Мишел Бюси
Черните лилии (48)

47

Трима полицаи от Управлението във Вернон ровят из коритото на реката. Сантиметър по сантиметър. Не са особено убедени, че начинанието им има смисъл. Кметът на Живерни ги е уверил, че реката се почиства всеки месец от зелените патрули. „Това е най-малкото, което можем да направим — добавил той. — Защото това смешно каналче претендира за титлата «първата импресионистична река във Франция»! Този факт сам по себе си заслужава известна почит…“

Кметът не е излъгал. Полицаите, по принуда риболовци, не изваждат от тинестото дъно почти нищо друго, освен малко боклуци, мазна хартия, капсули от сода и пилешки кости… А като си помисли човек, че всичката тази гадост ще се гледа под лупа от научната полиция…

Силвио Бенавидиш едва държи клепачите си отворени. Казва си, че ако продължат още малко, ще заспи във водата. Мисли, че подобно нещо би могло да стане доста бързо. Ако нямате късмет, падате върху някой камък и получавате не особено опасна рана. Стига само ударът да не ви приспи моментално и да не потопи главата ви във водата. В края на краищата ще се удавите.

Тази сутрин мислите на инспектора са от черни по-черни. Не е могъл да спи. Сестрите искаха да го пратят в дома му, но не са познали! Да си ченге, означава все пак да имаш някакви привилегии… Прекарал бе цялата нощ да наблюдава как Беатрис спи или да дреме в чакалнята на два стола, гледайки от време на време плакати, които оповестяват колко вредни са цигарите и алкохолът за бременната жена. Имал е предостатъчно време да мисли за съдържанието на прословутите си три колони: Любовници, „Лилии“, деца. А също и да търси смисъл в мистериите, които се трупат една след друга през последните няколко дни. Не знае и какво да мисли за легендарните „Черни лилии“. Амаду Канди сигурно е бил в течение. Морвал също. И какво общо има последното убийство с инцидента с Албер Розалба през 1937 година на същото място и с картичката до единадесетгодишно дете с илюстрация на картина с водни лилии и цитат от Арагон? И защо точно Арагон? И защо точно този цитат: Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление…? Какво може да означават тези думи в случая? И какво изразяват цифрите върху гърба на снимките, на които са изобразени любовниците на Морвал?

Силвио отгатва или по-скоро усеща, че всички тези парчета са части от един и същ пъзел и че не трябва да пренебрегва нито една от тях, защото всички имат своето значение.

Наблюдава Серенак. Не е лесно да прецени дали е съсредоточен в методите за датиране на седиментолога, или просто не се вълнува от цялата операция. Проблемът е, че техниката за събиране на парчетата от пъзела не е любимият метод на шефа. Ако трябва да се разплита кълбо с възли, Серенак би дръпнал само един конец от него, силно, много силно. Силвио има усещането, че това не е решението и че така всичко ще се обърка още повече и че Серенак рискува единствено конецът да се скъса между пръстите му…

Силвио забелязва, че Лувел почиства от пясъка вече трета пластмасова бутилка. Като си помиеш човек, кралският^[1] речен път на импресионизма не е толкова чист… Седиментологът анализира всички извадени парчета с професионална систематичност, за да потвърди не само че те „не са познавали“ Клод Моне приживе, но и че не са се сблъсквали с трупа на Жером Морвал.

Силвио отново се сеща за Серенак. Знае, че не е допуснал грешка, като се е опитал да обясни някои неща на шефа си. По принцип Серенак е съгласен с всичко — колоните, мистериите, цялата бъркотия. Само че това не му пречи да се фокусира единствено върху своята интуиция: според него всичко се върти около Стефани Дюпен. Учителката е в опасност. Опасност има едно име: Жак Дюпен. И Серенак не отстъпва и за миг от това си убеждение. Анализирайки фактите, Силвио стига до извода, че учителката би могла да бъде едновременно и заподозряна, и потенциална жертва. Казвал го е на Серенак, но онзи упорит като албигойско магаре^[2] човек предпочита да вярва на инстинкта си, вместо на фактите. А при тези обстоятелства, какво би могъл да направи Силвио?

Мислил е много предишната нощ, но и той като Беатрис в душата си много харесва Серенак. Въпреки че са толкова различни, цени шефа си и му е приятно да работят в екип. Може би, защото се допълват. Само дето го човърка предчувствието, че Серенак няма да остане дълго в управлението на Вернон. Мирише му на спешно преместване! На север интуицията не е метод. Особено когато се влияе не от процесите в мозъка, а от онова, което става в панталоните…

— Мисля, че намерих нещо!

Това е Лувел. Начаса всички полицаи се приближават до него. Лувел пъха и двете си ръце в пясъка и изважда правоъгълен предмет. Плосък. Седиментологът подава пластмасова каса, за да може пясъкът да се изтече вътре. Постепенно отгатват какво държи полицаят в ръцете си, а скоро вече няма никакво съмнение. Полицай Лувел е намерил дървена кутия за рисуване, каквито носят художниците.

Силвио въздиша. Още една безполезна вещ, мисли си той. Несъмнено кутията принадлежи на някой художник, който е искал да нарисува прекалено отблизо реката. Би могъл да бъде всеки от хората на изкуството. Не е бил Морвал: той е колекционирал картини, не ги е рисувал.

