Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nympheas noirs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2020)
Начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Мишел Бюси

Заглавие: Черните лилии

Преводач: Силвия Колева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Яна Аргиропулос

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-243-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5040

История

  1. —Добавяне

35

Легнал по гръб, Джеймс поглъща последните слънчеви лъчи — още петнадесет минути и слънцето ще се скрие зад хълма. Знае, че това ще се случи малко след 22 часа. Джеймс не притежава часовник, но живее по ритъма на слънцето, също като Клод Моне. Става и ляга с него. Сега то залязва малко по-късно. А за момента най-голямата звезда си играе на криеница с тополите.

Променливата топлина е приятна. Джеймс отпуска клепачи. Дава си сметка, че рисува все по-малко и че спи все повече. Или, казано на езика на жителите на Живерни, той е все по-малко художник и все повече клошар. Каква наслада! Да минава за бездомник в очите на тези добри хорица! Да се превърне в клошаря на селото, така както всяко село си има свещеник, кмет, начален учител, пощаджия… Той ще бъде клошарят на Живерни. По времето на Клод Моне, както изглежда, също е имало такъв. Наричали го Маркиза заради филцовата му шапка, която свалял, за да поздрави минувачите. Но Маркиза бил най-известен с това, че събирал пред къщата на Моне фасовете от цигарите, които старият художник едва начевал. Тъпчел си джобовете с тях. Голяма класа!

Да, нека се превърне в клошаря на Живерни, в новия Маркиз. В подобна благородна амбиция няма нищо лошо! Джеймс си дава сметка, че му предстои дълъг път, преди да я осъществи. За момента никой, с изключение на малката Фанет, не се интересува от побъркания старец, който спи в полето, заобиколен от стативите си.

С изключение на Фанет.

Е, тя му стига.

Това не са празни думи. Фанет наистина е изключително надарено момиче. Значително по-талантлива е от него. Тази хлапачка е наистина дар от небето — като че ли Бог нарочно бе наредил тя да се роди в Живерни, като че ли нарочно я бе изпречил на пътя му. Преди малко тя го бе нарекла Чичо Троньон. Като в картината на Робинсън. Чичо Троньон… Джеймс би искал да умре така — като се наслаждава на двете произнесени от Фанет думички.

Чичо Троньон.

Две думи, които изразяват цялото му търсене. От шедьовъра на Тиъдър Робинсън до дързостта на някой бъдещ гений.

Той е…

Чичо Троньон.

Кой би могъл да си го представи?

Слънцето вече не грее, а все още няма 22 часа. Внезапно става тъмно, като че ли то вече не си играе на криеница с тополите, а на сляпа баба. Или по-скоро, като че ли брои до двадесет зад някоя топола, за да даде малко преднина на луната…

Джеймс отваря очи. Разтреперва се. Тялото му започва да се тресе от конвулсии! Вижда само камък, грамаден камък над главата си, на не повече от петдесет сантиметра.

Сюрреалистично видение.

Твърде късно си дава сметка, че не сънува. Камъкът смазва лицето му като най-обикновен презрял плод. Джеймс усеща адска болка — слепоочието му сякаш се пръсва. Всичко наоколо се клатушка. Той се обръща по корем. Пълзи насред житните класове. Не е толкова далеч от потока, от някоя къща, от мелницата. Би могъл да вика. От гърлото му обаче не излиза нито звук. Бори се да не загуби съзнание. Страхотно бучене обърква мислите му, черепът му е като парна машина, която всеки момент ще се взриви.

Джеймс продължава да пълзи. Усеща, че нападателят му стои прав над него, готов да го довърши. Какво ли чака?

Очите му съзират два дървени крака. Статив. Ръцете му отчаяно се вкопчват в тях. Мускулите му се напрягат в сетно усилие да се изправи на крака. Стативът се срутва с оглушителен шум. Кутията за рисуване пада точно пред него. Четки, моливи, туби с бои се разпръсват в тревата. Джеймс за миг се сеща за заплахата, издълбана от вътрешната страна на кутията. Тя е моя, тук, сега и завинаги. Не е разбрал заплахата, нито пък кой я е написал и защо.

