Мишел Бюси
Черните лилии (44)

43

Полицай Лилиан льо Лиевр сърфира в сайт за малки обяви и търси някаква поставка за цветя с пет гнезда, като същевременно поглежда често елегантния си посребрен часовник марка „Лонжин“. 18.45 часът. Още четвърт час и ще затвори приемната на полицейското управление във Вернон. Е, в този момент няма навалица.

Не познава веднага силуета на човека, който бавно се изкачва по стъпалата. Но щом възрастният мъж влиза, застава с лице към нея и я поздравява, спомените й пламват като бенгалски огън.

— Добър ден, Лилиан!

— Комисар Лорантен!

Боже мой! От години не го е виждала. Ами че той се пенсионира преди почти двадесет години… В началото на деветдесетте, веднага след разкриването на участниците в обира на картини на Моне в музея „Мармотан“. Навремето комисар Лорантен, който ръководеше полицейското управление във Вернон, бе всепризнат капацитет по незаконния трафик с произведения на изкуството. Централната служба за борба с незаконния трафик непрекъснато се обръщаше към него за помощ или за мнение. Той и Лилиан бяха работили заедно петнадесет години.

Комисар Лорантен. Жив паметник. Олицетворяваше цялата история на полицията във Вернон и областта.

— Виж ти, господин комисар! Какво удоволствие е да ви видя!

Лилиан е искрена. Лорантен бе блестящ в разследванията, чувствителен, интуитивен, внимателен, педантичен. Вече няма такива хора! Разговарят дълго. Лилиан не може да устои на любопитството, което я гризе.

— Какво ви води тук след толкова време?

— Ш-ш-т! Мисията ми е специална… Почакайте ме, Лилиан… Имам да свърша нещо за няколко минути и ще се върна.

Лорантен потъва в познатите коридори. Лилиан не смее да настоява. Та този човек е ръководил управлението цели тридесет и шест години!

Бившият полицай вижда, че боята по стените в коридора е все така олющена. Нищо не се е променило! Кабинет № 33. Бившият полицай вади от джоба си ключ. Дали ще отвори? Или не? Двадесет години, откакто не е използван…

Сезам…

Вратата се отваря! Значи не са сменили ключалката на кабинета?! От… 1989-а. В края на краищата, казва си Лорантен, това е напълно логично. Защо да сменят ключалката на кабинет в полицейско управление? Докато бута вратата, Лорантен си казва, че последният му наследник трябва да е някой млад вълк, пристрастен към информатиката и оборудван с най-новите технологии, каквито дават по телевизионните сериали и от които той, Лорантен, няма никаква представа.

Спира насред кабинета и разглежда обзавеждането. Стените са покрити с импресионистични картини: Гоген, Реноар, Сисле, Тулуз-Лотрек. Лорантен се усмихва. Очевидно човекът има добър вкус!

Кабинетът е по-стандартен от очакванията му: компютър, принтер, скенер. Пенсионираният полицай обикаля насам-натам из помещението. Изпитва колебания и е разочарован от това, което вижда. Очевидно през 2019 година кабинетът на полицай, който работи добре, ще бъде празен! Цялата информация е в твърдия диск на компютъра. Няма да влезе с взлом в персоналния компютър на новия инспектор, пък и той сигурно е защитен с пароли. Освен това Лорантен не разбира нищо от технологии. Ще бъде смешно да упорства. Не е имал шанса да проследи прогреса в полицията, занимаваща се с незаконния трафик на произведения на изкуството.

Казали са му, че ОСВС^[1] вече работи с гигантска собствена база данни: най-значимата енциклопедия за електронно търсене по въпросите на изкуството TREIMA, където са вписани над шестдесет хиляди изчезнали творби, съдържащи се и в базата данни на американския Art Crime Team^[2] или на Art and Antiques Intelligence Focus Desk^[3] в Лондон.

— Лилиан, архивите все още ли са долу?

— Точно като преди двадесет години, инспекторе. Поне в архивите нищо не се е променило!

