Мишел Бюси
Черните лилии (39)

38

Силвио Бенавидиш стои на площада пред катедралата в Руан. Отдавна не е посещавал града, близо година. В ръката си държи туристически справочник и си казва, че сигурно го мислят за турист. Безразлично му е. Има среща с уредника на Музея по изобразително изкуство, някой си Ашил Гийотен. Срещата е след половин час, но Силвио е дошъл по-рано, за да се подготви психически и да се потопи в импресионистичната атмосфера на Руан.

Обръща се към Бюрото по туризма и прави справка с брошурата, която държи, защото оттам, от първия етаж, Моне е рисувал серията пана с катедралата — общо двадесет и осем картини, сътворени в различни часове на деня и различни сезони. По онова време сградата е била магазин за дрехи, а преди това — първият ренесансов паметник на Руан — финансовата палата. Силвио внимателно чете справочника: Клод Моне е рисувал катедралата в други ракурси и от други сгради, някои от които са били разрушени през войната, предимно къщи на улиците „Гран Пон“ и „Гро Орлож“.

Инспекторът се усмихва, като си представя как Моне се появява в ранни зори със статива си в спящите къщи или как стои по цели месеци пред някой прозорец в дамската пробна. Всичко това, за да рисува по тридесет пъти един и същ мотив. Сигурно са го смятали за луд…

Но обикновено хората се възхищават на лудите.

Силвио обръща лице към катедралата. Да, хората обожават лудостта. Когато гледа катедралата и й се възхищава, човек си дава сметка, че онзи, който си я е представял построена, е бил прав, въпреки че този невероятен паметник е строен в продължение на петстотин години^[1]. Побъркан човек, който е държал на своето: стрелата й^[2] да бъде най-високата във Франция, без да му пука, че няколко хиляди строители ще оставят кожите си под стените на шедьовъра. През онази епоха строителната площадка е била истинска касапница, но човечеството забравя тези неща. Да, в крайна сметка трагедиите се забравят и остава възхищението от лудостта.

Инспекторът поглежда часовника си. Не бива да се мотае повече тук, ако не иска да закъснее. Съхранил е ученическия си навик винаги да е точен. Напуска площада пред катедралата и минава под арките, където са големите магазини. „Рю де Карн“, чете табелата. Доколкото е разбрал, музеят трябва да е вляво. Върти се в малка уличка, където има къщи в стил фахверк. Винаги се е ориентирал зле в средновековния център на Руан. Всеки път му се струва, че той представлява лабиринт, създаден от човек, подлаган на систематични и тежки мъчения. Може би същият, който е настоявал катедралата да бъде най-високата. Появява се още една трудност: Силвио не е много съсредоточен и не помни откъде е минал. Откакто е в Руан, не престава да мисли, че нещо в аферата „Морвал“ куца. Като че ли някой дърпа конците, някой Малечко Палечко с макиавелски дух, който умишлено губи следите, които открива екипът, за да ги сложи където си иска. Само че кой?

Силвио излиза на площад „19 април 1944 година“. Колебае се за миг, после рязко се обръща надясно и върви напред чак докато среща една Палечка, водена от твърде енергична майка. Майката не забавя крачка и го настъпва, а той пелтечи извинения, без да губи нишката на мислите си.

Но кой?

Жак Дюпен? Амаду Канди? Стефани Дюпен? Патрисиа Морвал?

Живерни е малко село, повтарят всичките му жители, които се познават до един. Ами ако всички ревниво пазят някаква тайна? Например оня нещастен случай — удавянето на момчето през 1937 година? През въображението на Бенавидиш минават най-налудничави хипотези. Стига дори дотам, че се пита дали шефът му не играе нечестна игра с него. Лоренс Серенак понякога говори по доста странен начин на тема живопис. Това съвпадение никак не се харесва на Силвио: неговият шеф е любител на живописта и има навика да окачва картини в кабинета си. Освен това, преди да бъде назначен във Вернон, е разследвал незаконния трафик с творби на изкуството и сякаш случайно се сблъсква с убийството на колекционер на картини… В Живерни! И на всичкото отгоре е обзет от манията да стовари подозренията си върху Жак Дюпен и в същото време да флиртува с жена му… Споделил е това с Беатрис, но незнайно защо, тя обожава Лоренс. А са се срещали само веднъж…

Силвио вижда пред себе си градинка с излаз към монументален сив площад. Върху стъпалата на някаква сграда чакат десетина души. Разпознава входа на Музея за изобразително изкуство. Забързва, без да прекъсва разсъжденията си. Да, през цялото време Беатрис му разправя колко очарователен човек е Лоренс. Колко е интересен и забавен. Дори казва неща като „за ченге е доста чувствен и притежава почти женска интуиция“. Може би по тази причина, мъчи се да разсъждава трезво Силвио, има резерви към шефа. Как така Беатрис цени човек, който е толкова различен от самия него? Човек, който се интересува само от живопис и от жените, с които е спял Морвал. Или е искал да спи…

Бенавидиш се изкачва по стъпалата на музея. Без да знае защо, в ума му се ражда нова мисъл и го обсебва… Защо хората обожават лудите? И най-вече — защо жените обожават лудите?

