Мишел Бюси
Черните лилии (5)

4

Онези тъпанари от болницата, меко казано, ми досаждат с документите си. Натрупвам върху масата разноцветните листове и листчета: рецепти, осигуровки за болест, спешни и профилактични прегледи, застраховки за женитба, бедствия и аварии в жилището. После ги сортирам и пъхам в пликове от дебела хартия. Някои от тях са предназначени за болницата, но не всички. Ще ида в пощата на Вернон, където ще премеря и изпратя на съответните адреси всички пликове. А ненужните документи подреждам в бяла папка. Не съм попълнила всички, нито пък съм разбрала какво се иска от мен, но ще питам медицинските сестри. Те вече ме познават. Прекарах с тях целия следобед вчера, че и малко от вечерта.

Бях в стая № 126, където играх ролята на „почти вдовица“, която се тревожи за съпруга си — почти пътник. Изслушвах успокоителните думи на лекарите и сестрите, с други думи — изслушвах лъжите им. Спукана му е работата на мъжа ми! Осъзнавам напълно този факт. Само да знаеха колко неща мога да понеса! Да свърши, веднъж всичко да свърши. Само за това се моля и само това ми е нужно.

Преди да изляза от стаята, се приближавам към олющеното огледало с позлатена рамка вляво от входната врата. Вглеждам се в съсипаното си, сбръчкано и студено лице. Лице на мъртвец. Мятам черен шал върху прибраните си назад коси. Той прилича на чадор^[1]. Стариците са обречени: задължени са да носят траур и никой да не ги поглежда. Такива са житейските правила, дори в Живерни. Особено в Живерни — селото на светлината и ярките цветове. Съдбата на старите дами е да живеят в сянка, да тънат в мрак, да станат част от нощта. Да бъдат напълно ненужни и да минават незабелязано. Забравят ги. А това напълно ме устройва!

Оглеждам се още веднъж, преди да сляза надолу по стълбите и да напусна кулата на „замъка си“ — така наричам кулата на мелница „Шеньовиер“ в Живерни. Проверявам машинално дали всичко е наред, но начаса проклинам глупостта си. Вече никой не стъпва тук! А и няма кой да дойде, но въпреки това и най-нищожният предмет, който не е на мястото си, ме вбесява. Или, както казват в репортажите по телевизията, страдам от натраплива невроза. На медицински език — обсесивно разстройство. Лудост, която не пречи на никого, освен на самата мен.

В най-мрачния ъгъл забелязвам дребна подробност и пак ме обзема раздразнение. Струва ми се, че картината малко се е по-изместила и че не виси съразмерно спрямо гредата. Бавно прекосявам стаята. После натискам лекичко десния ъгъл на рамката й, за да я поизправя. Там са моите водни лилии. В черно.

Навремето закачих картината на най-подходящото място, невидимо от никой прозорец. Ако някой изобщо може да види нещо през прозорците на четвъртия етаж на нормандска кула, построена насред мелница. Моята пещера…

Картината виси в най-слабо осветения, така да се каже, в най-мъртвия ъгъл. А тъмнината прави още по-зловещи тъмните петна, които се носят по повърхността на водата в езерото. Черни лилии. Цветята на траура.

Най-тъжните цветя, които някога са рисувани.

Слизам доста трудно по стълбите. Излизам. Нептун ме чака в двора на мелницата. Бутам го с бастуна си, за да не скочи върху роклята ми. Това куче така и не иска да разбере, че все по-трудно пазя равновесие. Минава доста време, преди да успея да заключа трите тежки ключалки и да пусна връзката ключове в чантата си. И после да проверя дали съм заключила добре.

Най-сетне обръщам гръб на вратата. В двора на мелницата огромното черешово дърво се прощава с последните си цветове. Най-вероятно е дърво столетник. Казват, че „познавало“ Моне! Черешовите дървета много се харесват в Живерни. Покрай Музея на американското изкуство засадиха цяла редица! Доколкото разбрах, били японски черешови дървета. Те са по-малки и приличат на дървета джуджета. Намирам тези нови екзотични растения за малко странни. Сякаш в селото си нямахме достатъчно дървета! Но какво да се прави, такъв е животът… Изглежда, че американските туристи много си падат по розовите цветчета на черешите пролетно време. Ако искате да знаете мнението ми, ще ви кажа, че покритите с нападали розови цветчета паркинг и коли създават впечатление за преекспониран стил „Барби“. Само дето никой не ме пита за мнението ми…

Притискам пликовете до гърдите си, за да не ги изцапа Нептун. Изкачвам се с мъка по улица „Коломбие“. Не бързам, спирам се и дишам тежко под еркера на една къща, която предлага стаи за гости. Цялата е обрасла с бръшлян. Автобусът за Вернон ще мине оттук чак след два часа. Така че разполагам с достатъчно време да си поиграя на детектив.

Завивам по улица „Клод Моне“. Покрай каменните фасади на сградите по асфалта никнат безброй ружи, напористи като троскот. По това се познава Живерни. Продължавам да вървя с обичайното си темпо на осемдесетгодишна жена. Както обикновено Нептун вече е далеч пред мен. Така или иначе, успявам да се дотътря до хотел „Боди“. Прозорците на най-известната сграда в селото са скрити под плакати за изложби, рекламни афиши на галерии и фестивали. Между другото, прозорците са точно с размера на плакатите. Странно е, като се замисли човек… Винаги съм се питала дали е просто съвпадение, или пък архитектът на хотела е бил ясновидец и още през деветнайсети век е проектирал такива прозорци, защото е знаел какъв ще бъде размерът на рекламните афиши.

Предполагам, че тази загадка едва ли ви впечатлява много-много… Срещу хотела, под оранжеви чадъри, няколко десетки посетители седят на зелени столове. Искат да изпитат същата тръпка като колонията американски художници, които са дебаркирали тук преди повече от век. Като се замисли човек, и това е странно. Имам предвид онези американски художници, дето през миналия век са дошли в това миниатюрно селце на Нормандия да търсят спокойствие и концентрация. Тогава Живерни е било съвсем различно от сега. Мисля, че не мога да схвана замисъла за днешния облик на Живерни.

Настанявам се на една свободна маса и си поръчвам чисто кафе без захар. Носи ми го някаква нова сервитьорка, вероятно дошла да работи тук само за през лятото. Полата й е къса, носи жилетчица в импресионистичен стил, чийто гръб е обсипан с лилави лилии. И това е странно, нали, да носиш лилави лилии на гърба си?

Свидетелка съм как Живерни се променя и ми се струва, че селцето е заприличало на увеселителен парк. Или по-скоро — на импресионистичен парк. Мисля, че концепцията е готова! Въздишам си на воля като същинска проклета старица, която се жалва сама на себе си и не разбира нищичко от онова, което се случва около нея. Впивам поглед в хората и направо сканирам разнородната тълпа. Двойка влюбени са хванали здраво един зелен туристически справочник и го разлистват. Три хлапета, дето нямат още три години, се въргалят в чакъла, а родителите им сигурно си мислят, че все пак щяха да се чувстват по-добре покрай някой басейн или дори покрай блато с жаби. Попрецъфтяла американка се опитва да си поръча лиежко кафе на холивудски френски.

Те са там. Седнали са през три маси от мен. А това прави петнадесетина метра. Познавам ги, естествено. Видях ги през прозорците на мелницата ми, скрита зад пердетата… Инспекторът, който газеше в потока при трупа на Жером Морвал, и срамежливият му помощник.

Те сто процента гледат към младичката сервитьорка. А не към стара черна мишка като мен.