — изоставена, ако трябва да бъда съвсем точен.

— Сигурен ли си? Градината изглежда поддържана, също и фасадата. Много пъти, докато бяхме на местопрестъплението, до потока, ми се стори, че долавям някакво движение в мелницата, особено на последния етаж на кулата… Пердетата се мърдаха…

— И аз имах същото усещане, шефе. Но никой не ми отговори, когато ходих, а и съседите ме уверяват, че от месеци там не живеел никой.

— Странно… Нали няма пак да ми разправяш за колективната клетва в селото и за всеобщата лъжа на жителите като при онази история с единадесетгодишното момче преди толкова много години?

— Не.

Силвио се колебае за миг.

— За да сте напълно осведомен, ще ви кажа, че жителите на Живерни наричат сградата „Мелницата на магьосницата“.

Серенак се усмихва, докато отражението на мелницата изчезва в огледалото за обратно виждане.

— В случая става дума по-скоро за призрак, нали? Хайде, Силвио, зарежи това. Имаме по-спешни задачи…

Серенак натиска газта. Градините на Моне профучават откъм лявата страна за по-малко от половин секунда. Никога никой минувач не е имал толкова впечатляващ изглед към градините.

— И като говорим за колективната клетва за мълчание — продължава Серенак, — знаеш ли какво ми разказа вчера Стефани Дюпен за къщата на Моне и за ателиетата?

— Не…

— Че ако човек се поразтърси, може да намери десетки не особено добре скрити платна на майстори като Реноар, Сисле, Писаро и… разбира се, неизвестни за публиката картини с лилии на Моне.

— Ама видяхте ли ги?

— Картина с пастелни бои на Реноар… може би…

— Ама тя ви е занасяла, шефе!

— Разбира се… само че защо ще ми разправя такава история? Дори ми каза, че това било нещо като тайната на Полишинел^[1] в Живерни…

Силвио си спомня бегло за разговора си с Ашил Гийотен по повод изгубените платна на Моне. Картина, която е намерил някой непознат… защо пък не? Като прословутите „Черни лилии“. Само че чак пък десетки картини…

— Играе си с вас, шефе. Кара ви да вярвате в приказки. Казах ви го още в началото… И ми се струва, че съвсем не е единствената в селото.

Серенак не отговаря и се концентрира отново върху пътя, без да намали скоростта. Силвио навежда смъртнобледото си лице към отворения прозорец. Опитва се да вдиша през ноздрите си малко свеж въздух.

— Добре ли си, Силвио? — пита го обезпокоен Серенак.

— На предела съм… Наложи се да погълна десетки кафета тази нощ, за да издържа… Лекарите решиха да задържат Беатрис в болницата до раждането…

— А аз мислех, че пиеш само чай, и то без захар!

— И аз така мислех…

— Ами какво правиш тук, при положение че жена ти е в родилното?

— Ще ме повикат, ако има нещо ново… Гинекологът ще намине тази сутрин… Бебето е все още на топло, в корема на майка си. Късметлия. И това може да продължи още няколко дни, според лекарите…

— И ти, разбира се, си прекарал нощта в работа?

— Познахте! Трябва да се занимавам с нещо, нали? А Беатрис хъркаше като заклана в стаята цяла нощ.

Серенак завива по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Силвио хвърля едно око в огледалото за обратно виждане. Двете полицейски коли ги следват. Мори и Лувел са неотлъчно след тях. Силвио с мъка задържа в последния момент един позив за повръщане.

— Не се тревожи — продължава Серенак. — В аферата Морвал ще има обрат след тридесет минути. А ти можеш да сложиш походно легло в болницата! И да стоиш там ден и нощ! Специалистите по графология са категорични: бележката върху кутията за рисуване: Тя е моя, тук, сега и завинаги, съответства на почерка на Жак Дюпен… Признай, че бях прав, Силвио… Убиецът се е подписал…

Силвио вдишва дълбоко въздух подал глава през прозореца. Улица „Бланш-Ошде-Моне“ криволичи и се изкачва по хълма, а Серенак продължава да кара като луд. Бенавидиш се пита дали ще успее да издържи изкачването. Насилва се да задържи дишането си и прибира глава в колата.

— Двама специалисти срещу трима, шефе… И изводите им не са категорични… Според тях има сходство между гравираните върху кутията думи и почерка на Жак Дюпен, но има и не малко разлики… Започвам да мисля, че тези специалисти не разбират нищо…

Серенак излиза от колата, а когато Силвио на свой ред подава крака си навън, усеща, че всичко около него се върти. Казва си, че кафето, което е изпил, като всичко, с което се прекалява, не му е понесло, и решава да изпразни стомаха си зад елите, в края на паркинга.

Е, няма да е много дискретно… Три бронирани коли на жандармерията са паркирани в края на така наречения паркинг и поне дузина ченгета излизат от тях, протягайки се. В следващия миг Лувел и Мори набиват спирачки и също слизат от колата си на чакълената пътека.

Ама че история! Шефът действа с размах: петнадесетина души — голяма част от управлението във Вернон, плюс полицаите от Паси-сюр-Йор и Еко. Серенак полага усилия да се хареса, мисли си Силвио, дъвчейки дъвката, която му е дал Лувел. Има вкус към помпозните сценарии…

И всичко това заради един-единствен човек.