Лувел поставя откритието си на брега, а седиментологът изсипва пясъка, който е покрил кутията, в разни фунии и сита. Пресява го.

— От колко време е там кутията? — пита полицай Мори, който се интересува от подобни неща.

Седиментологът преглежда нещо като циферблат в най-малката фуния.

— По-малко от десет дни. Тази кутия е паднала в реката най-късно вчера, а най-рано — да кажем, в деня на убийството на Морвал… Ориентирам се по падналия на седемнайсети май дъжд. Довлечените тогава наноси са характерни. Дошли са от горното течение на реката, а оттогава не е валяло.

Силвио се приближава до брега. Сега вече находката го интересува. Така… значи тази кутия се е покрила с пясък най-много преди десет дни… Датата би могла да съвпада с датата на убийството. Серенак също се е приближил. И двамата са на по-малко от метър от кутията.

— Моля те, Силвио — казва Серенак, — на теб се пада честта… Наистина ти пръв трябва да отвориш съкровището — добавя той и намига на помощника си. — Само че ще разделим плячката на пет равни части…

— Като пиратите?

— Да, бързо схващаш.

Людовик Мори стои зад тях и се превива от смях. Инспектор Бенавидиш не кара да го молят, а приближава кутията на няколко сантиметра от очите си. Кутията е стара, лакирана и удивително малко повредена от престоя си във водата. Единствено железните пантички са ръждясали. С лека досада Силвио дешифрира някакъв текст, който му прилича на марка. УИНДЗОР & НЮТОН. Написано е с главни букви под някакво лого, нещо като крилат дракон. С по-малки букви, като подзаглавие, има още един текст: Най-фините материали за художници в света. Полицаят не разбира нищо от тези неща, но предполага, че е изящен и скъп предмет, американски. Ще трябва да се провери.

— Е, хайде — нервничи Серенак, — ще отвориш ли най-сетне ковчежето? Да видим какво сме намерили… злато, бижута, карта на Елдорадо…

Людовик Мори отново избухва в смях. Не е лесно да се разбере дали оценява хумора на шефа си, или внася своя дял в него. Без да бърза, Силвио посяга към ръждясалата закопчалка. Кутията се отваря веднага, сякаш е съвсем нова. Сякаш са я използвали вчера. Силвио очаква да намери вътре мокри туби с бои и четки, палитра, гъбичка. Нищо особено…

Боже мой!

Инспектор Бенавидиш без малко не изтървава кутията във водата. Боже мой… Всичко в главата му се разбърква. Ами ако още от самото начало той е грешал, а Серенак е бил прав?!

— Мили боже, шефе, елате да видите това! Бързо, елате да видите това!

Серенак прави крачка напред. Мори и Лувел също. Вцепенението на инспектор Бенавидиш изненадва и тримата. Силвио Бенавидиш държи кутията отворена пред очите им. Полицаите гледат дървения капак и леко отстъпват назад със страхопочитанието на православни християни пред византийска икона. Всички гледат издълбания с нож надпис върху светлото дърво:

Тя е моя, тук, сега и завинаги.

След текста има две кръстосани вдлъбнати чертички. Кръст. Заплаха за смърт…

— Мамка му! — чува се гласът на Серенак. — Някой е размахвал тази кутия над канала преди по-малко от десет дни! Може би дори същия ден, в който е убит Морвал!

После изтрива с ръка потта, която се стича по челото му, и продължава:

— Силвио, намери ми веднага графолог, за да сравни написаното тук с почерка на всички рогоносци в селото. И сложи Жак Дюпен начело на списъка!

Серенак поглежда часовника си. Часът е единадесет и половина.

— Да е свършено, преди да мръкне!

Гледа дълго перачницата насреща. После се отпуска, напрегнатото му изражение изчезва и той се усмихва от сърце на четиримата мъже до себе си.

— Добра работа, момчета! Приключваме набързо с ровенето в реката и освобождаваме терена. Мисля, че хванахме най-голямата риба.

После вдига приветствено палец към полицай Мори.

— Ама каква идея ти хрумна, а, Людо? Да претърсим реката. Момчета, имаме доказателство. Най-сетне!

Мори не издържа. Усмихва се като дете, на което са поставили червена точка. А Силвио Бенавидиш, по навик, е скептичен към прибързания ентусиазъм. За шефа му думата „тя“ в посланието „Тя е моя, тук, сега и завинаги“ не може да означава друга жена, освен една, а заплахата непременно е написана от някой ревнив съпруг… за предпочитане — Жак Дюпен. Само че, мисли си Силвио, думата „тя“ от посланието би могла да означава какво ли не. Не непременно жена. Тя е моя би могло също така да означава дете, единадесетгодишно дете или пък някакъв предмет от женски род. Някаква картина, например.

Полицаите продължават механично претърсването на реката с все по-малък интерес. Вече вадят само боклуци. Доста оскъдни. Слънцето неусетно се обръща и сянката от кулата на мелницата обгръща местопрестъплението, а полицаите бавно го напускат. Преди да си тръгне, Силвио Бенавидиш вдига много пъти поглед към кулата. Би се заклел, че е видял най-горе, на четвъртия етаж, как едното перде се движи. В следващия момент обаче забравя за това. Има толкова други неща, за които да мисли…