Мишел Бюси
Черните лилии (38)

37

Стефани Дюпен тича по стълбите. Дошъл е Лоренс Серенак, чака я в читалнята.

— Добър ден, Стефани. Очарован съм да ви видя отново.

Учителката е задъхана, а Серенак се завърта на пети и се оглежда.

— Господи, та аз влизам за първи път в къщата на Клод Моне. Най-искрено ви благодаря, че ми предоставихте тази възможност. Бях чувал да се говори за къщата, но тя е… наистина съм смаян…

— Добър ден, инспекторе. Щом е така, имате право на посещение. Наистина имате страхотен късмет. Тази сутрин градината на Моне е отворена само за учениците от Живерни. Изключително събитие! Случва се само веднъж в годината и днес апартаментите на художника са само на наше разположение.

Само на наше разположение…

Лоренс Серенак не успява да определи възбудата, която го завладява, вълнението, което обзема душата му. Нещо средно между фантазия и неразположение.

— Ами учениците?

— Играят в градината. Доведох само по-големите. Хвърлям по някой и друг поглед към тях, а и всички прозорци на къщата гледат към градината. Най-сериозните би трябвало да рисуват, защото след няколко дни трябва да ми предадат рисунките си за конкурса „Бъдещи художници“ на фондация „Робинсън“. Останалите сигурно играят на криеница между мостовете и около езерото. Така е било още по времето на Моне. Не трябва да се вярва на легендата, че къщата била обитавана само от един стар художник отшелник. Тя е била пренаселена с негови деца и внуци.

Стефани пристъпва напред и поема ролята на гид.

— Както забелязвате, инспекторе, намираме се в малкия син салон… Към него има нещо като необичайна по рода си бакалница: погледнете яйцата, които висят по стените…

Учителката носи доста нестандартна рокля от синя и червена коприна. Пристегнала е талията си с широк колан, а около врата роклята се затваря с две копчета във формата на цветя. Прилича на гейша, слязла от японска картина. Косите й са опънати назад. Лилавите й очи потъват в пастелните тонове на стените. Серенак не знае накъде да насочи погледа си. Облечена така, Стефани по странен начин му напомня картина на Клод Моне, на която се бе възхищавал преди години: портрет на първата му съпруга — Камий Донсийо^[1] — в костюм на гейша. Чувства се като натрапник, както е облечен с джинси, риза и кожено яке.

— Да преминем в съседната стая — предлага нежният глас на гида.

Жълта. Цялата стая е в жълто. Стените, боядисаните мебели, столовете. Смаян, Серенак спира. Домакинята се приближава.

— В момента се намирате в трапезарията, където Клод Моне е приемал знаменитите си гости…

Серенак се любува на полилея. После очите му са приковани от картина. Творба на Реноар с пастелни бои. Седящо младо момиче, полуобърнато към художника, с грамадна бяла шапка. Серенак се приближава и се наслаждава на меката игра на тоновете, преливащи от дългите кестеняви коси до кожата с прасковен тен на младия модел.

— Хубава репродукция — коментира Серенак.

— Репродукция ли? Сигурен ли сте, инспекторе?

Серенак още по-внимателно разглежда картината, силно изненадан от репликата.

— Е, добре, да кажем, че ако се наслаждавах на тази картина в някой парижки музей, нито за секунда не бих се усъмнил, че пред мен стои оригинал. Но тук, в къщата на Моне… Всеки знае, че…

— Ами ако ви кажа, че наистина се касае за оригинал на Реноар?

Учителката се усмихва, като вижда объркването на Серенак. После тихо добавя:

— Но това е тайна. Не трябва да се разгласява.

— Подигравате ми се…

— О, не, дори ще ви поверя още една тайна, инспекторе. Още по-смайваща. В къщата на Моне, ако се потърси добре, в някои от шкафовете на ателието, под купищата картини, ще се намерят серия шедьоври. Десетки! На Реноар, Сисле, Писаро. Автентични творби. А също и оригинали на Моне, сред които, разбира се, и „Лилии“. На една ръка разстояние!

Лоренс Серенак смаяно гледа Стефани.

— Защо ми разказвате тези легенди, Стефани? Всички са наясно, че подобно нещо е невъзможно. Платна на Реноар и Моне, които струват купища пари… Които имат не само финансово измерение, но и културна стойност. Как да повярвам, че събират прах тук? Това… е абсурдно…

Стефани леко присвива устни.