Старият ключ му помага да влезе още веднъж. Което го навежда на мисълта, че тук всеки би могъл да проникне. Е, не, той все пак не е всеки. Може да влезе полицай, само полицай.

Несъмнено по тази причина Патрисиа Морвал се е обърнала към него. Значи вдовицата не е толкова смахната.

Лилиан има право. Нищо не се е променило. Досиетата са все така подредени по азбучен ред. Поколенията се сменят, но винаги има по някой маниак, който подрежда кутиите с архиви на отредената за това етажерка — дори в епохата на дисковете и флашките.

„М“… като Морвал.

Голяма червена папка. Не много дебела.

Лорантен отново се колебае. Знае, че няма право да чете тайни от разследването, без да заема необходимата длъжност, без разрешение, без никакво друго основание, освен любопитството му. А и защо да отваря досието? Кожата му настръхва. Не е изпитвал подобно усещане от години. Но нали е дошъл тук, за да разлисти досието? Грижливо затваря вратата след себе си, оставя ключа в бравата, а после поставя кутията с уликите върху масата. Отваря я и бавно разглежда съдържанието, след което не забравя да остави всеки предмет на мястото му.

Погледът му обгръща снимки от различни ракурси на трупа на Жером Морвал край канала. Експонатите и веществените доказателства минават през пръстите му. После се появяват други снимки от местопрестъплението: гипсов отпечатък от подметка, пръстови отпечатъци, кръв, кал. Ускорява темпото, но се спира по-подробно върху други снимки: пет на брой. Заснети са двойки — поведението им е от платонично до непристойно. Жером Морвал присъства на всички снимки.

Комисарят вдига глава и застава нащрек. Иска да чуе и най-малкия шум от стълбите през червената врата. Разглежда купчините с листове: списък на децата от училището в Живерни, кратка или подробна биография на лицата, свързани със случая — Патрисиа Морвал, Жак и Стефани Дюпен, Амаду Канди и други търговци в селото, неколцина съседи, критици, колекционери, бележки на ръка (много на брой, подписани от Силвио Бенавидиш).

Почти всички документи са на масата. Напрежението става още по-осезаемо. Остава му да прегледа само един документ: полицейски доклад от Паси-сюр-Йор за някакво удавено дете през 1937 година. Някой си Албер Розалба. Ръцете на комисар Лорантен треперят. Остава дълго в тъмното помещение, иска да разбере всичко, да не пропусне нито една подробност, да си състави предварително мнение. Би било по-лесно да отнесе всичко или да направи ксерокопия.

Немислимо е.

Е, не е толкова зле. Не без известна гордост си дава сметка, че паметта му все още е добра.

Качва се в приемната чак след половин час. Лилиан е страхотна! Чака го.

— Намерихте ли каквото търсехте, инспекторе?

— Да, да, благодаря ти, Лилиан.

Комисарят нежно гледа Лилиан. Спомня си деня, в който бе назначена в управлението на Вернон. Преди тридесет години. Бе я приел в кабинет № 33. Още не бе навършила двадесет и пет години, но вече притежаваше елегантност, нещо толкова рядко у полицайките.

— Как е новият шеф, Лилиан?

— Не е зле, но не е като вас…

Да, притежаваше такт и елегантност…

— Лилиан, може ли да те помоля за една услуга? Нищо не разбирам от новите технологии. Несъмнено си наясно с тези неща повече от мен.

— Ами, не знам. За какво се отнася?

— Бих казал за нещо като паралелно разследване. Оправяш се с интернет, нали?

Лилиан се усмихва уверено. Комисарят продължава:

— Не и аз. Пенсионирах се твърде рано. Нямам деца, нито внуци, за да бъда в течение. Налага ми се да погледна един сайт. Почакай, записах го тук някъде.

Комисар Лорантен тършува из джобовете си и изважда смачкано жълто листче за бележки, върху което с доста лош почерк е написано нещо.

— Ето. Сайтът се нарича „Приятели от едно време“. Търся снимка от Живерни. На един клас. От хиляда деветстотин трийсет и шеста — трийсет и седма година.