Дали не е видял нещо, което не е трябвало да види? Ще умре, без да разбере. Струва му се, че мислите му го изоставят и потичат по земята заедно с кръвта, заедно с кожата му. Сега пълзи върху тубите с бои, смачква ги, пробива ги. Продължава право напред.

Усеща, че сянката е точно над него.

Знае, че трябва да се успокои, да се обърне. Да се опита да се изправи. Да произнесе поне една дума. Невъзможно. Вледенява го панически страх. Сянката се е опитала да го убие, ще се опита пак. Трябва да бяга. Не успява да събере мислите си, защото в черепа му всичко бучи. Вече мисли само с първични импулси: да пълзи, да се отдалечи, да бяга.

Събаря втория статив. Поне така си мисли. Кръвта залива очите му. Погледът му се замъглява. Пейзажът пред него се оцветява в червено, ръждиво, пурпурно. Потокът сигурно не е далеч. Все още може да се спаси, а и някой може да дойде тук. Да пълзи, да пълзи още. Още един статив, после още един, а също и палитрата, четките, ножовете.

Сянката го задминава. Съзира я през лепкав червен филтър. Вижда как една ръка грабва ножа му за чегъртане на палитрата. Приближава се. Свършено е.

Джеймс пълзи още няколко сантиметра, после продължава, като си помага с ръцете. Тялото му се претъркулва — веднъж, два пъти, три пъти, много пъти. За миг Джеймс се надява, че ще се търкулне по хълма, ще се плъзне надолу по мекия наклон на равнината надалеч — чак до река Епт — и така ще се спаси.

Търкалянето продължава само миг. Тялото му се спира върху полегналите класове. Лежи по гръб. Не е изминал и два метра. Вече не вижда нищо. Плюе кръв, примесена с боя. Вече не е способен да подреди мислите си.

Сянката се приближава. За последен път Джеймс се опитва да помръдне поне един мускул. Невъзможно. Вече не е господар на тялото си. Може да движи само очите си.

Сянката е над него.

Джеймс я гледа.

За миг сякаш някой му връща мозъка. Последната мисъл на осъдения на смърт. Внезапно Джеймс разпознава сянката, но отказва да повярва на очите си. Невъзможно! Защо ще изпитва такава омраза?! Каква сила я е захранила? Едната й ръка го държи прикован към земята, а другата се кани да забие ножа в гърдите му. Джеймс е неспособен да помръдне. Дори почти не изпитва болка, защото е вцепенен от ужас.

Сега вече е разбрал.

Сега би искал да живее! О, не, не за да не умре. Неговият живот има толкова малко значение! Би искал просто да попречи на онова, което отгатва, да спре тази чудовищна и неизбежна последователност на събитията, тази невероятна машинация, в която той е просто шлака, второстепенен герой.

Усеща как хладното острие се впива в плътта му. Твърде стар е. Дори не изпитва болка. Животът го напуска. Чувства се толкова безполезен. Бил е неспособен да се противопостави на разиграващата се драма. Твърде стар е, за да защити Фанет. А отсега нататък кой ще помага на момиченцето?! Кой ще я защити от сянката, която ще я покрие?!

Джеймс за последен път обгръща с поглед житните класове, които се полюшват от вятъра. Кой ще открие тялото му сред тях? След колко време? След много часове? След много дни? Последната му халюцинация е дама с чадърче насред буйна трева и макове — Камий Моне.

Не съжалява за нищо. Та нали в дъното на душата си знае, че е напуснал Кънектикът именно с тази цел. Да умре в Живерни.

Денят тихо угасва.

Последното нещо, което усеща Джеймс, преди да умре, е студена тръпка. Космите на Нептун докосват изстиващото му тяло.