— Лоренс, съгласна съм, че фактите в моите разкрития са донякъде невероятни. Но да мислите, че подобно нещо е невъзможно… или абсурдно… Разочаровате ме, защото казвам самата истина. Между другото, мнозина жители на Живерни са наясно, че в къщата на Моне са скрити доста ценности. Само че това е тайна, нещо, за което не се говори…

Лоренс Серенак очаква момента, когато учителката ще избухне в смях, но това не става въпреки хитрия блясък в очите й.

— Стефани — подхвърля той накрая, — ще се наложи да изпитате ефекта на шегата си върху друго ченге, не толкова мнително и по-доверчиво от мен.

— Все още ли не ми вярвате, Лоренс? Толкова по-зле. Е, това не е толкова важно, така че да не говорим повече…

Учителката внезапно се обръща. Серенак изпитва силно смущение. Казва си, че не е трябвало да идва тук, не в този момент. Щеше да бъде по-добре, ако бе определил другаде среща на Стефани. Но сега… сега е късно. Пълна каша! Наистина, нито е времето, нито е мястото, но…

— Стефани, не съм дошъл само за да ме развежда гид или пък да говоря за живопис. Трябва да поговорим…

— Ш-ш-т…

Стефани поставя пръст върху устните си, сякаш да му каже, че моментът не е подходящ. Несъмнено стара учителска хитрост. После му посочва шкафовете с витрини.

— Клод Моне е държал да бъде изтънчен пред гостите си… Виждате — син порцелан от Крей и Монтьоро^[2], японски щампи…

Лоренс Серенак няма избор. Хваща Стефани за раменете. Моментално разбира, че е сгрешил. Тъканта е от нежна гладка коприна, която се плъзга върху кожата. А и допирът предизвиква мисли, които не подхождат на ченге…

— Не се шегувам, Стефани. Вчера разговорът със съпруга ви не мина много добре.

Тя се усмихва.

— Чух кратко резюме на случилото се снощи.

— Подозираме го. Нещата са сериозни.

— Грешите.

Въпреки волята му пръстите на Серенак се хлъзгат по плата и той сякаш гали ръцете й. Не се осмелява да ги стисне по-силно. Води борба да запази способността си да мисли трезво.

— Не си играйте с мен, Стефани! Вчера по време на разпита вашият съпруг ми каза, че сутринта, когато е извършено престъплението, е бил в леглото с вас. Преди три дни вие ме уверявахте в противното. Един от двама ви лъже… Вашият съпруг или…

— Лоренс, колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм била любовница на Жером Морвал. Дори не сме били близки приятели. Съпругът ми няма никакъв мотив да убие Морвал! Няма мотив, значи няма нужда и от алиби.

Прелестна е, когато се смее. Измъква се ловко и продължава:

— Имате вкус към театралното, Лоренс. След прословутата ви операция, в която събрахте ботушите на всички жители на Живерни, сега да не започнете да разпитвате всички двойки дали са правили любов в леглата си сутринта на престъплението?

— Стефани, това не е игра…

Гласът на младата жена изведнъж става рязък:

— Наясно съм, Лоренс. Така че престанете да ме отегчавате с това престъпление и с отвратителното си разследване. Не това е важното. Проваляте всичко.

Сякаш се плъзга по червената настилка. След миг се обръща и отново е засмяна. Ангел и демон…

— Кухнята!

Този път всичко е в синьо. Сини стени, син фаянс, във всички оттенъци на този цвят — от небесносиньо до тюркоазно.

Тонът на Стефани е като на сладкодумен търговец:

— Домакините ще оценят кухненската мивка, медните съдове, фаянса от Руан…

— Стефани…

Учителката се спира пред камината. И докато Лоренс се усети, го хваща за ревера на коженото му яке.

— Инспекторе, да сме наясно веднъж завинаги. Моят съпруг ме обича. Той държи на мен. И не е способен да стори зло на когото и да било. Търсете виновника другаде!

— А вие?

Изненадана, тя леко охлабва хватката.

— Какво? Питате ме дали съм способна да сторя зло на някого? Така ли?

Виолетовите й очи добиват нюанс, който инспекторът вижда за пръв път. И той промърморва смутен:

— Н… не. Какво говорите!? Имах предвид дали вие го обичате?

— Ставате нетактичен, инспекторе.

Тя пуска якето му и продължава с обиколката — трапезарията, салона, килера… Лоренс я следва на няколко крачки разстояние. Вече не знае как да се държи. До килера една стълба води към втория етаж. Роклята на Стефани се плъзва по стъпалата и те сякаш блестят.

— Най-накрая! — казва учителката.