Мишел Бюси
Черните лилии (45)

44

— Джеймс, Джеймс!

Фанет тича покрай перачницата и пресича житните поля. Както всеки ден. Носи картината, която току-що е скицирала на японския мост над езерото с лилиите. Завита в голям лист кафява хартия.

— Джеймс!

Фанет не вижда никого и нищо в полето, нито дори статив или сламена шапка. Никаква следа от Джеймс, а Фанет би искала да изненада американския художник, да му покаже своите „Водни лилии“, нарисувани като дъга, да изслуша съветите му, да обясни начина, по който е изобразила убежните линии. Оглежда се, колебае се, пак се оглежда и скрива рисунката си зад перачницата, в една ниша под цимента.

Ни чул, ни видял.

Изправя се, а по врата й се стичат капчици пот. Тичала е, за да дойде по-бързо и час по-скоро да се срещне с този лентяй Джеймс. Фанет отново минава по моста.

— Джеймс! Джеймс!

Нептун, който спи под черешовото дърво в двора на мелницата на магьосницата, я чува. Тича през двора, пресича вратата и ситни към Фанет.

— Нептун, виждал ли си Джеймс?

Нептун няма друга работа и отново се кани да захърка между папратите.

Това куче ме дразни.

— Джеймс!

Фанет се опитва да се ориентира по слънцето. Джеймс винаги следва слънцето като голям гущер, не толкова заради пейзажа, колкото заради следобедния си сън.

Сигурно е заспал нейде в полето.

— Джеймс, събуди се! Имам изненада!

Фанет върви ли, върви. Житните класове я удрят чак до кръста.

Житните класове пред нея са червени! Не само червени. Има и зелени, сини, оранжеви. Оцветените класове са полегнали, сякаш тук са били хора, които са съборили палитрата и са пробили тубите с бои. Какво ли е станало?

Не разбирам… Жителите на селото не обичат особено скитащите художници, но чак да се сбият с Джеймс… Той е стар и безобиден.

Тялото на Фанет се разтърсва от силни конвулсии. Спира, парализирана от ужас. Пред нея се разстила пътечка от полегнали жита. Като кървава писта. Като че ли някой се е влачил там.

Джеймс.

Мислите на Фанет препускат лудо.

Джеймс е станал жертва на нещастен случай. Ранен е и очаква помощта ми. Тук някъде, в равнината.

Пътеката полегнали жита внезапно изчезва. Фанет продължава напред, отмества класовете, вика, тъпче класовете. Равнината е огромна.

— Нептун, помогни да го намерим!

Немската овчарка като че ли се колебае. Сякаш се пита какво очакват от него. После изведнъж хуква през равнината по права линия. Фанет се опитва да го следва, но не е лесно, защото класовете я шибат по ръцете и бедрата.

— Чакай ме, Нептун!

Кучето послушно спира. Стои на сто метра преди нея, почти насред полето. Фанет продължава да върви.

Изведнъж сърцето й спира. Зад немската овчарка житата отново са полегнали. Върху площ метър на два. И там лежи тяло.

Сламен ковчег. Този образ изплува в мислите на Фанет.

Джеймс е там. Но не спи.

Мъртъв е! Между гърлото и гърдите му е зейнала кървава дупка… Фанет пада на колене. Горчива течност се качва в устата й и докосва небцето й. Тече от устата й. Несръчно се бърше с крайчеца на блузата.

Джеймс е мъртъв. Някой го е убил!

Около отворената рана бръмчат мушици. Вдигат отвратителен шум. Фанет би искала да вие, но не може. Горчивата течност пари гърлото й. Успяла е да повърне лепкавата течност върху панталоните и обувките си. Няма смелост да ги избърше. Останала е без сили. Ръцете й се гърчат. Мушици кацат по краката й. Трябва й помощ. Скача и хуква като луда. Житото жули глезените и коленете й. Стомахът й се обръща. Кашля, плюе, тъничка струйка слуз се стича по бузата й. Отново тича и бърше лице с опакото на ръката си. Прецапва потока, минава покрай мелницата и по моста, пресича Кралския път, без да забави крачка. Някаква кола набива спирачки пред нея.

Ама че глупачка!

Вече е в селото.

— Мамо!

Изкачва се по улица „Шато д’О“. Сега вече вие:

— Мамооооо!

Фанет с все сила блъска вратата и тя удря стенната закачалка отзад. Втурва се вътре. Майка й стои права в кухнята и работи нещо, както винаги. Със синя престилка. Косите й са вързани отзад. Без да мисли, хвърля ножа, зеленчуците, всичко.

— Мъничката ми, момиченцето ми…

Майка й не разбира какво става. Разтваря ръце и инстинктивно ги протяга напред за прегръдка. Фанет сграбчва едната й ръка. Дърпа я.

— Трябва да дойдеш с мен, мамо.

Майката не помръдва.

— Моля те, мамо.

— Какво става, Фанет? Успокой се и ми обясни.

— Мамо, той е… той е…

Фанет кашля, задушава се, чувства, че пак ще повърне. Не трябва да рухва. Майка й й подава кърпа, а тя се бърше и потъва в сълзи.

— Полека, спокойно, Фанет. Кажи какво става…

Гали ръцете й, притиска рамото си до слепоочието й като бебе, което се опитва да приспи. Задъхана, Фанет едва успява да изрече:

— Джеймс, мамо, Джеймс художникът, мъртъв е. Там, в полето.