Е, несъмнено е въоръжен!

Само че не е сигурно, че е виновен.

Рижият заек отчаяно офейква на зигзаг, като че ли някой му е казал, че дългите стоманени тръби, които носят трите сенки пред него, са способни да му отнемат живота в къс като светкавица миг.

— Този е за теб, Жак.

Жак дори не се прицелва. Титу го наблюдава с изненада, а после насочва пушката си. Твърде късно. Заекът вече е изчезнал в хвойновите храсти. Всеки със съдбата си.

Пред тях е само тревата, където наскоро са пасли стада овце. Продължават да слизат към Живерни по пътеката „Астрагал“.

— Мамка му, Жак, нещо не си на кеф! — подхвърля Патрик. — Не би улучил дори овен.

Третият ловец — Титу — кима с глава, за да потвърди думите му. Ако не бе оставил заека на Жак, животното нямаше да измине и два метра… Както казват приятелите му, Титу се прицелва точно, безпогрешно… А що се отнася до останалото, наистина е въпрос на финес…

— Заради разследването на убийството на Морвал ли? — пита той и се обръща към Жак Дюпен. — Страх те е ченгето да не те тикне в пандела, само и само да грабне Стефани?

Титу се смее. Жак Дюпен го измерва от глава до пети и едва сдържа нервите си. Патрик въздиша, но Титу продължава:

— Ама май нямаш късмет със Стефани! След Морвал сега пък след нея тича ченге…

Чакълът по пътеката се свлича надолу под краката им, а от моравата на хълма стърчат две черно-бели уши.

— Трябва да ти кажа, че ако не ми беше приятел, Сте… — почне ли веднъж да дрънка, Титу не се спира лесно.

— Затваряй си устата, Титу! — отеква в тишината гласът на Патрик.

Титу удавя края на изречението в мустаците си. Продължават да слизат по пътеката, като повече се хлъзгат надолу, отколкото вървят. Титу преживя нещо наум, защото избухва в смях още преди да заговори.

— Впрочем, Жак, май моите ботуши не са ти много удобни…

Титу не може да се сдържи. Смее се така, че от очите му се стичат сълзи. Патрик го наблюдава недоверчиво, но у Жак няма дори и намек за реакция. Титу си бърше очите с ръкав.

— Шегувам се, момчета. Не се впрягай, Жак, шегувам се. Знам, че не си го утрепал!

— Мамка ти, Титу, престани…

Думите на Патрик замират в гърлото му.

Пред тях паркингът, където са оставили джипа си, се е превърнал във Форт Аламо. Преброяват шест коли с буркани и около двадесет ченгета… Срещу тях, наредени в полукръг, са застанали полицаи и жандармеристи. Едната им ръка е на кръста с пръсти върху белия калъф на револверите им.

Инспектор Серенак стои на метър пред полицаите. Инстинктивно Патрик прави крачка встрани и обгръща с ръка дулото на пушката на Жак Дюпен.

— Спокойно, Жак, спокойно.

Инспектор Серенак се приближава още.

— Жак Дюпен, арестуван сте за убийството на Жером Морвал. Последвайте ни, без да се съпротивлявате…

Титу си хапе устните, хвърля пушката си и вдига треперещите си ръце, както е виждал да го правят по филмите.

— Кротко, Жак — продължава Патрик. — Нали няма да се правиш на глупак…

Патрик познава добре приятеля си. От години ловуват заедно. Никак не му харесва мраморното и безизразно лице на Жак, който сякаш не диша.

Серенак се приближава още. Сам и невъоръжен.

— Не! — изкрещява Силвио Бенавидиш.

Пробива полицейския полукръг и застава почти до Серенак. Може би действието му е символично, но на Бенавидиш му се струва, че така изравнява силите. Като че ли се надява да обърка неумолимия ритуал на дуела в някой уестърн, пресичайки улицата в най-критичния момент. Дюпен слага ръка върху юмрука на Патрик. Без да каже и дума, Патрик разбира, че не му остава друго, освен да пусне стоманеното дуло. Надява се да не съжалява за това цял живот. Вижда с ужас как пръстите на Жак се свиват върху спусъка и как дулото на пушката леко се вдига. Обичайно Жак се прицелва по-добре и от Титу.

— Спрете, Лоренс — шепне смъртнобледият Силвио.

— Не се прави на глупак, Жак — настоява Патрик.

Серенак прави още крачка напред. Делят го по-малко от десет метра от Жак Дюпен. Инспекторът бавно вдига ръка и гледа заподозрения право в очите. Силвио ужасен забелязва как върху устните на Серенак се появява предизвикателна усмивка. Дулото на пушката на Жак Дюпен е насочено към шефа му. Надвисва впечатляващо мълчание.

Титу, Патрик, полицаите Лувел и Мори, инспектор Силвио Бенавидиш и останалите петнадесет полицаи, дори онези, които не блестят с много ум, дори и онези, които най-малко са способни да отгатнат какво се крие в човешкия мозък… всички до един виждат едно и също в погледа на Жак Дюпен.

Омраза.