Чака няколко минути във фоайето на музея. Високите тавани, дълбочината на помещението, висящия под огромните фрески полилей го карат да се чувства нищожен. Изведнъж забелязва някакъв дребен плешив мъж, облечен в престилка, стигаща почти до обувките му. Като че ли изскочил от скрит в мрамора капан. Дребосъкът тръгва към него и протяга ръка.

— Инспектор Бенавидиш! Ашил Гийотен. Уредник на музея. Добре, да вървим. Боя се, че не мога да ви отделя много време. Още повече че не разбрах какво точно искате.

В ума на Бенавидиш проблясва нова странна мисъл. Гийотен прилича на учителя му по рисуване от гимназията — Жан Бардон. Един тип, който на двадесет и пет години изглеждаше като на четиридесет. И двамата са дребни, носят престилки, дори говорят по един и същ начин. Силвио винаги бе изкупителна жертва на учителите, особено на онези, които нямаха авторитет. Казва си, че Ашил Гийотен сигурно е същият тип: дребен на ръст човечец, раболепен пред властите и тираничен, когато срещне по-беззащитни от себе си.

Гийотен вече е далеч. Пълзи по стълбите като мишка. На всяко стъпало Силвио има чувството, че той ще настъпи прекалено дългата си престилка и ще падне назад.

— Хайде, идвате ли? Каква е тази история с убийството?

Бенавидиш ситни след човека със сивата престилка.

— Един богаташ, офталмолог от Живерни. Между другото, колекционер на картини. Интересувал се е предимно от Моне и картините му с водни лилии. Те дори може да са мотив за убийството му.

— Е, и?

— Просто бих искал да науча нещо повече.

— Нямате ли някой компетентен в полицията?

— Имаме. Инспекторът, който води следствието, притежава нужната квалификация: работил е в полицията, занимаваща се с трафика на произведения на изкуството. Само че…

Гийотен го слуша, сякаш току-що е произнесъл най-страшните еретични думи.

— Само че искам да си изградя мнение сам…

Когато стигат площадката, е трудно да се каже дали Гийотен въздиша, или просто е задъхан.

— Е, щом казвате… Какво искате да знаете?

— Ако нямате нищо против, да започнем с лилиите. Бих искал да разбера колко такива картини е нарисувал Моне. Двадесет, тридесет, петдесет?

— Петдесет ли?!

Ужасен, Ашил Гийотен надава вик, примесен с презрителен смях. Ако държеше в ръка желязна линия, сигурно щеше да удари по пръстите невежия инспектор. Всички строги портрети от епохата на Ренесанса сякаш извръщат очи към Силвио, за да го порицаят. Силвио неволно свежда поглед, докато Ашил Гийотен повдига ехидно рамене. Инспекторът забелязва, че носи доста странни оранжеви чорапи.

— Подигравате ли се, инспекторе! Петдесет картини с водни лилии?! Знаете ли, че специалистите са установили, че има най-малко двеста седемдесет и две картини с лилии, нарисувани от Моне?

Бенавидиш гледа смаяно.

— Мога да уточня количеството и в метри, ако така ще ви бъде по-лесно да разберете. Моне е нарисувал двеста квадратни метра картини с лилии по национална поръчка в края на Първата световна война и те са били изложени в Оранжерията. Но ако отчетем и картините, които Моне не е запазил — онези, които е рисувал полусляп, защото е имал перде, експертите сочат още сто и четиридесет квадратни метра лилии, които са изложени из четирите краища на света: Ню Йорк, Цюрих, Лондон, Токио, Мюнхен, Канбера, Сан Франциско… дори пропускам някои, повярвайте. Да не говорим за онези картини, които са в частни колекции…

Силвио се въздържа да коментира чутото. Казва си, че прилича на глупаво хлапе, което учат, че зад последната вълна, докоснала краката му, се намира океанът. Гийотен продължава да препуска по коридорите. Всеки път, когато влиза в някоя зала, дремещите служители скачат на крака и застават мирно.

След великия век на класицизма следва барокова Европа.

— „Лилиите“ — продължава Гийотен и този път не е задъхан, — представляват доста странна колекция. Нямат еквивалент в целия свят. През последните двадесет и седем години от живота си Моне е рисувал само тях. Само езерото си с лилии! Постепенно е отстранявал все повече и повече декора наоколо: японския мост, клоните на върбите, даже небето, за да се съсредоточи само върху лилиите, водата и светлината. Стопроцентов чертеж… Последните му картини, малко преди смъртта му, са до голяма степен абстрактни. Представляват петна. Експертите наричат това „тахизъм“^[3]. Преди никой не го е правил. Съвременниците на Моне не са го разбрали. Всички са смятали тези рисунки за старческа прищявка. Когато си отива от този свят, причисляват лилиите и особено последните, към осъдените на безславност произведения. Смятали ги за чиста лудост.