— Какво приказваш?

— Ела! Ела!

Фанет внезапно се изправя и я дърпа.

— Ела бързо! Ела!

Един път ме чуй.

Майка й се колебае. Момиченцето скандира заповедта си още по-силно.

— Ела! Ела!

Близо е до истерия. Няколко пердета се вдигат по улица „Шато д’О“. Съседите сигурно мислят, че малката е изпаднала в някаква криза. Капризничи! Майка й няма избор.

— Идвам, Фанет, идвам!

Двете прекосяват моста над канала. Нептун послушно се е върнал и отново спи под черешовото дърво в двора на мелницата. Фанет тегли майка си за ръката.

— По-бързо, мамо.

Двете се носят през полето.

— Ей там!

Фанет помни пътя и без помощта на Нептун разпознава полегналите жита. Продължава напред, стига точно до мястото, където лежеше Джеймс, сигурна е…

— Тук е, мамо! Точно тук!

Ръката, с която държи ръката на майка си, изведнъж пада безжизнена, омекнала. Фанет има чувството, че земята се върти. Очите й се разширяват от учудване и неверие. Пред тях няма нищо. Никакво тяло.

Сигурно съм се объркала с няколко метра…

— Тук беше, мамо. Или тук някъде, наблизо.

Майката гледа странно дъщеря си. Въпреки това се оставя да я води. Фанет дърпа майка си за ръка и продължава да търси, тича насам-натам из полето, обзема я гняв, тресе се от нерви. Сърди се на себе си, на всичко.

— Тук беше, тук някъде…

Майка й не казва нищо, а спокойно я следва. В мислите на Фанет нахлува тъничък глас, хитър глас като миниатюрен червей в плод.

Майка ми ме смята за побъркана. Да, на път е да ме обяви за луда.

— Тук беше, тук…

Изведнъж майка й се спира.

— Стига, Фанет!

— Тук беше, мамо. Джеймс имаше огромна рана между сърцето и врата…

— Твоят американски художник?

— Да. Джеймс.

— Фанет, никога не съм го виждала. Никой не го е виждал.

Никога никой не го е виждал… Какво иска да каже? Венсан го видя, също и Пол… Всички…

— Трябва да повикаме полицията, мамо. Мъртъв е. Някой го е убил. Някой е взел тялото му и го е пренесъл другаде.

Не ме гледай така, мамо. Не съм луда. Не съм… Трябва да ми повярваш…

— Никой няма да вика полиция, Фанет. Няма престъпление, няма и труп. Имаш прекалено силно въображение, малка ми Фанет. Прекалено силно.

Какво приказва? Какво иска да каже?

Фанет вика силно, направо вие:

— Не, нямаш право…

Майка й нежно се навежда и гледа дъщеря си право в очите:

— Добре, Фанет. Съгласна съм. Вземам си думите назад. Искам да ти повярвам и този път. Но ако твоят художник наистина съществува, ако е мъртъв, ако са го убили, някой ще разбере. Някой ще го потърси. Ще го намери. И този някой ще предупреди полицията…

— Но…

— Това не е работа на едно единайсетгодишно момиченце, Фанет. Полицията, извини ме, има други занимания в момента. Вече има един труп, с който да се занимава. Истински, когото всички са видели. И убиецът още не е открит. А и ние си имаме достатъчно проблеми, за да привличаме още повече вниманието върху нас…

Но аз не съм луда!

— Не съм луда, мамо!

— Разбира се, Фанет. Никой не е казал подобно нещо. Късно е, трябва да се връщаме.

Фанет плаче. Вече няма сили и само следва ръката, която я води.

Беше там. Не може да съм си го измислила! Разбира се, че Джеймс съществува… Джеймс съществува. Ами стативите? — крещи вътрешен глас. — Четирите му статива… Хубавата му кутия с бои… Платната му… Ножчетата му на художник… Къде са отишли?

Човек не изчезва току-така!

Не съм луда!

 

Супата има гаден вкус.

Естествено, майка й е изчистила въпросите й от дъската. Вместо тях има списък на покупки. Зеленчуци. Както винаги. Гъба за миене. Мляко. Яйца. Кибрит…

Къщата е мрачна.

Фанет се качва в стаята си.

 

Тази нощ не заспива. Пита се дали не трябваше да се опълчи на майка си и да отиде сама в полицията, да разкаже всичко. Утре…

Не съм луда, но ако отида в полицията, мама никога няма да ми го прости. Първото нещо, което ченгетата ще направят, е да дойдат и да й кажат всичко. А мама не иска да си има нищо общо с тях. Може би заради работата й по къщите. Ако богаташите разберат, че си има вземане-даване с полицията, повече няма да я наемат. Сигурно е заради това. Само че не мога да стоя така и нищо да не правя! Трудно ми е да мисля. Клетият ми мозък ще се пръсне. Вътре всичко е на каша. Ще трябва да търся.

Да разбера какво е станало. Ще трябва да намеря доказателства и да ги занеса на мама, на полицията, да ги покажа на всички.

Но за да направя това, някой трябва да ми помогне! Ще се заема с това от утре. Ще направя разследване. Не, утре съм на училище през целия ден, ще чакам дълго затворена там. Но щом часовете свършат, утре следобед, започвам търсенето.

С Пол. Ще разкажа всичко на Пол. Пол ще ме разбере. Не съм луда.