Силвио не успява да попита какво разбира Гийотен под „осъдени на безславност“, защото уредникът неуморно продължава:

— Само че едно поколение по-късно именно тези картини раждат в Съединените щати онова, което светът ще нарече абстрактно изкуство… Това е завещанието на бащата на импресионизма: „изобретяването“ на модерното изкуство. Знаете ли кой е Джаксън Полък^[4]?

Силвио не смее да каже нито да, нито не… Гийотен въздиша като уморен от невежеството на студентите си професор.

— Толкова по-зле за вас… Той е художник абстракционист. Полък и останалите черпят вдъхновение от „Лилиите“ на Моне. Изцяло. Така е и във Франция. Надявам се, че сте запомнили нещата, които ви разказах. Най-значимите „Водни лилии“ са изложени в Оранжерията — Сикстинската капела на импресионизма. Моне ги е подарил на френската държава в чест на примирието от хиляда деветстотин и осемнайсета година. Но това далеч не е всичко. Помислете за мястото, където са изложени, защото и там има нещо знаменателно, дори героично…

— А, така ли? — Силвио не намира какво по-интелигентно би могъл да каже.

Само че на Гийотен му е все едно.

— Лилиите царуват върху Триумфалната ос! Най-голямата ос, която минава през Нотър Дам, Лувъра, Тюйлери, Конкорд, Шанзелизе, Триумфалната арка, Голямата арка в квартал „Дефанс“^[5]… Лилиите в Оранжерията са точно върху тази ос, а тя символизира цялата история на Франция, която върви от изток на запад, следвайки пътя на слънцето. Сякаш случайно Моне е рисувал лилиите в различни моменти на деня, от сутрин до вечер, като по този начин е изобразявал вечния път на слънцето. Също и пътя на звездите, триумфалната история на Франция, революцията в модерното изкуство… Сега нали разбирате защо всеки сантиметър от лилиите струва цяло състояние… Те въплъщават прехода към модерното изкуство. Тук, в Нормандия, на няколко километра от Вернон, в едно нищо и никакво езеро, се намира единственият обект и единственият мотив в рисунките на най-големия гений на живописта в продължение на почти тридесет години!

Всички картини от великия век на класицизма, както и одеждите на светците, кралиците и херцогините, сякаш се изпаряват под лиричните излияния на уредника.

— Като казвате „цяло състояние“, какво точно имате предвид?

Гийотен сякаш не го е чул. Върви към един прозорец и го отваря. Бенавидиш не помръдва от мястото си.

— Е, хайде, идвате ли?

Силвио разбира, че трябва да последва Гийотен в залата:

— Сега ще ви помогна да си изградите представа колко струва една картина с лилии на Моне — продължава Ашил Гийотен. — Да вземем предвид последните търгове в Лондон и Ню Йорк. Гледайте отсреща. Виждате сградите, построени по проект на архитект Осман, точно отсреща, по улица „Жана д’Арк“. Една картина на Моне, да кажем в стандартен размер — метър на метър, отговаря (ако вземем предвид най-ниската равностойност) на сто апартамента в една такава сграда. Всеки вход има по четири етажа… Това вече е значителна част от улицата…

— Сто апартамента? Шегувате ли се?

— Не. Без да преувеличавам, бих могъл да кажа дори двеста. Нали виждате улица „Жана д’Арк“? Мога да ви дам и друго сравнение… Виждате ли колите, които чакат на светофара? Едно платно на Моне би струвало между хиляда и две хиляди коли… Или пък, знам ли, равнява се по стойност на почти всичко, което съдържат бутиците по улиците „Гро Орлож“, „Жана д’Арк“ и Булеварда на Републиката, взети заедно. Опитвам се да ви накарам да проумеете, че едно платно на Моне с лилии няма цена…

— Подигравате ми се…

— Последната картина на Моне, която бе изложена на търг в „Кристис“ в Лондон, бе с начална цена двайсет и пет милиона лири. А става въпрос за негова младежка творба. Хайде сега, обърнете цената в апартаменти или коли.

Силвио още не е успял да се съвземе, а уредникът вече е изкачил един етаж и пристига в залите на импресионистите. Писаро, Сисле, Реноар, Кайбот и разбира се, Моне. Ето я прословутата улица „Сен Дьони“ под дъжд от трицветни знамена и катедралата на Руан в мрачно време.

— Ами… останали ли са на пазара… още „Лилии“? — пита със заекване Бенавидиш.

— Как така „на пазара“?

— Ами… в природата, в естествена среда — уточнява срамежливо инспекторът.

— В природата ли? Какво точно означава това? Не можете ли вие от полицията да бъдете по-точни? Да се изразявате по-ясно! Питате дали някоя картина на Моне би могла просто да се търкаля някъде, така ли? В някой таван или мазе в Живерни… Забравена? Смятате, че за подобно откритие и за подобно състояние може да се извърши убийство? Слушайте какво ще ви кажа, инспекторе…